6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
София, 12.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3294/2019 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№5976/25.3.2019 г.-, подадена от ищеца И. А. К., приподписана от адвокат А. Ж., против въззивно решение №317/07.02.2019 г. по гр.д.№154/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, 2-ри състав, с което е потвърдено решение №277/19.10.2017 г. по гр.д.№730/2015 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. А. К. против Районен съд – Радомир, за заплащане на сумата от 30000 лева – обезщетение за имуществени вреди, представляващи половината от стойността на изнесена на публична продан къща – масивна жилищна сграда на два етажа , находяща се в [населено място], [община], както и общата сума от 25000 лева за неимуществени вреди – стрес, притеснения, нерви и получаване на 71% трайно намалена работоспособност, поради смесени личностови разстройства с ЕР на ТЕЛК № 0627 от 037 на 06.3.2013 г. /5 000лв. + 10 000лв. + 10 000лв./, от съдебен произвол, изразяващ се в отказ да се разгледат предявените от него насрещни искови претенции по чл. 21, ал.1 от СК 1985г. /отм./ по гр. д. № 814/2008г. по описа на Радомирския районен съд, тъй като съдията не е изпълнил задълженията по разрешаването на спора и пристрастно е пречил на разрешаване на делото, като не му е предоставил безплатна адвокатска помощ, като неоснователен.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че „Видно от исковата молба, анализирана на база всички последващи нейни уточнения, като вредоносно действие е посочено процесуално бездействие на съда. Като ответник е конституиран самият съд.
Цитираният текст от ДЕО предпоставя отговорност на държавата за вреди, причинени от съдебните органи. При предявяване на иска срещу Радомирския РС и излагането на вредоносното поведение, САС приема, че твърденията на ищеца обосновават приложението на разпоредбата на чл. 49 ЗЗД. ПОС е обсъдил предпоставките за така направената квалификация и е установил наличието на възлагане от ответника на разглеждането на конкретното дело на произнеслия се по спора съдия.
Становището на ответника в производството пред Радомирския РС (условно наречен така с оглед естеството на делбения процес) е класирано на с.12 от гр.д. 814/08 г. В него ръкописно, без последователност в изложението са изразени възгледи на И. К.. По-голяма част от тях са извън предмета на спора. Заявено е, че страната е жертва на полковник Б. Б., организирал убийство на брат му, че жена му е била принудена да проституира, краде и мами, оспорва се, че тя е подписала исковата молба и че лично е заверила книжата по делото.
При крайната обтекаемост на изложението съдът не се е произнесъл по искането за назначаване на служебен защитник поради социални индикации. Липсва приложена декларация-образец за социалното положение на страната, която да обоснове направеното искане. Страната не е проявила активност по отношение на искането да й бъде назначен защитник на основание ЗПП. Заявлението не съставлява надлежно предявявен иск за установяване на изключителна собственост над поделяем имот респ. – такъв за по-висок принос за придобиването му. ПОС констатира опущение на Радомирския РС при изясняване действителната воля на страната.
Същевременно е налице бездействие на ответника в спора при отстояване на защитната му позиция и в доказателствения процес.
С определение от 24.11.08 г. съдът е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание. Това определение е доведено до знанието на ответника в спора, но същият не е изискал от съда да се произнесе по искането му за назначаване на защитник. По делото е проведено единствено съдебно заседание за съответната фаза от делбата. Преди да се даде ход И. К. не се е позовал на процесуални пречки за провеждане на открито съдебно заседание поради липса на произнасяне по искането за назначаване на служебен защитник. При изразяване становище по иска К. се е позовавал на мнение на адв. Р., с когото твърди, че се е консултирал. Страната не е поддържала становище за предявен иск по СК. Не са направени доказателствени искания, произтичащи от подобен иск. Преди приключване на процеса страната е заявила, че няма искания.
За установяване на неимуществените вреди, изследвани в производството пред ПОС, са приети първоначална и тройна психиатрична експертизи и са събрани гласни доказателства. На база на тях не може да се направи извод за психично разстройство, увреждащо способността на ищеца да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи. Отразено е отклонение в емоционалната сфера на освидетелствания.
С оглед на тези медицински заключения САС счита, че ищецът е могъл да се защитава в проведеното публично заседание и след това да обжалва постановеното решение като неправилно. Няма процесуална пречка страната да направи повторно искане за назначаване на защитник по реда на ЗПП с оглед различната фаза на процеса – в конкретния случай – с цел обжалване на постановеното съдебно решение.
Непротиворечива е практиката, че за отказ от правосъдие (именно така се определя от ищеца заявеното като противоправно поведение на Радомирския РС) страна може да предяви претенции ако е изчерпала процесуалния ред за защита. Възприемането на противното разбиране би довело до заобикаляне на съдебния ред за решаване на споровете.
Налице е бездействие на страната, от което тя се опитва да черпи права като претендира присъждане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. Не е зачетен установеният инстанционен ред за корекция на съдените актове. Това обосновава извод за липа на пряка причинна връзка между бездействието на съда и визираните в исковата молба имуществени и неимуществени вреди.
При преценката на обстоятелството дали И. К. е бил в затруднено социално положение ПОС е направил извод според доказателства, които са извън кориците на делото, водено пред Радомирския съд. Това е неправилно, тъй като относно деликтното поведение на ответника изводи могат да се правят само според наличния в съответното производство доказателствен материал.
С цел пълнота следва да се отрази, че освен неоснователни исковете са и недоказани. Не може да се направи заключение за претърпени от ищеца имуществени вреди, тъй като няма съдебно установяване относно собствеността на имота, допуснат до делба. Такива изводи не могат да се правят в производство, различно от спор за собственост с участие на спорещите страни. Затова не са налице предпоставките за присъждане на половината от стойността на имота, която сама по себе си не е установена чрез оценителна експертиза в рамките на процеса, проведен пред ПОС.
Относно неимуществените вреди на ищеца следва да се зачете становището на експерта, изготвил първоначалната експертиза, че личностовото разстройство на К. се изразява в свръхчувствителност към проблемните ситуации и придаването им на необективно високо лично значение. Тройната експертиза приема, че ищецът е имал негативни изживявания по повод на водените брачен и делбен процес, но в същото време регистрира състояние със значителна давност, с оглед на което пациентът е бил и принудително хоспитализиран. С оглед на това не може да се приеме, че именно воденият пред Радомирския ОС процес е предизвикал разстройството на здравето на ищеца и е в причинна връзка с установеното влошаване, удостоверено като намалена работоспособност.
Вредите, означени като „здравословни“ са идентични с именуваните от ищеца неимуществени вреди поради стрес, нервно напрежение и притеснения. Увреждането на здравето е един от аспектите на реакцията в стресогенна ситуация. Същата, според настоящия състав, произтича от едновременното отработване на последците от множество психотравми – неестествена смърт на близък роднина, иск за развод и последвал делбен процес. На това основание не е доказано собственото въздействие на заявеното като противоправно поведение на Радомирския РС.“
В изложението към касационната жалба се поставят следните въпроси: 1.На какво основание както първоинстанционният, така и въззивният съд отказват да разгледат и приложат пряко точния текст на конвенцията и закона посочен в петитума на спора и да мотивират съдебните си актове по Конвенцията – чл.13 от КЗПЧОС и следващи, във връзка с чл.6 от КЗПЧОС и следващи по смисъла на чл.4, §3 от Договора за Европейския съюз, респективно чл.45 и сл. ЗЗД ?, 2. Отказът на съда да приложи пряко Конвенцията според точния смисъл на закона, както означава: Отказ от правосъдие, извратено правосъдие, квазиделиктно правосъдие от пристрастен съд или политически зависимости за решаване на делата по поръчение на неизвестни тъмни субекти с неясни капитали и користни цели, каквато порочна съдебна практика съществува в Република България и се услугва на опущилото се другарче магистрат с евентуална корупционна цел ?, 3. Допустимо ли е при опущение на съдията да се произнесе във връзка с подадено искане за правна помощ и преюдициални искови претенции да се вменява вина на страната за бездействие по процесуалното опущение за изясняване на спора от съда ?, 4. Справедлив и равнопоставен ли е съдебният процес при условие, че се бездейства по произнасяне и предоставяне на правна помощ на лице в неравностойно социално положение и значителни затруднения във възможността на социална адаптация на ищеца, който по това време е отглеждал сам непълнолетните си деца без никаква подкрепа от държавата и на какво правно основание се вменява вина за бездействие, а се омаловажава вината за бездействието на опущилите се магистрати и арогантните държавни бюрократи ?, 5. Разгледал ли е съдът спора спора, след като в решението липсват мотиви за това: Причинена ли е вреда по предявения иск от ищеца с правно основание Конвенцията – чл.13 КЗПЧОС и следващи, във връзка с чл.6 от същата и следващи по смисъла на чл.4, §3 ДЕС, респ. чл.45 и сл. ЗЗД, кой е причинителят на вредата, има ли причинна следствена връзка между вредата и вредоносния резултат и поведението на делинквента и какво трябва да бъде прогласено атакуваното решение – нищожно, недопустимо или очевидно неправилно ?
Като основания за допускане на въззивното решение се сочат разпоредбите на чл.280, ал.ал.1 и 2 ГПК, като цитират и представят решения на ВКС по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – Радомирски районен съд, е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговорът на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване последните съображения:
Поставените въпроси не отговарят на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г., както по отношение на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и разясненията към тях.
На първо място, цитираното и представено решение №230/15.6.2015 г. по гр.д.№3053/2014 г. на ВКС, III г.о., е неотносимо към настоящия съдебен спор, тъй като позоваването на него не обосновава допускане до касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Отговорите на поставените в това решение въпроси са относими към хипотезата на чл.2б ЗОДОВ, като съгласно чл.8, ал.2 ЗОДОВ искът може да се предяви по приключени производства, само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на Глава III а от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение. Настоящият случай не е такъв.
Представеното изложение не отговаря и на изискванията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, във връзка с т.4 от горепосоченото тълкувателно решение, съгласно което „Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.“
По нито един от поставените въпроси касационният жалбоподател не е обосновал горепосоченото общо правно основание за допускане.
Относно въпроса за наличието на очевидна неправилност настоящият на ВКС, IV г.о., намира, че същата не е налице. Касационният жалбоподател не е обосновал искането си за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на това основание.
В основанието по чл.280, ал.2 ГПК ( ЗИДГПК – ДВ бр. 86/2017 г. в сила от 31.10.2017 г.) е въведено понятието „очевидна неправилност“ (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.т. 1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №317/07.02.2019 г. по гр.д.№154/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, 2-ри състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: