О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 345
София, 27.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №4567/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№11018/27.7.2016 г., подадена от Софийска апелативна прокуратура, представляваща ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, против въззивно решение №1414/01.7.2016 г. по гр.д.№1410/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 1-ви състав, с което е потвърдено решение №7964/16.11.2015 г. по гр.д.№18915/2014 г. по описа на Софийски градски съд, г.о., I-21 състав, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Н. А. М. от [населено място] сумата 1000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан с присъда по ВНОХД №2113/2008 г. по описа на СГС, НО, 4 въззивен състав, влязла в законна сила на 27.11.2009 г., ведно със законната лихва, считано от 24.11.2011 г. до окончателното й изплащане, както и деловодни разноски.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че безспорно е в случая, че ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено тежко умишлено престъпление, поради което са налице всички материалноправни предпоставки по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране обективната отговорност на държавата за незаконни действия на органите по чл.2 ЗОДОВ.
Относно размера на присъденото обезщетение е прието, че правилно първоинстанционният съд е приел, че в резултат на наказателното преследване ищецът е претърпял вреди със соченото в исковата молба изражение – душевни страдания, стрес, напрежение и чувство на злепоставяне пред социалното си обкръжение. Фактът на незаконното обвинение е достатъчен да индицира, че ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в съвсем естествени като посочените негативни преживявания. Събраните пред първата инстанция доказателства чрез разпит на посочените двама свидетели, потвърждават тезата, че незаконно повдигнатото обвинение се е отразило на психиката на ищеца и намерило израз в изолацията му от социални контакти, заради чувството на неудобство и злепоставяне. В един продължителен период от време се чувствал унизен и търпял недоброжелателни коментари за себе си, като „измамник” и други подобни, създаващи му облик на криминално проявена личност, което неминуемо било свързано с отдръпване на определен кръг хора, с които преди това общувал. Тези обстоятелства повлияли негативно на цялостния му активен и деен до този момент начин на живот и дистанциране от професионални изяви.
Прието е също така, че не е установено с категорични доказателства наличието на пряка причинна връзка между обвинението и развода със съпругата му, каквито обстоятелства не са изтъквани в исковата молба и следователно не би следвало да се включват към релевантните за определяне обема на вредите факти. Не е прието, че именно повдигнатото обвинение и наложената забрана на ищеца да пътува в чужбина са станали причина да търпи негативи, заради невъзможността да пътува извън пределите на страната и да се вижда със семейството си в К., като видно е от приложеното наказателно дело се установява, че ищецът е подал една единствена молба на 02.03.2006г. по реда на чл.153а НПК за периода 07.03.2006г.-31.03.2006г. и е получил разрешение с определение от 07.03.2006г. Освен посочената молба други искания за разрешаване на пътувания не са отправяни до съда, нито има постановявани откази, за да се приеме, че именно наложената забрана е била пречка да реализира пътуване по личен или служебен повод. Тези му твърдения се опровергават и от факта, че ищецът е подал молба за отмяна на тази мярка години след влизане в сила на оправдателната присъда на 27.11.2009г. /едва на 24.09.2013г./, което от своя страна сочи, че продължителен период от време преди и след оправдателната присъда не е планирал пътуване извън граница, затова не би могъл да търпи вреди от наложеното с тази мярка ограничение. Прието е и, че не са представени категорични доказателства първоначалната осъдителна присъда и отразеното в бюлетина за съдимост осъждане да е станало причина да преустанови или ограничи обичайните си до този момент дейности. Подобни данни действително се съдържат в показанията на свидетеля П., според когото по тази причина са го отхвърляли при подаване на документи за работа, но липсва достатъчно конкретност къде по точно и за каква длъжност е кандидатствал в рамките на този период, за да се приеме, че единствената причина да го дискредитират е наказателното производство. Констатирано е, че независимо от посоченото при определяне размера на обезщетението, първоинстанционният съд е отчел и обсъдил всички от значение обстоятелства като продължителността на наказателното производство /почти шест години/, неблагоприятното отражение на наказателното преследване върху психиката на ищеца и създадените му затруднения и неудобства в личен и социален аспект, включително допълнително утежняващите по интензитет последици, свързани приключване на производството първоначално с осъдителна присъда, дискредитирането му като личност в професионалните среди, в които се е ползвал с авторитета на човек професионалист и с чисто съдебно минало. По посочените съображения въззивната инстанция е стигнала до краен извод, че жалбата на П. се явява изцяло неоснователна, тъй като компенсирането на тези вреди чрез единствено възможния паричен еквивалент на стойност от 10 000лв почива на обективно установени обстоятелства и не противоречи на принципа на справедливост в чл.52 ЗЗД.
В изложението на касационния жалбоподател/ответник по исковата молба/ – Прокуратура на Република България сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК относно размера на обезщетението с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението към нея и взе предвид отговора на ответника по касация намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по двете касационни жалби по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на конкретни факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение до касационно обжалване относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1414/01.7.2016 г. по гр.д.№1410/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 1-ви състав., по касационна жалба, вх.№11018/27.7.2016 г., подадена от Софийска апелативна прокуратура, представляваща ответника по исковата молба Прокуратура на Република България.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: