О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 37
София, 14.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №755/2018 година.
Производството е по чл.230, във връзка с чл.288, вр. чл.280, ал.1 и ал.2, предложение първо ГПК.
С определение №182/07.6.2018 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК, поради наличие на висящо к.д.№10/2018 г. по описа на Конституционния съд на Република България.
По посоченото конституционно дело е налице произнасяне на Конституционния съд с решение №15/06.11.2018 г., обнародвано н ДВ, бр.95/16.11.2018 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено.
Производството е образувано по касационна жалба, вх.№35781/24.11.2017 г., подадена от М. И. К., , приподписана от адв. Ц. К., против въззивно решение №1153/05.10.2017 г. по гр.д.№1816/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, 6 гр. състав.
С обжалваното решение е отменено решение №270/25.01.2017 г. по гр.д.№13522/2015 г. по описа на Пловдивския районен съд, II бр. състав, в частта с която е отхвърлен насрещният иск на М. И. К. против Г. С. С. по отношение на дните 08.3.- рожденият ден на майката и 15.12.- рожденият ден на братчето на А., в които определеният на бащата режим на лични контакти с детето да не се изпълняна, и постановено неизпълнението му на посочените дати. В останалата обжалвана част решението на първата инстанция е потвърдено, по отношение на определения режим на лични контакти между бащата и детето и останалата отхвърлена част от насрещната претенция на майката.
Въззивната инстанция е споделила изводите на районния съд, на основание чл.272 ГПК. Освен това е прието следното:
„В допълнение към изложеното от районния съд и съобразно доводите в жалбата:
Претенцията е с правно основание чл. 59, ал. 9 СК – за изменение на личните отношения с детето поради изменение на обстоятелствата, като бащата иска разширяването му, а майката – обратното.
Касае се до нови обстоятелства, настъпили след постановяване на развода и променили съществено обстановката и начина на отглеждане на детето, влошили ги така, че с оглед интересите на детето се налага изменение на взетите мерки и предписването на нови такива.
Изменението на обстоятелствата, респ. новите обстоятелства могат да имат най-различна проявна форма. Те могат да се отнасят до родителските, възпитателските или моралните качества на родителите, до тяхното и на децата поведение, до желанието на децата и на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, до социалната среда, в която живеят децата след решението, до жилищните, битовите и материалните условия и т. н. Обстоятелства, които засягат положението на детето според съдебната практика, са напр. влошаване на жилищните условия при родителя, на когото е предоставено детето или подобряване на условията за живот при другия родител, изпадане в невъзможност на родителя, при когото е детето, да упражнява родителските права, загубване на родителски авторитет или фактическа невъзможност на родителя да се справи с детето; отчуждаване на детето по вина на отглеждащия родител спрямо другия или обратно, пречки на родителя, при когото е детето, за осъществяване на лични отношения с другия родител, невръщане на детето след осъществяване на лични отношения с родителя, на когото не са предоставени родителските права и неизпълнение на мерките и неосигуряване на лични грижи по отношение на детето.
Във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали комплексът от тези обстоятелства се отразява и по какъв начин на положението на детето и на ефикасността на мерките, като висшият критерий за решението на съда е интересът на детето.
По въпроса за мерките относно личните отношения между децата и родителя, на когото не се предоставя упражняването на родителските права, също следва да се изхожда от всеки конкретен случай, като личните отношения трябва да се определят така, че да се създаде нормална обстановка за поддържане на тези отношения, като се съобрази интересът на детето от установяване и поддържане на близък контакт с родителя и неговите близки, а също и от възможностите на този родител. При определянето им следва да бъде съобразен интересът на детето, а той налага осигуряването на възможност за най-пълноценни контакти и с двамата родители независимо, че те не полагат за него съвместни грижи в едно домакинство.
За родителския капацитет и мотивацията на бащата, както и за фрустрацията и тъгата му, че не може да осъществява пълноценни контакти със сина си, съдът доби лични и непосредствени впечатления след изслушването му по реда на чл. 59, ал. 6 СК. Пред въззивния съд той сподели, че единственото, което иска, е да прекарва повече време с детето си, както и че не разбира с какво определеният от районния съд режим възмущава толкова дълбоко майката. Споделя също, че още, когато се гледало бракоразводното дело, районният съд му бил позволил да взима детето всяка сряда, но въззивният съд отказал това поради малката му възраст тогава. Заявява, че за него е важно да вижда сина си и през седмицата, тъй като А. няма мобилен телефон и му споделил, че скоро няма да получи такъв. На практика бащата е лишен от възможността да разговаря със сина си в продължение на две седмици и тъй като майката не му позволява да го вижда, се налага да търси трети лица, за да разбере как е. Не смята, че пребиваването му при него всяка сряда ще се отрази на връзката с дома му. Заявява, че ще го взима от училище и на другия ден ще го кара пак там: „нормално е като баща, никога не съм имал възможност да го правя“. По отношение на празниците също смята, че определеният от районния съд режим е справедлив, тъй като детето ще може да прекарва всеки празник, както с майка си, така и с него. Не смята, че три часа са достатъчни, тъй като те ще минат само в трафика, докато отиде да вземе детето и го върне. Твърденията, че е лош баща, намира за пълни безсмислици: „разбира се, че няма да оставя детето със счупен крак две седмици“.
При изслушването си пред въззивния съд майката на свой ред заявява, че определеният от съда режим е опасен за детето и представлява социален експеримент, за да се угоди на бащата. Смята, че с него се ограничават интересите на детето и потребностите му от спокойствие и уют, ще се променят навиците му, ще се разруши връзката с дома и семейството, с брат му С.. Няма доверие в грижите, които се полагат за детето, тъй като то често се връщало със здравословни проблеми, а веднъж – със счупен палец на крака.
Въззивният съд не споделя доводите на майката с изключение на искането й да бъде с детето винаги на рождения си ден – 08.03., както и на рождения ден на братчето му – 15.12. Тези две претенции са заявени с насрещната искова молба на жалбоподателката и са основателни, тъй като е напълно логично и житейски обосновано на рождения ден на майката, който съвпада и с деня на жената, А. да е винаги с нея, както и на рождения ден на братчето му, с когото е изградена трайна емоционална връзка и е важно този ден да бъде взаимно споделен. Ето защо обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлена насрещната искова претенция на майката по отношение на тези две дати, като се постанови, че определеният от съда режим на лични контакти с детето няма да бъде изпълняван на 08.03. и на 15.12.
Всички останали доводи в жалбата обаче са неоснователни.
По делото няма спор, че между бащата и детето е изградена силна емоционална връзка, която и двамата искат да задълбочават и поддържат. Безспорна и доказана пред въззивния съд е и изключителната мотивация на бащата да участва по – активно в живота и израстването на сина му, което се препятства от негативното отношение на майката към него и нежеланието й да осигурява възможност за по – чести и продължителни контакти между тях извън определения с бракоразводното решение режим, който очевидно – с оглед на изминалия период и достигната емоционална зрялост на детето и необходимост от по – задълбочено общуване с другия родител, който е с безспорни родителски, възпитателски и личностни качества, се явява крайно недостатъчен. Неуважението към личността на бащата и демонстративното отрицателно отношение към него личат от съдържанието на отговора на исковата молба, насрещната искова молба и въззивната жалба, както и изобщо от материалите по делото, което несъмнено се прехвърля върху детето, както и върху качеството на контактите с баща му. Тенденциозното изписване на имената на бащата с малки букви в насрещната искова молба също говори само за себе си и не се нуждае от коментар. Същевременно нови обстоятелства по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК са винаги желанието на родителя и детето да общуват повече; отчуждаването на детето по вина на отглеждащия родител спрямо другия или опасността от такова отчуждаване; създавани от родителя, при когото е детето, пречки за осъществяване на лични отношения с другия родител; настройването на детето спрямо другия родител и/или прехвърлянето на субективно негативно отношение спрямо него.
Според въззивния съд предлаганият от бащата разширен режим на лични отношения с детето отговаря адекватно на изградената стабилна връзка между тях и би способствал за поддържането и задълбочаването й. Същевременно от данните по делото не може да се направи извод, че бащата не притежава отлични възпитателски качества, ценностна система и желание да бъде със сина си, а напротив. В случая конфликтът между страните не следва да се пренася върху отношенията родител – дете и да води до принудително отчуждение между тях. По делото не се установява негативно влияние на бащата, нито липса на родителски капацитет, тъкмо обратното. В интерес на детето е да запази добрите отношения и с двамата родители и по възможност да се осигури такъв режим, при който ще е възможно пълноценно да контактува и с двамата, което трябва да е цел и на самите родители, включително на този, на когото са предоставени родителските права. В интерес на детето е да се избягват ситуациите, при които да се провокират негативните изживявания и мнения, за който и да е от двамата родители. Изолирането на някой от тях от отглеждането и възпитанието на детето, внушаването на негативизъм у детето към единия от родителите, са рискови фактори за неговото емоционално, физическо и психическо развитие. Развитието на детето трябва да се извършва при грижата, подкрепата и авторитета и на двамата родители, независимо от тяхната раздяла и всеки един от тях – в името на благополучието на детето, трябва да му внушава уважение към другия родител, както и да съдейства и емоционално подкрепя детето си за преодоляване на кризата от разпада на семейството.
В случая отношенията между родителите не благоприятстват нормалното развитие на детето. Нещо повече, те могат да доведат до пълно изолиране на бащата от живота на детето за определен времеви период, което с оглед на пола, възрастта му и безспорно изградената връзка между тях, не е в негов интерес. Запазването на добрите отношения и честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от другия родител и неговите роднини. В тази връзка следва да се има предвид, че чрез режима на лични отношения трябва да се постигне възможност детето да расте и да се развива под грижата и с подкрепата и на двамата родители, тъй като право на всяко дете, а и негова естествена потребност е да общува и с двамата.
Не може да се приеме от съда за нормално – при така установената по делото ситуация, детето да не общува с баща си в продължение на две седмици, нито, че осигуряването на възможност да се вижда със сина си всяка сряда представлява „социален експеримент“ и недопустимо разширяване на режима. Напротив, данните по делото изискват максимално участие на бащата в живота на детето, като съдебната практика все повече се ориентира към разширени контакти с родителя, който не упражнява родителските права, при положение, че същият желае и има възможност за това, а и демонстрира отлични родителски и личностни качества. В тази връзка съдът не споделя опасенията на майката, че бащата поставя детето в риск. По делото няма данни за отрицателно влияние на ищеца спрямо А.. Такива категорично не са и честите боледувания на детето през зимния период на 2015-2016г, което е обичайно за дете на тази възраст и не може да се свърже с недобра грижа на бащата. Контузията на детето също не би могла да се обвърже с някакво негово рисково поведение –касае се до обичаен инцидент, който би могъл да настъпи във всяка една ситуация, а не само при бащата. Колкото до затрудненията на майката да се освободи от работа на време в сряда, за да предаде детето на бащата, те са без значение, тъй като, ако детето е втора смяна на училище, то ще бъде взимано от бащата директно от там, без да е необходима намесата на майката. Няма пречка също бащата да води детето на футбол в сряда. Неудобствата, които майката би изпитвала около това как да организира деня си, ако детето не е на училище в сряда, но трябва да бъде предадено на бащата, са без значение за интереса на детето, който изисква преди всичко предоставянето на възможност за пълноценно общуване и с другия родител, като прекъсването на контакта с него за период от две седмици е това, което би създало безпокойство и объркване у него, а не обратното. За А. е важно да поддържа регулярни и пълноценни контакти с баща си, а не да бъде откъснат за продължителен период от общуване с него. Това общуване не би могло „да разруши връзката с дома и семейството“, както смята майката, тъй като в преобладаващото време детето е в нейния дом и семейство, което обаче не би могло да бъде за сметка на правата на другия родител и интереса на детето да общува максимално равнопоставено и с двете страни.
Всички останали доводи в жалбата са свързани с обичайните затруднения, които един максимално детайлизиран режим на лични отношения с другия родител поражда. Неизбежно в определи седмици и календарни години би се създало привидно неравновесие във времето, което родителите прекарват с детето. Подобни затруднения обаче биха могли да бъдат предотвратени единствено при разумно общуване между родителите в интерес на детето. Именно поради липсата на разбирателство и нормално общуване между тях на съда е предоставена власт да регламентира определен режим на контакти с детето, максимално детайлизиран, като невъзможността той да обхване всички житейски хипотези се дължи само и единствено на неспособността на страните да поддържат приемливи отношения помежду си, за да осигурят спокойствие и пълноценни контакти на детето с всеки от тях. Отказът им да направят това не може да се вмени в отговорност на съда, който предоставя оптимално разрешение на породения конфликт. Последният за съжаление засяга преди всичко правата и интересите на детето, но причина за това е неспособността на родителите да правят взаимни отстъпки и компромиси в името на висшия интерес на сина си, а не правораздавателната власт на съда.
Поради изложеното в останалата част /извън коментираните по – горе дни 08.03 и 15.12., в които режимът на лични отношения не следва да се изпълнява/, решението като правилно следва да бъде потвърдено.
По въззиваемата жалба срещу допълнителното решение:
Не може да се сподели доводът, че с добавянето на израза „за първа седмица на месеца ще се счита тази седмица, в която дните петък, събота и неделя са с дати от съответния месец“ съдът се е произнесъл недопустимо, като е пререшил повдигнатият пред него спор. Подобно искане е направено от ищеца още с исковата му молба, поради което правилно същото е уважено по реда на чл. 250 ГПК в резултат на непълнота на решението. С допълването му вече е налице произнасяне по всички искания на ищеца, като същевременно с добавения израз се внася единствено и само яснота в отношенията между страните по повод изпълнението на решението, за да се избегне евентуален техен спор по този въпрос. Категорично обаче не се касае до пререшаване на спора или до свръхпроизнасяне извън обема на претенцията.
Ето защо и това решение е допустимо и правилно и следва да бъде потвърдено.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК. За тези основания касационната жалбоподателка пространно описва мотивите и изводите на въззивната инстанция относно постановената промяна в режима на лични контакти между бащата и детето и се позовава на ППВС №1/1974 г., като сочи и три решения на ВКС по чл.290 ГПК.
Освен това като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочи и разпоредбата на чл.280, ал.2, предложение трето ГПК, като се визират нарушения на разпоредбите на СК, ППВС №1/1974 г. и ТР №1/2013 г. на ВКС ОСГТК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация Г. С. С., посредством процесуалния си представител – адв. Д. Е., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че касационната жалба е подадена в законния срок.
Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на изложението не формулира въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, макар, че се сочи, че такива са налице. Въпросите по смисъла на визираната правна норма следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично и в съответствие с изложеното в обжалваното решение. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК. Изложението съдържа описание на факти и обстоятелства, както и касационни оплаквания, които обаче следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.2, предложение последно ГПК – очевидна неправилност. Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд, неизлагане на собствени фактически и правни изводи, нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№755/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, ІV г.о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1153/05.10.2017 г. по гр.д.№1816/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, 6 гр. състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: