6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 96
София, 19.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3481/2019 година.
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№11943/17.6.2019 г., подадена от адвокат К. Т. – процесуален представител на П. В. Н., против въззивно решение №1100/09.5.2019 г. по гр.д.№4183/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 8 състав, с което e отменено изцяло разпореждане №387/26.6.2018 г. по гр.д.№291/2018 г. на Врачанския окръжен съд, г.о., и вместо това е признато и допуснато, на основание чл.21 от Регламент Брюксел II А, решение, регистрационен №1852/2013, публикувано на 09.12.2014 г. от съда във Ф., Италия, в частта, в която съдът е установил и разпоредил родителските права/изключително попечителство/ върху непълнолетното дете М. П. Н. да бъдат присъдени на майката П. В. Н..
В мотивите си Софийският апелативен съд е приел, че „Признаването на съдебно решение, постановено в държава – членка на ЕС, е уредено във вътрешното ни законодателство в глава 58, раздел II, чл.621 ГПК – пряко признаване и чл.622 ГПК – признаването по съдебен ред. Освен посочените разпоредби за признаването пряко приложение, в конкретния случай, имат и нормите на Регламент (ЕО) 2201/2003 на Съвета /Брюксел II А/ относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност.
В настоящия случай, заинтересованата страна – П. В. Н. е сезирала оторизирания от вътрешното законодателство съд с искане да се признае на територията на Република България постановеното решение на италианския съд по въпросите за родителската отговорност – предоставените й за упражняване родителски права по отношение на малолетното дете М.. Към молбата за признаване са приложени препис от решението на съда във Ф. и удостоверение по чл.39 от Регламент (ЕО) 2201/2003 /по образец Приложение II/. И двата документа са издадени от съда във Ф. и са придружени с точен превод на български език. Член 37 §1 от Регламент (ЕО) 2201/2003 на Съвета предвижда, че страна, която иска признаване на съдебно решение, следва да представи копие от съдебното решение, предмет на молбата, отговарящо на условията за установяване на неговата достоверност и удостоверение по чл.39. Член 39 от Регламента предвижда, че удостоверението за решенията относно родителската отговорност /в конкретния случай/ се издават от компетентния съд в държавата-членка, където е постановено решението, чрез стандартния формуляр, поместен в приложение II (решения по дела за родителска отговорност). Настоящият състав приема, че представеното по настоящото дело удостоверение по чл.39 от Регламент Брюксел II А, издадено от италианския съд във Ф., съответства напълно на образец II от Регламент (ЕО) 2201/2003. В този образец не се съдържат допълнителни графи за „отметки“ или за посочване на допълнителни дати за момента на влизане в сила на решението. Регламент (ЕО) 2201/2003 не съдържа в нито една своя разпоредба изискване оторизираните от вътрешното законодателство съдилища да изследват въпроса дали решението относно родителската отговорност е влязло в сила. Следователно първостепенният съд не е имал основание да оставя без уважение молбата, тъй като заинтересованата страна е представила всички изискуеми, съгласно чл. 37 от Регламент Брюксел II А, документи. Независимо от изложеното, следва да се посочи, че първоинстанционният съд е разполагал с достатъчно информация, за да може да приеме, че решението е влязло в сила. Към молбата се съдържа разпореждане от 10.02.2015г. на съдебен изпълнител при съда във Ф. с апостил от 12.02.2015г. до всички съдебни изпълнители и заинтересовани лица за привеждане в изпълнение на решението, което доказва изпълняемостта на чуждестранното решение, т.е. това е последица от влизането му в сила. С оглед на това апелативният съд, в настоящия си състав, приема, че са налице уредените в Регламент Брюксел II А условия за допускане на изпълнението на решението на италианския съд.
В допълнение, съдът намира, че по делото не е доказано нито едно от основанията по чл. 23 от Регламента за непризнаване на решението на италианския съд като решение за родителската отговорност. В разпоредбата на чл.23 изчерпателно са посочени основанията за отказ да се признае съдебно решение, касаещо родителска отговорност. Съдът намира, че не е налице основание за отказ по чл.23, б. „а” от Регламента, доколкото интересите на децата са водещи и за българския съд и упражняването на родителските права от майката не е в противоречие с обществената политика на Република България. Според настоящата инстанция, в конкретния случай, решението на италианския съд е в съответствие с интереса на детето – М. Н., което е на 9 години, има обичайно местопребиваване на територията на Италия и живее със своята майка в [населено място]/Ф., Ч./. Следва да се посочи, че Регламентът /чл. 26/ изрично забранява преразглеждането на спора по същество. С оглед на това, всички възражения на ответника по молбата за несъгласие с решението на съда във Ф. не следва да бъдат разгледани. По делото липсват твърдения от страна на ответника по молбата за наличие на основанията за отказ по б. „б“ /ако решението е било постановено, с изключение на неотложните случаи, без детето да получи възможност да бъде изслушано/ и по б. „в“ /ако решението е постановено при неявяване на ответник, ако на лицето, което не се е явило, не е връчен препис от исковата молба или равностоен документ своевременно и по такъв начин, че да му се даде възможност да организира защитата си, освен ако се установи, че това лице е приело решението без възражения/. Независимо от липсата на довод по цитираната точка, в настоящия случай, от приложеното удостоверение по чл. 39 от Регламента се установява, че решението не е постановено при неявяване на ответника, като същият е получил и препис от същото на 09.12.2014г. Не са налице и възражения за наличието на основания за отказ по б. „г“ от Регламента.
Неоснователно е възражението на ответника, че е налице основание за отказ по смисъла на чл. 23, б. „д“ от Регламента. Решение №394 от 01.08.2012г., постановено по гр.д. №491/2012г. от Врачанския окръжен съд, което с определение №395 от 22.03.2013г., ВКС, IV ГО, не е допуснал до касационно обжалване се явява по-рано издадено от решението, чието признаване се иска в настоящия процес /решението на съда във Ф. е издадено на 24.11.2014г./. Следва да се посочи, че съдебните решения, отнасящи се до родителската отговорност, нямат сила на пресъдено нещо по смисъла на българското право. Те подлежат на изменение с оглед на нови факти и обстоятелства.
Неоснователно е възражението на ответника, че не е бил уведомен за производството по дело №291/2018г. по описа на Окръжен съд-Враца. Производството пред Окръжен съд Враца, постановил разпореждането, предмет на настоящото въззивно производство, е едностранно, поради това препис от молбата не се връчва /чл. 623, ал.1, изр. последно ГПК/. Ето защо, първостепенният съд не е извършил процесуално нарушение.
С оглед на изложеното, апелативният съд, в настоящия си състав, приема, че са налице уредените в Регламент Брюксел II А условия за допускане на изпълнението на решението на италианския съд. Представени са всички изискуеми, съгласно чл. 37 от Регламента документи. На следващо място, по делото не е доказано нито едно от основанията по чл. 23 от Регламента за непризнаване на решението на съда във Ф..“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както по чл.280, ал.2 ГПК, а именно: 1.Представлява ли процесуално нарушение непроизнасянето на въззивния съд по искане за спиране производството по делото, направено своевременно в с.з. на 19.02.2019 година, по което на практика САС не се произнесе нито в с.з., съответно в протокола се отбеляза, че произнасянето ще бъде сторено със самия съдебен акт, в който отново такова липсва, и преюдициални обуславящи ли са производствата по чл.627а ГПК и чл.622б ГПК по отношение на настоящото производство ?, 2. Допустимо ли е решение за признаване на решение, постановено в друга държава – членка, при положение, че чл.621 ГПК е категоричен, че такова решение подлежи на пряко изпълнение, и следва ли молителят в производството по чл.622 ГПК да обосновава правния си интерес от искане за признаване на същото решение по съдебен ред ?, 3. Налице ли е разлика между признаване на съдебно решение по съдебен ред/чл.622 ГПК/ и допускане на изпълнение на решение, постановено в друга държава-членка/чл.623 ГПК/ и допустимо ли е съдът да се произнася по въпроса за допускане на изпълнението на решение, при направено искане само за неговото признаване ?, 4. При колизия между две съдебни решения, подлежащи на изпълнение на територията на РБългария – това на съда във Ф., Италия, и българското решение, постановено от РС Мездра и ОС Враца, недопуснато до касационно обжалване, кое от двете подлежи на изпълнение ?, 5.В противоречие на обществения ред и обществената политика в РБългария ли са действията на П. Н./ и всяко друго лице/ относно неизпълнението на решението на РС Мездра и ОС Враца, отвличането на детето, извеждането му през граница без съгласие на бащата и осуетявайки всякакви контакти на детето с бащата ?, 6. Следва ли при процедурата по признаване на решение, постановено в друга държава-членка, върху чуждото решение да се съдържат данни за влизането му в сила ? и 7. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и съображения на страните, да обсъди всички доказателства по делото и да формира собствени правни изводи ?
Моли се обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване.
Ответницата по касация – П. В. Н., посредством процесуалния си представител – адв. Г. З., е депозирала отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и взе предвид отговора на ответницата по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
С оглед поставените въпроси обаче, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:
По основанията по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като касационният жалбоподател не сочи и не представя противоречива практика на обжалваното решение.
По основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като искането не е обосновано с изложеното в т.4 от ТР №1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК и разясненията към нея.
Бланкетното посочване на основанията по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК без обосноваване, съгласно точка 1 от посоченото тълкувателно решение не дава основание на касационния съд да допусне до касационно обжалване въззивния съдебен акт.
По въпроса за наличието на очевидна неправилност настоящият на ВКС, IV г.о., намира, че същата не е налице.
В основанието по чл.280, ал.2 ГПК ( ЗИДГПК – ДВ бр. 86/2017 г. в сила от 31.10.2017 г.) е въведено понятието „очевидна неправилност“ (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.т. 1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1100/09.5.2019 г. по гр.д.№4183/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 8 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: