О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1366
София, 29.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №4288/2013 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№11599/23.4.2013 г., подадена от адв. М. Г. – процесуален представител на ищцата С. П. Б. от [населено място], област П., против въззивно решение №510/22.3.2013 г. по гр.д.№505/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, VІІ граждански състав.
С обжалваното решение е отменено решение №479/03.12.2012 г.по гр.д.№1252/2012 г. по описа на Карловския районен съд, втори граждански състав, в частта с която [фирма] – [населено място], област П., е осъдено да заплати на С. П. Б. сумата 5725,25 лева, на основание чл.267, ал.1 КТ, за периода от 01.3.2009 г. до 28.5.2011 г., ведно със законната лихва от 04.5.2012 г. до окончателното изплащане; в частта, с която В.” ЕАД – [населено място], област П., е осъдено да заплати на С. П. Б. сумата разноски за производството в размер над 318,69 лева до 1362,39 лева, и в частта, с която В.” ЕАД – [населено място], област П., е осъдено да заплати на Карловския районен съд в полза на държавата по бюджета на съдебната власт държавна такса в размер над 13,62 лева до 36 лева, и вместо това е постановено отхвърляне на предявения от С. П. Б. против [фирма] – С., област П., иск за заплащане на сумата 5725,25 лева – неизплатено трудово възнаграждение при престой не по нейна вина за периода от 01.3.2009 г. до 28.5.2011 г., ведно със законната лихва от 04.5.2012 г. до окончателното й изплащане. Със същото решение С. Б. е осъдена да заплати на [фирма] – С. юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева и разноски в размер на 114,51 лева.
Въззивната инстанция е приела, че през процесния период не е бил налице престой, следствие на какъвто ищцата да е била пренасочена от работодателя да извършва временно друга работа в същото или в друго предприятие, но в същото населено място, докато продължава престоя, по смисъла на чл.120, ал.1 и чл.267, ал.1 КТ. Изводът е обоснован с това, че липсва нарочна заповед на работодателя и тъй като законът не предвижда изрично писмена форма за обективиране на волеизявлението му, а тъй като престоят е налице при преустановяване на работата в дадено звено от предприятието на работодателя или определено работно място, поради организационно-технически , или икономически причини, свързани с обективни пречки за осъществяване на дейността – извършване на ремонт, недостиг на суровини, липса на договори за реализиране на продукцията и други, които да са с временен характер. В конкретния случай съдът е установил, че звеното, в което ищцата е осъществявала трудовата си функция на “управител на стол, той и технолог”, е било закрито. Досежно това са изложени съображения, че ищцата е отказала на работодателя заемането на друга щатна бройка и е продължила да работа формално, заемайки длъжността по трудовия договор.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните материалноправни въпроси: 1.”Налице ли е бил в конкретния случай престой за длъжността, заемана от ищцата – “управител на стол, той и технолог?”; 2. “Дали ищцата има правото на по-високо от двете възнаграждения измежду това за изпълняваната длъжност(свързана със счетоводната отчетност – програма УЦИГ) и това за заеманата такава длъжност “управител склад, той и технолог” при престой на основната длъжност и възлагане на друга работа?”; 3. Въззивният съд доразвива тезата си за недължимост на плащането, дори и при наличие на престой като обсъжда дали е приложима по аналогия разпоредбата на чл.267, ал.3 КТ(касаеща възлагане на друга работа при производствена необходимост) или при престой се заплаща директно Б. за заеманата длъжност, независимо каква работа се извършва от работника по време на престоя, касаещ заеманата длъжност”.; 4. Дали ищцата като е работила на по-ниско платена работа по време на престоя спрямо длъжността “управител на стол, той и технолог”, която тя е заемала, но е получавала възнаграждение равно по размер на последното договорено между нея и работодателя й такова преди престоя за длъжността, има право да получи по-високо възнаграждение, което е равно на минималното или средното такова за длъжността “управител стол, той и технолог” в предприятието на работодателя1, щом това възнаграждение в рамките времето на нейния престой и изпълнение на другата работа, се е повишило за останалите служители на длъжността “управител стой, той и технолог?”; 5. За да е налице престой, обосноваващ получаване на по-високо възнаграждение между получаваното по основно Т. и изпълняваната по време на престоя друга работа, следва ли да се преценява каква е причината за престоя, щом тя лежи у работодателя, т.е. дали само почиващ на обективни причини престой е меродавен за това или и престой по вина на работодателя?;
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация – [фирма] – С., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и отговора на ответника по касационната жалба намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че по-голямата част от поставените въпроси са фактически/№№1,2 и 4/. Друга част от въпросите/ №3/ представляват съждения по фактическата обстановка по спора, а последният въпрос/№5/ е неотносим към спора, тъй като не е формирал решаващи изводи за неговия изход.
Поради това нито един от поставените въпроси не съответства на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
В допълнение към изложеното следва да се посочи, че решаващият извод на въззивния съд е относно липсата на престой изобщо, поради което релевантните в случая въпроси са за тълкуване разпоредбата на чл.267 КТ, и по-специално тълкуване на понятията “престой” и “производствена необходимост”. Такива въпроси обаче не са формулирани по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения настоящата съдебна инстанция на мира, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора касационната жалбоподателка следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева.
Водим от гореизложеното и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №510/22.3.2013 г. по гр.д.№505/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, VІІ-ми граждански състав, по подадената от адв. М. Г. – процесуален ищцата С. П. Б. от [населено място], област П., касационна жалба вх.№11599/23.4.2013 г.
ОСЪЖДА С. П. Б., ЕГН -[ЕГН], от [населено място], област П., да заплати на [фирма] – [населено място], област П., юрисконсултско възнаграждение в размер на 150/сто и петдесет/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: