О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 617
София, 19.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1338/2019 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№21476/15.03.2019 г., подадена от адвокат К. Г. – процесуален представител на ищцата Р. Г. П. от [населено място], против въззивно решение №69/04.01.2019 г. по гр.д.№2132/2018 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II-Е въззивен състав, с което е потвърдено решение №8213/09.6.2016 г. по гр.д.№47232/2013 г. по описа на Софийския районен съд, I ГО, 124 състав, с което са отхвърлени предявените от Р. Г. П. от [населено място] против „ЧЕЗ Разпределение България“ АД – София, искове за присъединяване към електроразпределителната мрежа за имот: [населено място],[жк], блок 18,, вх.Г, ет.4, ап.199, идентичен с ап.11, да се монтира годен сертификационен електромер и да се поставят под напрежение вътрешните кабелни линии на имота, както и да се осъди ответника да заплати на ищцата сумата 22910 лева, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че „Страните не спорят, а и от ангажираните по делото доказателства се установи, че процесният имот е присъединен към електроразпределителна мрежа на ответното дружество.
В нормата на чл.98а ЗЕ е регламентирано, че крайният снабдител продава електрическа енергия при публично известни общи условия. Дефиницията за краен снабдител е дадена в т.28а, б.“а“ от ДР на ЗЕ – енергийно предприятие, снабдяващо с електрическа енергия обекти на битови и небитови крайни клиенти, присъединени към електроразпределителна мрежа на ниво ниско напрежение, в съответната лицензионна територия, когато тези клиенти не са избрали друг доставчик.
Като собственик на процесния недвижим имот, който е присъединен към електроразпределителната мрежа, жалбоподателката има качеството потребител на енергийни услуги по смисъла на т.41б ДР на ЗЕ в приложимата редакция към момента на придобиване на правото на собственост. По смисъла на посочената норма потребител на енергийни услуги е краен клиент, който купува енергия от доставчик, предоставящ услуги от обществен интерес.
В нормата на чл. 94а, ал. 1 от ЗЕ е регламентирано, че енергийното предприятие – краен снабдител осигурява снабдяването с електрическа енергия на обекти на битови крайни клиенти, които обекти са вече присъединени към електроразпределителната мрежа на ниво ниско напрежение в съответната лицензионна територия. Съгласно чл. 97, ал. 1, т. 4 и чл. 98а от ЗЕ продажбата на електрическа енергия на крайни клиенти става по регулирани от ДКЕВР цени и при общи условия на енергийното предприятие – краен снабдител.
Жалбоподателката поддържа, че ответникът неправомерно отказва да изпълни договорното си задължение да започне доставка при регистрация на нов потребител за определен адрес. По въпроса дали разпределителното предприятие или снабдителното предприятие е носител (субект) на задължението към потребителя да възстанови партидата му и да доставя електроенергия до неговия обект (имот) е постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 60 от 29.04.2015 г. по гр. д. № 4280/2014 г., на ВКС, ГК, ІV ГО. С него е разяснено, че носител (субект) на облигационното задължение по чл. 94а, ал. 1 ЗЕ във вр. с чл. 97, ал. 1, т. 4 ЗЕ и чл. 98а ЗЕ за снабдяване с (за доставяне, продажба на) електрическа енергия на (до) обект (имот) на потребител – краен клиент по смисъла на т. 27г. от ДР на ЗЕ, може да бъде само енергийно предприятие – краен снабдител по смисъла на т. 28а, б. „а“ от ДР на ЗЕ. Това задължение може да възникне, само ако обектът (имотът) е вече присъединен към електроразпределителна мрежа на ниво ниско напрежение в съответната територия.
Ето защо и доколкото ответникът няма качеството на краен снабдител по смисъла на горепосочената норма, а такъв се явява „Чез Електро България“ АД, то обоснован и в съответствие с материалния закон е изводът на решаващия съд, че отговорност за неправомерен отказ да възстанови доставката на електрическа енергия при регистрацията на новия потребител носи крайният снабдител „Чез Електро България“ АД, а не ответното дружество. С оглед на това ответникът не е надлежно материално – правно легитимиран да отговаря по предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за реално изпълнение на задължението за възстановяване на доставката на електроенергия до процесния имот. С оглед на това не следва да се обсъждат останалите релевирани доводи във въззивната жалба във връзка с тази искова претенция. Отделен е въпросът, че към момента на приключване на устните състезания още пред първата инстанция доставката на електроенергия е възстановена. Предвид изложеното предявеният иск се явява неоснователен.
Жалбоподателката релевира довод, че за ответника е възникнало задължение за заплащане на неустойка за преустановяване снабдяването на имота с електрическа енергия през исковия период, за което има вина.
В чл.44 от Общи условия на ответника „Отговорност на електроразпределителното предприятие при продължително нерегламентирано прекъсване на електроснабдяването“, е предвидена заплащането на неустойка от ответника. Тя се дължи в случай, че потребителите останат без електрическа енергия по вина на електроразпределителното предприятие повече от 24 часа след получаване на уведомление от потребителя. Нейният размер възлиза на 30 лева и по 20 лева за всеки следващ период от 12 часа без осигурена електрическа енергия, като обезщетението може да се претендира от потребителя в рамките на 90 дни от получаването от електроразпределителното предприятие на уведомление за прекъснатото електроснабдяване.
Вземането за неустойка става изискуемо при виновно неизпълнение на договорно задължение. В този смисъл на база договорното правоотношение се развива вторично санкционно правоотношение. За да бъде основателна претенцията за заплащане на неустойка, кредиторът следва да докаже само фактът на неизпълнението. Той не е длъжен да доказва, че е претърпял вреди, нито техния размер, като такава се дължи и без да са настъпили вреди. Това е така, защото посредством неустойката страните по договора предварително определят размера на обезщетението за предполагаемите вреди, които съобразно разпоредбата на чл.92 ЗЗД не е нужно да се доказват.
За да може да се ангажира отговорността на ответника за заплащане на неустойка на основание чл.44 от Общите му условия, следва да се установи наличието на виновно поведение от негова страна. В разглеждания случай се установи, че временно е преустановено снабдяването с електрическа енергия на процесния имот поради неизпълнение на задължения по договора за продажба на електрическа енергия, сключен с „Чез Електро България“ АД, за своевременно заплащане на всички дължими суми във връзка със снабдяването с електрическа енергия. Тези задължения обаче обхващат период преди придобиване на имота от жалбоподателката и съответно преди да е имала качеството потребител на енергийни услуги по смисъла на т.41б ДР на ЗЕ в приложимата редакция към момента на придобиване на правото на собственост.
Не се установи обаче, че оставането на жалбоподателката без електрическа енергия е по вина на електроразпределителното предприятие – ответник. Жалбоподателката е депозирала обсъденото по – горе заявление за продажба на електрическа енергия за битови нужди № [ЕГН]/02.08.2013 г. до „Чез Електро България“ АД. Към него е приложен нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 61, том І, рег. № 1162, дело № 56 от 18.07.2013 г., в който процесният имот е посочен с № ***. Това от своя страна е станало причина от жалбоподателката да се изиска доказателство за идентичност на апартамент № 11, за който се отнася аб. № [ЕГН] и посочения в нотариалния акт № *** на същия адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес].
В доказателствена тежест на жалбоподателката е да установи, че бездействието на ответника е виновно и противоправно. След като същата не е установила към кой момент е представила на ответника горепосоченото доказателство за идентичност, не може да се направи и обоснован извод относно момента, от който бездействието на ответника е станало виновно и противоправно. Твърдението на ответника в отговора на въззивната жалба, че този документ е получен през м.04.2015 г., т. е. след исковия период. Неизпълнението на доказателствена тежест на жалбоподателката обуславя неоснователност на предявения от нея иск за заплащане на неустойка.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че претърпените от жалбоподателката вреди от оставането без електрическа енергия по вина на продавача „Чез Електро България“ АД са обезщетение посредством постановеното влязло в сила съдебно решение, посочено по – горе. Това лишава от основание иска за неустойка, предявен спрямо „ЧЕЗ Разпределение България“ АД за същите вреди. При предявен иск за заплащане на неустойка съдът следва да извърши преценка не само дали неустоечната клауза не противоречи на добрите нрави, но също така следва да изясни дали вредата от конкретното неизпълнение не се компенсира по друг уговорен или предвиден в закона начин. Това налага при предявен иск за неустойка да се изясни и естеството на вредата като последица от конкретното неизпълнение, което е различно от доказването, от което ищецът по иска с правно основани чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е освободен. В този смисъл са разясненията, дадени с решение № 137 от 20.04.2011 г. по гр. д. № 1161/2010 г., на ВКС, ГК, ІІ ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК. Отделно от това неустойката по чл.44 от общите условия на ответника не е уговорена като санкционна.
По изложените съображения въззивният съд счита, че предявеният иск с правно основание чл.92 ЗЗД е неоснователен.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, като се поставят следният въпрос: „Дали монтажът на СТИ е част от задълженията на електропреносното / електроразпределителното или електроснабдителното предприятие, като се вземе предвид даденото тълкуване за задълженията на електропреносното предприятие именно в посоченото от съда решение на ВКС, а именно решение по гр.д.№4280/14 г. на 4 ГО ? „
Застъпва становище, че въззивният съд се е отклонил от закона и практиката на ВКС като приел, че за липсата на монтирано СТИ на границата на собственост, отговорността следва да бъде понесена от крайния потребител.
Поддържа се, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, тъй като ищецът ясно и категорично е заявил искането си в петитума на исковата молба, а посоченото искане в мотивите на постановеното въззивно решение не кореспондира със заявеното от ищеца. Поради се прави оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба – ЧЕЗ „РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД – София, е депозирал писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса – „Дали монтажът на СТИ е част от задълженията на електропреносното / електроразпределителното или електроснабдителното предприятие, като се вземе предвид даденото тълкуване за задълженията на електропреносното предприятие именно в посоченото от съда решение на ВКС, а именно решение по гр.д.№4280/14 г. на 4 ГО ?
По посочения въпрос е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК – решение №60/29.4.2015 г. по гр.д.№4280/2014 г., на IV г.о., по въпроса „Разпределителното предприятие или снабдителното предприятие е носител (субект) на задължението към потребителя да възстанови партидата му и да доставя електроенергия до неговия обект (имот).“, който е решаващ за спора.
С посоченото решение е даден следния отговор на въпроса: „Носител (субект) на облигационното (договорното) задължение по чл. 94а, ал. 1, във вр. с чл. 97, ал. 1, т. 4 и чл. 98а от ЗЕ за снабдяване с (за доставяне, продажба на) електрическа енергия на (до) обект (имот) на потребител – краен клиент по смисъла на т. 27г от ДР на ЗЕ, може да бъде само енергийно предприятие – краен снабдител по смисъла на т. 28а, б. „а” от ДР на ЗЕ. Това задължение може да възникне, само ако обектът (имотът) е вече присъединен към електроразпределителна мрежа на ниво ниско напрежение в съответната територия.“
Този отговор е в съответствие с изводите на СГС.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по твърдението, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, тъй като ищецът ясно и категорично е заявил искането си в петитума на исковата молба, а посоченото искане в мотивите на постановеното въззивно решение не кореспондира със заявеното от ищеца. Прави оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт.
С оглед изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и петитума на същата ищецът ясно и категорично е посочил като ответник по спора „ЧЕЗ Разпределение България“ АД – София, който не разполага с материалноправната легитимация по предявения иск. Въпреки направеното изрично възражение за липса на материалноправна легитимация от страна на ответника и посочването в отговора на исковата молба материалноправно легитимираното лице – „ЧЕЗ Електро България“ АД, ищецът не е предприел нужните действия за поправка на исковата молба. Произнасянето, както на първата инстанция, така и от въззивния съд е е извършено съобразно заявеното от ищцовата страна.
Поради това въззивното решение е допустимо.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №69/04.01.2019 г. по гр.д.№2132/2018 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II-Е въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: