О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
София, 25.03.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №326/2014 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№4390/03.12.2013 г., подадена от адвокат Г. Н. – процесуален представител на ищеца Б. К. Х. от [населено място], област Г., против въззивно решение №339/25.10.2013 г. по гр.д.№308/2013 г. по описа на Габровския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение №29/27.5.2013 г. по гр.д.№4/2013 г. по описа на Тревненския районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Б. К. Х. от [населено място], област Г., против [община], област Г., иск с правно основание чл.59 ЗЗД.
С обжалваното решение е отменено решение №29/27.5.2013 г. по гр.д.№4/2013 г. по описа на Тревненския районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Б. К. Х. от [населено място], област Г., против [община] за сумата 899,64 лева – обезщетение за неоснователно обогатяване, за отнети за улица 147 кв.м, както и в частта, в която на [община] са присъдени разноски над 987 лева, и последната е осъдена да заплати на ищеца горепосочената сума, на посоченото основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.7.2012 г. до окончателното й изплащане. В останалата част, с която е отхвърлен искът на посоченото основание, за сумата 9715,36 лева, първоинстанционното решение е потвърдено.
Въззивната инстанция е приела, че след като процесният имот никога не е бил отчуждаван и съответно не е изплащано обезщетение, то ищецът дори и да е собственик и на частта, попадаща в уличната регулация, както преди завземането, така и след него, той не може да я ползва от 2010 г. Прието е също така, че действително извършеното завземане не внася промяна в правото на собственост по отношение на отнетата част, но е налице увеличаване активите на общината чрез намаляване пасивите в имуществото на същата, поради обстоятелството, че е проведена отчуждителна процедура, и общината се е обогатила спестявайки си определена парична сума, която би следвало да се заплати за отчуждаване, ако се спазят законовите изисквания, т.е. общината си спестила разход – паричната сума, която е следвало да заплати за отчуждаването, а обедняването на ищеца се изразява в намаляване на активите му, тъй като последният не е получил обезщетение за това, че ответникът, разширявайки улицата през 2010 г. ползва част от имота на ищеца, която той не може да ползва и за което не е получил обезщетение като при отчуждаване. Въз основа на това съдът е стигнал до извод, че е налице връзка между обогатяването и обедняването – фактът на обедняването е последица от обогатяването, което категорично е без правно основание – непроведена процедура по отчуждаване на 147 кв.м от имота на ищеца, които са засегнати от фактическото разширение на пътното платно и тротоара на улицата, извършени от общината през 2010 г. и прието, че е налице фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД като на ищеца следва да се заплати обезщетение, но до размера на по-малката сума между обогатяването и обедняването, която в случая е в размер на стойността, която общината би заплатила при извършване на отчуждаването. С оглед заключението на съдебно-техническата експертиза съдът е стигнал до извод,у че тази сума е в размер на 899,64 лева.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя материалноправен въпрос за начина на определяне на обезщетението, като се сочи, че нормите на Закона за общинската собственост са неприложими, тъй като в процесния случай липсва отчуждителна процедура, а е налице неоснователно обогатяване следствие на неправомерно отнета част от имот. Поставя се въпрос дали следва да се прилагат по аналогия разпоредбите на Закона за общинската собственост при определяне размера на обезщетението, дължимо на основание чл.59 ЗЗД.
Моли се допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация [община], посредством процесуалния си представител – адв. Е. К., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поставеният от касационният жалбоподател въпрос не кореспондира с изводите на въззивната инстанция. Същата е изложила извод относно размера на дължимото от ответника по исковата молба обезщетение по чл.59 ЗЗД на плоскостта на разпоредбата на чл.73, ал.1 ЗС, а не за прилагане по аналогия на разпоредбите на ЗОС за размера на обезщетението. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично и в съответствие с изложеното в обжалваното решение, което в случая не е налице. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №339/25.10.2013 г. по гр.д.№308/2013 г. по описа на Габровския окръжен съд, по касационна жалба, вх.№4390/03.12.2013 г., подадена от адвокат Г. Н. – процесуален представител на ищеца Б. К. Х. от [населено място], област Г..
Определението окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: