6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 501
София, 26.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
ч.гр.дело №3983/2019 година.
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, вх.№5487/03.10.2019 г., подадена от адвокат А. П. – процесуален представител на ищците М. Х. Б. и Г. Н. Б., и двамата от [населено място], против въззивно определение №572/17.9.2019 г. по ч.гр.д.№450/2019 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено протоколно определение от 27.6.2019 г. по гр.д.№2294/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на горепосочените лица за допускане на изменение на предявения от тях иск против И. Ж. В. с правно основание чл.54 ЗЗД, чрез увеличаване на размера му от 158267,35 лева на 276563,88 лева, ведно със законната лихва, считано от 04.10.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.
Въззивният съд е приел, че „Производството по гр. д. № 2294/18г. на ОС-Варна е образувано по подадената на 04.10.18г. искова молба от ищците Б. и Б. против И. Ж. В. за осъждането му да им заплати сумата от 158267.35 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното ? изплащане, представляваща обща сума, сбор от продажбата на два техни недвижими имота – апартамент № 27 и гараж № 8 и три запора на банкови сметки в ОББ и БАКБ, принудително събрана от ЧСИ Л. С. – [населено място] по изп.д. № 20188950400522, и заплатена от него на взискателите Д. Хр. М. и А. М. М. като обезщетение, присъдено им на осн. чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД с решение № 1561/25.10.17г. по гр.д. № 993/15г. на ВРС, Х с-в, потвърдено с решение № 31/16.03.18г., постановено по в.гр.д. № 38/18г. на ВАпС. В обстоятелствената част на исковата молба ищците са твърдели, че с цитираното решение на ВОС те са били осъдени да заплатят на Д. М. и А. М. суми от по 80000 лв. на всеки, ведно със законната лихва от 19.10.12г. до окончателното им изплащане, представляващи обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, вследствие смъртта на техния син, причинена по непредпазливост от И. Ж. В.. Последният е участвал като трето лице-помагач на тяхна страна по посоченото дело на ВОС и поради това е обвързан от приетото в мотивите на решението. Въз основа на издадения от въззивния съд изпълнителен лист на 21.03.18г., М. са образували против настоящите ищци посоченото по-горе изпълнително дело по описа на ЧСИ Л. С.. Изпълнението по същото е било насочено против имоти на настоящите ищци – ап. № 5 в сграда № 1 в [населено място], в.з. „В.“, [улица], № 21, гараж № 8 в [населено място], зад блоковете в ляво на [улица], между [улица]и [улица], казармен район **, както и против ап. № 27 в [населено място], [улица], № 15, вх. Д, Х етаж.
Ищците са твърдели, че на 28.08.18г. вследствие на продажбата на гараж № 8 и на ап. № 27, по сметката на ЧСИ са постъпили съответно сумите от 28537 лв. и 128167.20 лв. Същите са били платени на М. в 14-дневен срок от тази дата. Вследствие на наложени запори по сметки на Б., открити в ОББ и БАКБ, на 15.05.18г., 04.07.18г. и на 10.07.18г. принудително е била събрана и сума в общ размер на 1563.15лв. Така общо платената от ищците на М. сума към момента на подаване на исковата молба е възлизала на 158 267.35 лв. Освен това към момента на предявяване на иска е била висяща публичната продан за ап. № 5, насрочена за периода от 05.10.18г. до 05.11.18г.
В предвидения срок е бил подаден отговор на исковата молба от ответника, който е оспорил предявения срещу него иск.
В първото проведено по делото с.з. ищците чрез процесуалния си представител са заявили, че правят изменение на иска, като същият бъде предявен за сумата от 276563.88лв. Въвели са твърдението, че след завеждане на исковата молба по настоящото дело, по реда на втората проведена публична продан, е бил продаден и втория им апартамент и сумата от продажбата също е заплатена на родителите на починалото лице. Съдът е разпоредил препис от молбата за изменение на иска да се връчи на ответника.
Такава писмена молба за изменение на иска е входирана с дата 07.05.19г. /л. 125-126 от делото на ВОС/. В същата ищците са твърдяли, че заплатените към датата на подаване на исковата молба суми на пострадалите лица е възлизала в общ размер на 158 267.35лв. – съобразно удостоверение изх. № 135594/07.09.18г. и удостоверение изх. № 10522/17.07.18г., издадени от ЧСИ Л. С. по посоченото изпълнително дело. Съобразно новоиздаденото им удостоверение от ЧСИ изх. № 3626/12.03.19г., освен посочената по-горе сума, по изпълнителното дело са заплатени и събрани суми за погасяване задължението, както следва:
– 89.35 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на Б. на 06.08.18г.;
– 97.36 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на Б. на 03.09.18г.;
– 89.28 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на Б. на 01.10.18г.;
– 89.52 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на Б. на 29.10.18г.;
– 153 лв., постъпили на 12.12.18г., като заплатени от длъжника Б.;
– 6184.48 лв., постъпили на 21.01.19г. от задатък за публична продан на недвижим имот, собственост на длъжниците;
– 70684.80 лв., постъпили на 28.01.19г. от доплащане за публична продан на недвижим имот, собственост на длъжниците;
– 40858.42 лв., постъпили на 26.02.19г., платени от длъжника Б..
Поради това и е направено искане за изменение на иска, като вместо за сумата от 158267.35 лв., да се счита за предявен в размер на 276563.88 лв., ведно със законната лихва от 04.10.18г. до окончателното изплащане на сумата.
С обжалваното определение съдът е оставил без уважение искането за допускане на изменение на иска, тъй като същото е базирано на твърдението за нови факти, което представлява ново основание на иска.
Настоящият състав на съда счита, че предприетото от ищците изменение на иска представлява по съществото си едновременно изменение на основанието и размера на предявения иск по чл. 54 от ЗЗД, което е недопустимо съобразно забраната на чл. 214, ал. 1, изр. 2 от ГПК.
Това е така, защото основанието на предявения иск съставляват твърденията по фактите, попадащи в хипотезата на приложимата правна норма, която в случая е тази по чл. 54 от ЗЗД – ищците, отговарящи за вредите, причинени от ответника, имат правото да претендират онова, което те са платили като обезщетение за тези вреди. Размерът на така предявения иск пък очевидно се съизмерява с направените до момента на подаването на исковата молба плащания.
Поради това и наведените нови твърдения за извършени други плащания /било такива преди датата на подаване на исковата молба, каквито са тези в резултат на запорите от дати 06.08.18г., 03.09.18г. и 01.10.18г., било след датата на подаването на исковата молба – от запори и от продажбата на третия недвижим имот/, съставляват ново основание на предявен иск по чл. 54 от ЗЗД, в размер, съизмерим с новите плащания. Тези нови твърдения са за различни от първоначално въведените от ищците в исковата молба факти, от които произтичат и нови претенции. Същите няма да бъдат преклудирани от силата на пресъдено нещо, която ще се формира с решението по делото, образувано по настоящото исково производство и могат да се предявят в отделно производство“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 и ал.2 ГПК, като се поставят следните процесуалноправни въпроси: 1.Представлява ли едновременно изменение на основанието и размера на предявения иск по чл.54 ЗЗД искането за изменение на размера чрез увеличение на претендираната сума, следствие от запори и възбрани, реализирани от ЧСИ по изпълнително дело след подаване на исковата молба и изрично вписани в нея на тези доказателства ? и 2.Представлява ли нов юридически факт събирането на допълнителни суми по образувано изпълнително дело от ЧСИ от реализирани публични продажби следствие на наложени възбрани на недвижими имоти, собствени на ищците, даващ основание за образуване на отделно производство, поради забраната визирана в чл.214, ал.1, изр.2 ГПК ?
По тези въпроси частните касационни жалбоподатели се позовават на т.14 от ППВС №7/30.12.1959 г. и на решение №59/27.4.2015 г. по гр.д.№4647/2014 г. на ВКС, III г.о.
Освен това като основание за допускане на въззивното определение до касационно обжалване се сочи чл.280, ал.2 ГПК.
Моли се за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване и отмяната му.
Ответникът по частната касационна жалба И. Ж. В. е депозирал отговор по смисъла на чл.276 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната касационната жалба, изложението за допускане на въззивното определение до касационното обжалване и отговора на ответника в настоящото производство намира, че е налице въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по поставените въпроси, по следните съображения:
По първия от поставените въпроси, а именно:„Представлява ли едновременно изменение на основанието и размера на предявения иск по чл.54 ЗЗД искането за изменение на размера чрез увеличение на претендираната сума, следствие от запори и възбрани, реализирани от ЧСИ по изпълнително дело след подаване на исковата молба и изрично вписани в нея на тези доказателства ?“, съдебната практика е непротиворечива и категорична, че спорът е ограничен от фактите, наведени в исковата молба. В процесния случай, макар и неописани, фактите и обстоятелствата, очевидно визират само тези, въз основа на които е формирана цената на исковата претенция, а именно 158267,35 лева. Посочените в молбата по чл.214 ГПК суми, повече от очевидно се базират на други факти и обстоятелства и сочат други суми, независимо от обстоятелството, дали изпълнителните действия са извършени преди или след предявяване на исковата молба в съда. По естеството си това представлява искано изменение в нарушение на чл.214 ГПК.
С оглед отговора на този въпрос, отговорът на втория въпрос -„Представлява ли нов юридически факт събирането на допълнителни суми по образувано изпълнително дело от ЧСИ от реализирани публични продажби следствие на наложени възбрани на недвижими имоти, собствени на ищците, даващ основание за образуване на отделно производство, поради забраната визирана в чл.214, ал.1, изр.2 ГПК ?“, следва да бъде утвърдителен, поради което единственият начин за претендиране на сумата с молбата по чл.214 ГПК може да се предяви само в отделно производство, и евентуално неговото съединяване с настоящото, по реда на чл.213 ГПК.
По въпроса за наличие на основание по чл.280, ал.2 ГПК, обжалваното определение също не следва до бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. В основанието по чл.280, ал.2 ГПК ( ЗИДГПК – ДВ бр. 86/2017 г. в сила от 31.10.2017 г.) е въведено понятието „очевидна неправилност“ (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.т. 1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
В случая обжалваното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Само посочването на обстоятелството, че за нарушени правилата на формалната логика, без да се посочи в какво точно се изразява това, не дава основание на съда да приеме, че е налице основание за допускане на въззивното определение за касационно обжалване.
Поради изложеното въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.278 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №572/17.9.2019 г. по ч.гр.д.№450/2019 г. по описа на Варненския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: