О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 276
София, 25.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1073/2018 година.
Производството е по чл.230, във връзка с чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
С определение №183/07.6.2018 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК, поради наличие на висящо к.д.№10/2018 г. по описа на Конституционния съд на Република България.
По посоченото конституционно дело е налице произнасяне на Конституционния съд с решение №15/06.11.2018 г., обнародвано н ДВ, бр.95/16.11.2018 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено.
Производството е образувано е по касационна жалба, вх.№272/12.01.2018 г., подадена от адвокат Е. А. – процесуален представител на ищеца И. С. С. от [населено място], С. о., против въззивно решение №411/06.12.2017 г. по гр.д.№553/2017 г. по описа на Софийския окръжен съд, г.о., втори въззивен състав, с което е потвърдено решение №103/21.7.2017 г. по гр.д.№658/2016 г. по описа на Пирдопския районен съд, втори състав, с което са отхвърлени предявените от И. С. С. от [населено място], С. о. против „МБАЛ ПИРДОП“ АД – град Пирдоп, Софийска област, с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД и чл.59, ал.1 ЗЗД, всеки с цена от 10000 лева.
Въззивният съд е приел, че „Неоснователно жалбоподателят твърди, че с писменото си становище пред ПРС бил оспорил представените от ответника с отговора документи. Видно от начина на формулиране на становището (л. 40 от първоинстанционното дело), с него С. единствено е поискал от съда да задължи ответника да представи оригиналите на документите, приложени като копия към отговора, като е настоял за изключването им от доказателствата по делото, ако това не бъде направено. Това изявление, обаче, не съставлява оспорване.
В случая оригиналите са били представени, поради което няма основание за изключване на съответните документи като доказателства по делото. Неоснователно жалбоподателят счита, че възможността за представянето им е била преклудирана, тъй като процесуалният закон не предвижда краен срок за това процесуално действие. Такъв би могъл да бъде определен от съда по реда на чл. 158 от ГПК, но по настоящото дело това не е направено. Поради това няма основание за прилагане на неблагоприятните последици по чл. 183 от ГПК, за които претендира жалбоподателят.
Наистина, в становището си той е развил правилни съображения относно характера на тези документи, доказателствената им сила, авторството на подписите под тях и разпределението на доказателствената тежест при оспорване на истинността им, но тези съображения имат принципен характер и не може да се тълкуват като заявено оспорване. Затова и първоинстанционният съд правилно не ги е възприел като такова. Отделно от това, истинността на документите е родово понятие и включва автентичност (авторство на изявлението) и вярност (съответствие на удостовереното в документа с действителността), поради което оспорващият трябва изрично да заяви, какво точно на кой конкретен документ оспорва. В случая такова изявление няма, а изречението „ответникът до момента не ангажира никакви доказателства за установяване истинността на документите, поради което същите като оспорени не следва да се кредитират като доказателства“ не представлява ясно и конкретно оспорване. Ако наистина ищецът е смятал, че е оспорил документите, той е имал възможност да обърне внимание на съда, че е пропуснал да открие производство по оспорването, и по този начин да разсее евентуално възникналото недоразумение (както е постъпил напр. в заседанието на 03.05.2017г. във връзка с искането си за представяне на оригиналите). Такова изявление, обаче, не се открива по делото.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че ищецът не е оспорил представените от ответника документи, и, съответно, ПРС не е допуснал процесуално нарушение, довело до ограничаване на правото на защита на жалбоподателя и нарушаване на принципите на равнопоставеност и състезателност в процеса, ценейки тези документи като доказателства по делото.
Във връзка с това, неоснователно жалбоподателят претендира, че заключението по ССЕ било изготвено въз основа на оспорени копия от документи, поради което било недостоверно и негодно като доказателствено средство. На първо място, както се обоснова по- горе, документите не са били оспорени, т.е. твърдението му не съответства на действителното фактическо положение. На второ място, няма пречка, вещото лице да работи по копия, ако те са достатъчни за даване на отговор на поставените задачи. В случая вещото лице не е заявило, че се нуждае от оригиналите на представените от ответника документи, нито че тяхното по- късно представяне обуславя изводи, които са различни от вече направените въз основа на наличните копия. Въпреки това, в открито съдебно заседание на 03.05.2017г. районният съд е отложил изслушването на вещото лице именно с цел представяне на оригиналите на документите, задължил е ответника да ги представи и е предоставил възможност на ищеца да изрази становище по тях (л. 64-65 от първоинстанционното дело). Независимо от предоставената възможност, С. не е изразил становище по представените оригинали. Възраженията му срещу заключението по ССЕ не са били свързани с тях, а и той изрично е заявил, че не желае изготвяне нито на допълнителна, нито на нова експертиза въз основа на оригиналите (л. 81 от първоинстанционното дело). Поради това доводите му в тази насока са неоснователни, още повече че не се констатира разлика между оригиналите и копията.
Неоснователно жалбоподателят счита за необективно заключението по ССЕ поради това, че вещото лице не било взело предвид квитанцията към приходния касов ордер (ПКО). Видно от поставените от ответника и допуснати от съда задачи (л. 15, 16 и 44 от първоинстанционното дело), те касаят установяване на задължение по конкретни фактури към определена дата, но не включват изричен въпрос за изследване на квитанцията и съпоставянето й с ПКО. Същото е отбелязано и от самото вещо лице в открито съдебно заседание на 27.06.2017г. (л. 80 от първоинстанционното дело). Ако жалбоподателят е считал, че този въпрос има значение за изхода на делото, той е имал възможност да го постави за разглеждане чрез формулиране на изрична задача към експертизата, но не го е направил. Поради това съдът не намира основание да сподели изводите му, които той прави от обективно верния факт, че вещото лице не е извършило съпоставка между квитанцията и ПКО. Отделно от това, в открито съдебно заседание в.л. Л. е заявила, че е видяла копието от квитанцията по делото и е изследвала ордера, т.е. самата квитанция е била взета предвид при изготвяне на заключението, въпреки че не е извършена претендираната (но непоискана) от жалбоподателя съпоставка.
Неоснователно жалбоподателят навежда довод за неправилно осчетоводяване при ответника на финансовата операция по внасяне на процесната сума. На първо място, твърдението за неправилност не може да бъде проверено, тъй като в негова подкрепа не са ангажирани доказателства (напр. допълнителен въпрос към експертизата). На второ място, дори да е вярно, то е ирелевантно за изхода на настоящия правен спор, тъй като отнасянето на сумата по определени счетоводни сметки не рефлектира върху спорния по делото въпрос за волята на вносителя и за целта, с която я е внесъл. Дори осчетоводяването да е в нарушение на ЗСч и другите относими нормативни документи, то може да обоснове административно- наказателна отговорност за предприятието, но не и основателност на исковата претенция, в какъвто смисъл са доводите на жалбоподателя.
Неоснователно жалбоподателят счита, че има противоречие между посочените от експертизата по настоящото дело задължения на ЕТ „Састик – Красимира Савова“ въз основа на данни от ответника, и констатациите на съда по същия въпрос по гр.д. № 668/2012г. на РС- Пирдоп. Двете дела имат различен предмет и касаят различни периоди от наемните отношения между ЕТ „Састик – Красимира Савова“ и „МБАЛ Пирдоп“ АД, поради което изводите на съда относно един от тези периоди не може да се ползват като аргумент във връзка с друг период.
Цитираното гр.д. № 668/2012г. на РС- Пирдоп не може да се ползва и в посочения от жалбоподателя смисъл, че по него съдът бил отказал да извърши прихващане на задължения на ЕТ „Састик – Красимира Савова“ с процесната сума, като по този начин се бил произнесъл за липсата на връзка между тях. Видно от мотивите на решението по това дело, съдът не е обсъждал редица документи (вкл. и този ПКО) поради това, че въобще не е имало искане за прихващане с отразените в тях вземания, но не е формирал извод, че искането е неоснователно по същество, нито че прихващане не може да се извърши поради различие на страните и поради липса на насрещност на вземанията (противно на твърденията на жалбоподателя).
Във връзка с горното, не съответства на действителното фактическо положение и доводът на жалбоподателя, че по това предходно дело „МБАЛ Пирдоп“ АД е твърдяла, че сумата по процесния ПКО е внесена от И.С. и не се отнася към задълженията на едноличния търговец. Видно от изявленията на процесуалния представител на болницата в открито съдебно заседание от 19.12.2012г. по гр.д. № 668/2012г. на РС- Пирдоп (л. 87 от делото), действителното му становище по отношение на тази сума е било, че тя е за предходен период, но не и че не касае вземания на едноличния търговец (противно на твърдяното от жалбоподателя).
По принцип правилни и в съответствие със съдебната практика (напр. Решение № 21 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1456/2011 г., IV г. о., ГК, Определение № 571 от 29.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1912/2016 г., IV г. о., ГК) са съображенията на жалбоподателя относно разпределението на доказателствената тежест по исковете с правна квалификация чл. 55, ал. 1 и чл. 59 от ЗЗД. Неоснователен, обаче, е доводът, че първоинстанционният съд не се е съобразил с нея и че е възложил в тежест на ищеца да доказва липсата на основание за имущественото разместване. Както правилно е изложено в мотивите на стр. 7 от първоинстанционното решение, „….ответникът следва да докаже, че престацията е получена на годно основание“. (За пълнота на изложението следва да се отбележи, че съществува и становище, според което в тежест на ищеца е да обори твърдяното от ответника основание за получаване на престацията – М. М. „Облигационно право. Помагало.“, изд. „Сиби“, 2014г., стр. 399 – поради което този въпрос е дискусионен.) С оглед гореизложеното, съдът намира, че не е налице така твърденият порок на обжалвания съдебен акт. Отделен е въпросът, дали такова годно основание е доказано по делото. В такъв смисъл са и основните възражения на жалбоподателя, който оспорва събраните писмени и гласни доказателства по този въпрос.
Във връзка с това, съдът не споделя довода, че ПРС недопустимо е ценил свидетелски показания за доказване на договор на стойност над 5000 лв. Тъй като предмет на настоящото дело е сума, претендирана по реда на неоснователното обогатяване (т.е. извъндоговорен източник на облигационни отношения), за него забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК е неотносима. В случай, че доводът се отнася към доказването на изтъкнатото от ответника основание за престацията, той отново е неоснователен, тъй като това основание е наемният договор между „МБАЛ Пирдоп“ АД и ЕТ „Састик – Красимира Савова“. Съществуването му не се оспорва от страните, а конкретните породени от него задължения, които са били погасени с внасянето на процесната сума, са доказани с писмени доказателства – представените от ответника шест фактури. Последните са двустранно подписани и тяхната автентичност не е оспорена, поради което съставляват извънсъдебно признание и годно доказателство за тези задължения. Така, свидетелските показания са ангажирани за доказване не на основанието за плащане, а на намерението на солвенса да погаси чуждо задължение. За доказване на това обстоятелство процесуалният закон не съдържа специални ограничения по отношение на допустимите доказателствени средства (арг. от Решение № 472 от 14.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 693/2012 г., IV г. о., ГК), а, както се обоснова по- горе, събраните по делото доказателства не попадат в обхвата на общите ограничения по смисъла на чл. 164, ал. 1 от ГПК.
Наистина, жалбоподателят оспорва достоверността на показанията, с оглед служебната зависимост на свидетелката от ответника, но съдът намира оспорването за неоснователно, тъй като тези показания не противоречат на други сигурни доказателства по делото. Нещо повече – те съответстват на извънпроцесуалното поведение на самия жалбоподател, който е приел квитанцията, съдържаща отбелязване, че сумата е внесена „по фактури“, въпреки че е знаел (както самият той сочи в исковата молба), че ответникът не му е издавал никакви фактури – нито за процесната или друга сума, нито преди заплащането й, нито след това. Независимо от това, той съзнателно и целенасочено е внесъл сумата в брой в счетоводството на ответника, което изключва възможността за извинителна грешка от негова страна, касаеща напр. лицето, което е считал за свой кредитор, неговата банкова сметка, ли съществуването на правопораждащ юридически факт за операцията. В хода на производството С. не е изтъкнал нито една причина за това свое поведение, която впоследствие се е оказала неоснователна и която би го обосновала. Точно обратното – действията му по внасяне на сумата и получаване без възражения на квитанцията със съответното отбелязване, свидетелстват за неговото убеждение, че съществува годно основание за извършеното плащане. В този смисъл, действията му съответстват на свидетелските показания и затова съдът ги кредитира.
В заключение по този въпрос съдът отбелязва, че, ако се приемат доводите на жалбоподателя, това би застрашило правната сигурност и обезсмислило нормативно предвидената възможност за изпълнение на задължение от страна на трето лице, тъй като това лице винаги би могло да оспори субективното си намерение да погаси чуждо задължение и да се позове на липса на основание за действията си, без да посочва, защо ги е извършило въпреки осъзнаването на тази липса.
Неоснователно жалбоподателят се позовава на непълното съвпадение между отбелязванията в процесния ПКО и квитанцията към него. На първо място, в нея изрично е посочено, че се издава към ордер със същия номер. Също така съвпадат името на вносителя, сумата и датата. Поради това съдът не намира основание да се усъмни, че тя евентуално касае друг ордер и друго правоотношение. Във връзка с това следва да се подчертае, че жалбоподателят не е релевирал довод за относимост на ордера и/или квитанцията към друго правоотношение между него и ответника, а единствено се позовава на неотразяване в квитанцията на част от посоченото в ордера основание за внасяне на сумата. Този факт, обаче, сам по себе си, не опорочава обсъжданите документи, а и самият жалбоподател не прави никакви конкретни изводи от него, освен че „допълнителният текст в ПКО вероятно е добавен по- късно и е индикация за това, че този документ може би е манипулиран вероятно за целите на делото“. Тези твърдения, обаче, са формулирани изцяло в условно наклонение, а и в тяхна подкрепа не са ангажирани никакви доказателства, поради което настоящият съдебен състав не ги споделя.
Неоснователно жалбоподателят изтъква, че не е нито законен представител, нито пълномощник на ЕТ „Састик“, откъдето прави извод, че не било възможно, внесената от него парична сума при ответника да погасява задължения на този едноличен търговец. Съгласно правната теория (Калайджиев А. „Облигационно право. Обща част.“, изд. „Сиби“, 2013г., шесто преработено и допълнено издание, стр. 242, и Марков М. „Облигационно право. Помагало.“, изд. „Сиби“, 2014г., стр. 98), за изпълнение на едно облигационно задължение от трето лице не е необходимо, последното да действа като представител на длъжника. Възможно и допустимо е, то да изпълни от свое име. Поради това изтъкнатият от жалбоподателя факт (макар и обективно верен) не обосновава извода, който той прави въз основа на него.
Неоснователно жалбоподателят оспорва извода на първоинстанционния съд за наличие на правен интерес от изпълнението на чужд дълг. Съгласно чл. 73 от ЗЗД и цитираната по- горе правна теория, съществуването на такъв интерес не е предпоставка за валидно изпълнение на чуждо задължение, тъй като законът не съдържа такова изискване. Правният интерес е от значение единствено за възможността на третото лице да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор (чл. 74 от ЗЗД), който въпрос, обаче, е ирелевантен за изхода на настоящия правен спор. Поради това съдът не обсъжда изложените във връзка с него доводи във въззивната жалба.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като се поставя следният въпрос: „Какво е разпределението на доказателствената тежест при предявяване на иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, с евентуален иск по чл.59 ЗЗД?“. По този въпрос се твърди, че въззивната инстанция изцяло е възприела мотивите на първоинстанционния съд, че „ищецът следва да докаже факта, че ответникът се е обогатил без основание за негова сметка и ответникът дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването“.
Поставен е и въпрос „С какви доказателствени средства може да се докаже изпълнението на чужди задължения от трето лице и в тази хипотеза важи ли забраната за свидетелски показания ?“. Твърди се, че разрешаването на този въпрос е в противоречие с представеното решение №472/14.11.2012 г. по гр.д.№693/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочи и наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предложение последно ГПК.
Представя се практика на ВКС и се моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация – „МБАЛ-ПИРДОП“ АД, посредством процесуалния си представител – адв. С. Е., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване последните съображения:
Поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК не отговарят на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По въпроса „Какво е разпределението на доказателствената тежест при предявяване на иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, с евентуален иск по чл.59 ЗЗД ?“, въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С доклада по делото първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест между страните, съобразно закона и така както е прието в константната практика на ВС и ВКС, в хипотезите на неоснователно обогатяване, а именно ищецът да докаже даването на процесната сума на ответника и липсата на основание за това, а ответникът да докаже съществуването на основанието за получаването сумата.
Конкретните факти и обстоятелства обаче не представляват основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване, а могат да бъдат предмет на обсъждане по същество.
По въпроса „С какви доказателствени средства може да се докаже изпълнението на чужди задължения от трето лице и в тази хипотеза важи ли забраната за свидетелски показания ?“, не е налице противоречие с представеното решение. От отговора на въпроса се установява, че „Всяко трето лице може да изпълни чуждо задължение и кредиторът няма право да откаже да го приеме – чл. 73, ал. 1 ЗЗД, стига последният да няма особен интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника. С изпълнението от третото лице се погасява вземането на кредитора. Изпълнението може да бъде установено с всички допустими в закона доказателствени средства, в т. ч. и със свидетелски показания, доколкото не попадат в изключенията по чл. 164 ГПК.“
В случая не е налице нарушение на нормата на чл.164 ГПК, тъй като свидетелските показания са ангажирани не за доказване на основанието за плащане, а за намерението да се погаси чуждо задължение, като ограничение за това не са налице относно допустимите доказателствени средства, като те са подкрепени и от представените писмени доказателства и данните от съдебно-счетоводната експертиза.
По посоченото от касационния жалбоподател основание по чл.280, ал.2 ГПК обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. В основанието по чл..280 ал.2 ГПК (ЗИДГПК – ДВ бр.86/2017г. в сила от 31.10.2017г.) е въведено понятието „очевидна неправилност” (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски в размер на 400 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№1073/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, ІV г.о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №411/06.12.2017 г. по гр.д.№553/2017 г. по описа на Софийския окръжен съд, г.о., втори въззивен състав.
ОСЪЖДА И. С. С., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], област С., [улица] да заплати на „МБАЛ – ПИРДОП“ АД – град Пирдоп, област Софийска, ул.“Георги Бенковски“ №24, деловодни разноски в размер на 400/четиристотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: