О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 407
София, 24.03.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №7745/2013 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК
Образувано е по касационна жалба, вх.№3121/08.5.2013 г., подадена от ответника по исковата молба Министерство на вътрешните работи – София, и по касационна жалба, вх.№3148/08.5.2013 г., подадена от С. Г. – прокурор от Апелативна прокуратура –П., представляващ ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, против въззивно решение №172/03.4.2013 г. по гр.д.№106/2013 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, първи граждански състав.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че е налице хипотезата на чл.2, ал.1, т.3, ЗОДОВ, поради което с оглед разпоредбата на чл.52 ЗЗД на ищеца се следва обезщетение в размер на 5000 лева, както и че са основателни претенциите за имуществени вреди. Прието е също така, че ответникът по исковата молба Министерство на вътрешните работи и надлежен ответник с оглед разпоредбите на чл.чл.9, чл.185, ал.1, т.2, чл.261 ЗМВР, и § 3, ал.2, т.4 от ПЗР на ЗМВР.
В изложението на ответника по исковата молба – Министерство на вътрешните работи се сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно изводите на съда за това, че е надлежен ответник и размера на обезщетението с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението на ответника по исковата молба Прокуратура на Република България се навежда довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.3 от ТР №3/2004 г. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Р. Т. С. не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението към касационната жалба намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по двете касационни жалби, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Повдигнатите въпроси са от значение за постановения резултат, но разглеждането им не се налага с оглед точното приложение на закона и развитие на правото. Налице е не само обилна и непротиворечива съдебна практика, но и Тълкувателно решение, постановено по реда на чл. 86 ЗСВ от 1994 г. /отм./, което е задължително за органите на съдебната система и изпълнителната власт. Не се правят доводи, а и настоящият състав не намира, че даденото тълкуване на повдигнатите въпроси в ТР 3-2004-ОСГК ВКС се нуждае от осъвременяване предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. От друга страна, даденото от Пловдивския апелативен съд разрешение в атакувания съдебен акт е в съответствие с тълкувателния акт, приет от ОСГК ВКС.
Въззивният съд е установил, че в резултат на действия, извършени от дознатели и прокурори, Р. С. е била привлечена в качеството й на обвиняем за извършено от нея престъпление. Установено е също така, че е налице влязла в сила оправдателна присъда. В случая действията на двамата ответници по разследване, повдигане и поддържане на обвинение, включително взетите мерки за неотклонение, са по повод на обвинение в извършване на престъпление, за което ищцата е оправдана с акт на съда. Поради това е без значение дали са били налице условията по НПК към момента на извършването им от дознателите и прокурорите, както и процесуалната възможност за обжалването им по реда на НПК. По тази причина и отговорността на държавата по ЗОДОВ е обективна – възниква при наличието на предвидените в закона предпоставки, без да е необходима вина у длъжностното лице; вредите за ищеца в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ могат да се настъпили от цяла поредица актове и действия, които предвид характера на наказателното производство да са осъществени от длъжностни лица в следствието, прокуратурата и съда, което обуславя и солидарната им отговорност в подобни случаи. По ЗОДОВ незаконосъобразността се разглежда като краен резултат от определено действие. Обвинението в престъпление се явява неоснователно /незаконно/ винаги, когато лицето бъде оправдано. Отговорността на държавата в хипотеза на разглежданата възниква от датата на влизане в сила на оправдателната присъда, както е изрично изяснено в т. 4 ТР№4/2004 ОСГК ВКС. Така е прието и от въззивната инстанция. Това е моментът, от който може да се търси обезщетение по чл. 2 ЗОДОВ, и от който момент тече компенсаторната лихва върху главницата. Оплакванията за неправилност, които се съдържат в изложението не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
Въззивното решение не следва да се допусне и по поставения от Министерството на вътрешните работи въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Предвид изложеното съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №172/03.4.2013 г. по гр.д.№106/2013 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, първи граждански състав, по касационна жалба, вх.№3121/08.5.2013 г., подадена от ответника по исковата молба Министерство на вътрешните работи – София, и по касационна жалба, вх.№3148/08.5.2013 г., подадена от С. Г. – прокурор от Апелативна прокуратура –П., представляващ ответника по исковата молба Прокуратура на Република България.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: