О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 550
София, 26.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 843/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв.Ст.К. – процесуален представител на Б. П. Т. против решение № 295/ 17.10.2018 год., постановено от Врачански окръжен съд по гр. д. № 426/2018 год.,с което е потвърдено решение № 173/ 29.05.2018 год.на Районен съд – Мездра, постановено по гр.д. № 1475/2017 год.,в частта,с която е отхвърлен предявения от Б. Т. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2 ,ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди,претърпени в резултат на воденото срещу него досъдебно производство № 446/2015 г.по описа на РУ-Мездра,с обвинение за престъпление по чл.131,ал.1,т.12 вр.чл.130,ал.2 НК и наказателно производство по нахд № 197/2015 г. на РС-Мездра,по което същият е оправдан по повдигнатото му обвинение, за разликата над уважения размер от 1 200 лв. до пълния предявен размер от 6 000 лв.,ведно със законната лихва,считано от 27.06.2017 год. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение ,поради нарушение на материалния закон при определяне размера на вредите ,съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материално правния въпрос: „При прилагане принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД трябва ли съдът да извърши преценка на конкретните обстоятелства от обективен характер или е достатъчно да се позове на своето вътрешно убеждение по този въпрос ?“, както и по процесуалноправните въпроси:1.“Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и всички доводи на страните ?“, 2.“Необходимо ли е пострадалият да докаже всяко свое негативно изживяване,изразило се в душевно страдание, неудобство,безпокойство,срам или е достатъчно да докаже засягането на съответното благо/правото на добро име,чест и достойнство,неприкосновеност на личния живот/,за да се приеме,че искът е доказан по своето основание ?“ и 3.“Само от формалните, външни доказателства ли се изхожда при установяване на неимуществените вреди по чл.2 ЗОДОВ или съдът трябва задължително да вземе под внимание всички обстоятелства,които обуславят тези вреди,като в мотивите към решението си да посочи конкретно тези обстоятелства,както и значението им за размера на неимуществените вреди,респ.достатъчно ли е съдът да посочи,че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост?“.Твърди,че материалният въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС № 4/1968г., в ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и решение по гр.д.№ 1107/2012 г.,на ІV г.о.на ВКС,а процесуално правните въпроси с решения постановени по реда на чл.290 ГПК. Позовава се и на основанието по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касация – Прокуратура на РБ не взима становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване ,поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото и твърденията на страните във въззивните жалби е приела,че наказателното производство против Т. е продължило около една година и 7 месеца ,като му е определена мярка за неотклонение”подписка” и е завършило с постановяване на оправдателна присъда ,влязла в сила на 27.06.2017 г.,поради което предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ е основателен и доказан.Спорен между страните е въпросът относно размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди.За да определи справедливия размер, съдът е взел предвид продължителността на наказателното производство,тежестта на повдигнатото обвинение по чл.131,ал.1,т.12 вр.чл.130,ал.2 НК,преживените негативни психически изживявания,силния стрес, неудобство и дискомфорт за определен период от време.Освен това е отчел и факта,че през времетраенето на наказателното производство Т. не е бил лишен от възможността да полага труд – футболист на ФК“Л. – М.“. Съобразил е гласните доказателства в относимата им част-относно психическото състояние и отражението върху работата му и е приел,че от тях не се установяват неимуществени вреди с особено висок интензитет. Приел е,че определения размер на обезщетението за неимуществени вреди от първоинстанционния съд е справедлив и съобразен с икономическата конюнктура в страната,и е достатъчен за възмездяване на претърпените обичайни неимуществени вреди в такива случаи.
По поставения материалноправен въпрос,макар и формулиран общо,не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва. Представеното съдебно решение на ІV г.о. на ВКС е постановено по случай, който не е идентичен със случая по настоящото производство. Различията в размера на присъденото обезщетение по приложеното дело не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение.Освен това определения размер на обезщетението по представеното съдебно решение не може да бъде критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело.Отделно от посоченото, обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване .
И трите поставени от касатора процесуални въпроса не съставляват общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. По естеството си това са оплаквания за необоснованост на решението, за неправилност на същото поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата и неправилно приложение на материалния закон. Тези оплаквания касаторът привързва към свои фактически констатации, които съдът не е приел да следват от данните по делото. Доводите за необоснованост и неправилност на решението,поради неправилно приложение на материалния закон и за допуснати от съда процесуални нарушения не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, а са касационни оплаквания по чл.281 ГПК и по тях съдът не дължи произнасяне в стадия на селектиране на жалбата. Последните не могат да обосноват извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по въпроса за наличието на специфичната такава, поддържана от касатора.
За пълнота на изложението следва да бъде посочено и следното: С първия поставен процесуалноправен въпрос касаторът не обосновава извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. По съществото си е оплакване за неправилност и необоснованост на съдебния акт, което подлежи на преценка във втория стадий на касационното производство в случай, че бъде допуснато обжалването. Следва да се посочи и това, че касаторът е пропуснал да обоснове в изложението си кои факти и обстоятелства му дават основание за твърдението, че не са отчетени всички обективно съществуващи обстоятелства. В самата касационна жалба се сочи, че не са били съобразени вредите вследствие на наказателното производство, не са обсъдени безспорно установените факти на накърняване честта и достойнството на ищеца, преживения стрес, безпокойство и отчаяние от воденото наказателно производство.Съдът е изложил в мотивите си какво приема за установено и въз основа на какви доказателства и какво приема за недоказано в процеса и защо. Не е поставен и правен въпрос за значението на всяко едно от тези обстоятелства за размера на справедливото обезщетение, както и за оценката на доказателствата в тази връзка. Вторият и третият процесуален въпрос касаят критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ.Те са обуславящи волята на съда, но не е налице поддържаната хипотеза на т.1, на чл.280 ГПК. На първо място поставените въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения, с които съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 3 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Соченото основание за допускане по чл.280, ал.2 ГПК се основава на въпросите, визирани в изложението,поради което е налице липса на правна аргументация за наличието на това основание.
Освен изложеното следва да бъде посочено, че за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.В случая касационният жалбоподател не е обосновал твърдението си за очевидна неправилност.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 295/ 17.10.2018 г.,постановено по гр.д.№ 426/2018 г.по описа на Окръжен съд – Враца.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: