О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 668
София, 20.09.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2627/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№5865/21.4.2016 г., подадена от Софийска апелативна прокуратура, представляваща ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, против въззивно решение №556/28.3.2016 г. по гр.д.№4424/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 2-ри състав, в частта с която искът е уважен за сумата 15000 лева по отношение на ищеца В. Р. Д., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – заболяване от „захарен диабет“, от повдигнато незаконно обвинение по чл.220, ал.2, във вр. с ал.1, вр. чл.20, ал.21 във вр. с чл.26, ал.1 НК, което наказателно производство е прекратено, ведно със законната лихва върху тази сума от 20.3.2014 г.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че са налице елементите от фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за ангажиране на отговорността на ответника изложени са съображения за продължителността на проведеното наказателно производство, от м. ноември 2007 г. до 07.4.2011 г., което е приключило с прекратяване. За безспорно е прието, че с влязла в сила присъда от 08.11.2010 г. по нохд №3080/2009 г. на РС – Плевен, ищецът е оправдан по повдигнато му друго обвинение – за престъпление по чл.220, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2, вр. ал.1 НК. Отчетено е, че във връзка с друго наказателно дело, по реда на чл.2 ЗОДОВ на ищеца е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15000 лева, което за конкретния случай е ирелевантно. С оглед констатираните заболявания на ищеца „захарен диабет“ и „диабетна полиневропатия“, установени от представените по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-медицинска експертиза, въззивната инстанция е стигнала до извод, че присъденото обезщетение от 10000 лева не може да компенсира претърпените болки и страдания и същото следва да бъде увеличено с 5000 лева, поради кумулирания за лицето стрес.
В изложението на касационния жалбоподател/ответник по исковата молба/ – Прокуратура на Република България сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК относно размера на обезщетението с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация е депозирал отговор по касационната жалба по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението към нея и взе предвид отговора на ответника по касация намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по двете касационни жалби по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на конкретни факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №556/28.3.2016 г. по гр.д.№4424/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 2-ри състав, по касационна жалба, вх.№5865/21.4.2016 г., подадена от Софийска апелативна прокуратура, представляваща ответника по исковата молба Прокуратура на Република България.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: