О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 378
София, 30.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №4015/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№17240/15.6.2016 г., подадена от адв. П. Н. – процесуален представител на ищците Ц. Х. М. и Х. Д. М., и двамата от [населено място], против въззивно решение №708/27.5.2016 г., по гр.д.№231/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о.
С обжалваното решение е потвърдено решение №4277/30.10.2015 г. по гр.д.№8438/2014 г. по описа на Варненския районен съд, X. –ти състав, с което са отхвърлени предявените от Ц. Х. М. и Х. Д. М., и двамата от [населено място], срещу Т. И. Д. от [населено място],субективно съединени искове за присъждане на сумата 9865,20 лева – обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на извършено от ответника, през месец май 2011 г., трасиране и определяне на координатни точки на вилна сграда, в ПИ №4058, находящ се в СО „Б.-ю.“, землище Г., [населено място], с площ от 518 кв.м, при граници – улица, ПИ №369, ПИ №3711 и ПИ №368, понастоящем с идентификатор №10135.5403.4969 по КК на [населено място], ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.45, ал.1 ЗЗД, в частта, с която са отхвърлени предявените от Ц. М. и Х. М. в условията на евентуалност искове срещу същия ответник Т. Д., за присъждане на сумата 9865,20 лева, представляваща претърпяна загуба от неточно изпълнение на договор, по силата на който на ответника е възложено извършването на трасиране, означаване и координиране на вилна сграда в ПИ №4058 по плана на СО „Б.-ю.“, землище В., понастоящем д идентификатор №10135.5403.4969 по КК на [населено място],, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.265, ал.1, предл. второ ЗЗД, като решението е постановено при участието на ЗАД [фирма] – трето лице – помагач на страната на ответника Т. Д., както и в частта, с която Ц. М. и Х. М. са осъдени да заплатят на Т. Д. разноски за първата инстанция в размер на 1000 лева.
Въззивната инстанция е приела, че предявените главни искове са с правно основание чл. 45 от ЗЗД, а тези в условията на евентуалност-с правно основание чл. 265, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД.
По исковете с правно основание чл. 45 от ЗЗД съдът е приел, че ищците са предявили тези искове, като са невели твърдения, че не са били в договорни отношения с ответника, доколкото между тях не е бил сключен договор за строителство в писмена форма, според изискванията на чл. 160, ал. 2 от ЗУТ, което според тях е изискване за действителност, поради което претендират сумата от 9865.20лв. на деликтно основание. Деликтът се изразява в това, че Д. неправилно е трасирал вилната сграда, която е предстояло да бъде построена в собствения им имот № 4058. Вредите са посочени от ищците подробно в исковата им претенция, изразяващи се в разходи за закупуване на 96кв.м. от съседния имот, така, че се осигури нужното отстояние на сградата от източната кадастрална граница между имота им и имот № 368.
Т. състав на окръжния съд е приел, че в случая са налице договорни отношения между М. и Д., като последният е изработил инвестиционния проект-част „Геодезия“ за бъдещата сграда, която е предстояло да бъде изградена в имот № 4058. Прието е също така, че чл. 160, ал. 2 от ЗУТ предвижда взаимоотношенията между участниците в строителството, да се уреждат с писмени договори. Прието е и, че от една страна, съгласно чл. 157, ал. 1 от ЗУТ за начало на строежа съобразно издаденото разрешение за строеж се счита денят на съставяне на протокола за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво, което е станало на 26.05.2011г., видно от представения протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа. Подписаният между страните протокол за трасиране, означаване и координиране на вилна сграда в ПИ № 4058 е от 19.05.2011г. и предхожда началото на строителството. За трасирането не е било необходимо сключване на договор за строителство в писмена форма. Такъв е бил сключен на 06.06.2011г., но след откриване на строителната линия и ниво със строителя.
Изложени са съображения, че дори и да се приеме, че участници в строителството са възложителят, строителят, проектантът, консултантът, физическото лице, упражняващо технически контрол за част „Конструктивна“, техническият ръководител и доставчикът на машини, съоръжения и технологично оборудване, както посочено в чл. 160, ал. 1 от ЗУТ, а Т. Д. има качеството на проектант, доколкото е работил част „Геодезия“ на инвестиционния проект, то още в исковата си молба ищците навеждат твърдения, че между тях са налице договорни отношения, доколкото са възложили на геодезиста да извърши трасиране, означаване и координиране на имота им, срещу заплащане на сумата от 150.00лв. Съобразено е и, „е при наличието на възражение от страна на Д., че не му е възложено трасиране, означаване и координиране на имота на ищците, а само на вилната сграда, в съдебно заседание на 12.05.2015г. между страните е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че през м.май 2011 г. са сключили договор за трасиране, означаване и координиране на вилна сграда в ПИ № 4058 по плана на СО „Б.-ю.“ и факта на извършване на възложената работа. Направен е извод, че доказателство за сключването на договора е писмения протокол, подписан от страните на 19.05.2011г., което може да се приеме, че компенсира писмената форма при сключването на договора, като протоколът от 19.05.2011г. е и доказателство за извършването на възложената работа.
Взето е предвид и това, че преобладаващата практика на ВКС е, че така установената в чл. 160, ал. 2 от ЗУТ писмена форма е за доказване, а не за действителност на договора, а договорът за строителство по своята същност представлява договор за изработка, който е консенсуален, двустранен, възмезден и неформален договор, и като такъв, не се налага непременно сключването му в писмена форма. Въз основа на това е прието, че не налице противоречие с нормата на чл. 162, ал. 2 от ЗУТ в действащата към 2011г. редакция на текста, въвеждащ като задължителен авторския надзор само по част „Конструктивна“, а не по всички части за строежите, включително от пета категория, какъвто е процесния.
Освен това съдът е направил извод, че в процесния случай не се установява нито виновно поведение на ответника Д., нито пряка причинно-следствена връзка с вредата, изразяваща се в построяване на вилната сграда с местоположение, различно от проектното. Прието е и, че не се установяват причините за това да се е стигнало до този резултат, според заключенията на вещите лица по допуснатите и приети от съда едночленна и тричленна съдебно-технически експертизи. Въззивната инстанция е приела, че не може да се твърди със сигурност допусната от геодезиста грешка при трасиране на ъгловите точки на сградата на място, тъй като местата на колчетата, поставени от него са унищожени отдавна, няма реперажен карнет, няма створни точки.
Прието е също така, че не следва да бъдат ценени показанията на разпитаните по делото свидетели, единият от които самият строител, който е пряко заинтересован от изхода на спора, доколкото вещите лица не могат да се ангажират със становище дали грешката се дължи на работата на геодезиста или строителя. Другият свидетел пък е заявил, че никой не е искал да забие колчетата в техния имот /ПИ № 369/, но сочи като местоположение на оградата червената линия, която е на скицата на л. 146 от първоинстанционното дело откъм имот 369, а тя съвпада с кадастралната граница и признава, че до 2014г. имотът се е ползвал от тъста му Ц. Ц., въпреки, че собственик по дарение е била съпругата му, като не може да се установи достоверността на показанията му. Не се доказва и това, че твърдяните вреди да са пряка последица от поведението на ответника по исковата молба.
Варненският окръжен съд е стигнал до краен извод, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността по чл. 45 от ЗЗД, тъй като отношенията между страните са договорни и се регулират от сключения между страните договор за изработка.
Поради това са разгледани предявените от ищците в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 265, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД.
За неоснователно е прието оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е дал неправилна квалификация на исковите претенции. Окръжният съд е приел, че е налице сключен договор за изработка. За недоказано е прието, че според събраните гласни доказателства и изслушани заключения по допуснатите едночленна и тричленна СТЕ твърдяното погрешно трасиране на сградата от страна на ответника, което в последствие е рефлектирало върху местоположението. Прието е, че трасировъчния план изработен от Д. съответства точно на ПУП-ПЗ, съгласно заключението на вещите лица, както и обстоятелството, че не са запазени местата на които са били поставени колчетата от него, нито местоположението им може да бъде възстановено, за да се твърди със сигурност допусната от него грешка. Прието е и, че дори и да е така, следва да се приеме, че не се налага извода, че твърдяните вреди са предвидими последици, с които се свързва поначало договорната отговорност, още по-малко необходимостта от предприетите от ищците действия, разходите за извършването на които се претендират от М. и за които са представили доказателства – разходно-оправдателни документи. Не без значение е, че нормалното развитие на отношенията по повод строителството би следвало да протече с откриване на несъответствията при трасирането при откриване на строителната площадка и определяне на строителната линия и ниво на строежа и след това при извършване на изкопните работи, спиране на строежа и поправяне на грешката, но постигнатото ниво е прието от съставената комисия и разрешени последващите СМР до приключване на строителството.
В изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1.От кой момент започва строителството и от кой момент насетне следва да се приложи правилото на чл.160, ал.2 ЗУТ ?, 2. Служи ли като основание за съставяне на Протокола за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво, предхождащият го такъв протокол за трасиране, означаване и координиране на вилната сграда, която ще се строи в имота ?, 3. Приложима ли е разпоредбата на чл.160, ал.2 ЗУТ към договора за възлагане на извършване на трасиране, означаване и координиране на вилната сграда, която ще се строи в имота, при положение, че именно това трасиране, означаване и координиране на вилната сграда е основа за съставянето на Протокола за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво, който според чл.157, ал.1 ЗУТ дава начало на строежа?, 4. Участник в строителния процес ли е лицето, което извършва трасиране, означаване и координиране на вилната сграда ?, 5. Форма за действителност или форма за доказване е писмената такава, извън хипотезата на приложимостта на чл.293 ТЗ/при липса на противопоставяне/ ?, 6. Когато дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите надоказване факти, следва ли въззивната инстанция да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства ?, 7.Следва ли въззивната инстанция служебно да събере допълнителни доказателства, ако при наведено оплакване за нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на материалноправна норма, се установява, че делото е неизяснено от фактическа страна или са необосновани фактическите изводи на първоинстанционния съд ?, 8. Процесуално нарушение ли е ако въззивният съд отхвърли искане за събиране на допълнителни гласни доказателства, ако при наведено оплакване за нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на материалноправна норма, се установява, че делото е неизяснено от фактическа страна или са необосновани фактическите изводи на първоинстанционният съд ?, 9. Не следва ли съдът служебно на извърши оглед в случай, че делото е неизяснено от фактическа страна или са необосновани фактическите изводи на първоинстанционния съд ?, 10. В съответствие с разпоредбата на чл.172 ГПК ли е съдът да откаже да цени показанията на свидетели по делото ?, 11. Процесуално нарушение ли е ако съдът изобщо не цени показанията на свидетелите без да направи преценка с оглед всички други събрани доказателства по делото, дори и при твърдения за евентуална тяхна заинтересованост ?, 12. Ако счита, че дадени показания на свидетел са заинтересовани не следва ли да се обоснове в мотивите защо счита, че показанията са заинтересовани ?, 13. Законосъобразно ли е съдът да прави заключение за достоверността на показанията на свидетел, чиито показания не са били оспорени от другата страна и се потвърждават от показанията по делото и доказателствения материал за останалата фактическа обстановка ?, 14. Правната квалификация, според която съдът подвежда правния спор – тази по чл.265, ал.1, предл. второ ЗЗД съвпада ли с правната квалификация на спор, подведен под материалноправната норма на чл.82 ЗЗД ?, 15. Едни и същи ли са фактите и обстоятелствата, подлежащи на доказване, респ. разпределението на доказателствената тежест при правна квалификация по чл.265, ал.1, предл. второ ЗЗД и по чл.-82 ЗЗД ?.
Като основания за допускане на обжалваните решения до касационно обжалване се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК.
Ответникът по касация Т. И. Д., посредством процесуалния си представител – адв. З., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на касационното обжалване и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба са подадени в законния срок, поради което е процесуално допустима.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поставените от касационните жалбоподатели въпроси са бланкетни, тъй като не се сочи конкретно към кои изводи на въззивната инстанция са относими. Освен това преимуществена част от тях визират правилността на обжалвания съдебен акт, което може да бъде проверено едва, когато решението бъде допуснато до касационно обжалване. Самото цитиране на т.1 от посоченото тълкувателно решение не е достатъчно, за да се приеме, че поставените правни въпроси сочат на допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора касационните жалбоподатели следва да заплатят на ответника по касационната жалба деловодни разноски за настоящото производство в размер на 1000 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №708/27.5.2016 г., по гр.д.№231/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о.
ОСЪЖДА Ц. Х. М., ЕГН – [ЕГН], и Х. Д. М., ЕГН – [ЕГН], и двамата от [населено място], [улица], вх.И, ап.7, да заплатят на Т. И. Д., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], ет.4, ап.8, деловодни разноски в размер на 1000/хиляда/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: