О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 76
София, 23.01.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.д.№6329/2014 година
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№4453/04.8.2014 г., подадена от адв. П. З. – процесуален представител на ищеца Б. И. Б. от [населено място], против въззивно решение №93/24.6.2014 г. по гр.д.№256/2014 г. по описа на Варненския апелативен съд, г.о.
С обжалваното решение е обезсилено решение №6/05.3.2014 г. по гр.д.№249/2012 г. по описа на Разградския окръжен съд,, в частта, с която е отхвърлена претенцията за заплащане на законна лихва върху сумата от 126588,19 лева, за периода от 28.12.2000 г. до 13.8.2012 г. и производството в тази част е прекратено. Със същото решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен предявения от Б. И. Б. против Държавата, за заплащане на сума в размер на 126588,19 лева, представляваща извършени от него подобрения в имот публична държавна собственост, находящ се в [населено място]/Гарнизонен военен клуб/, ведно със законната лихва върху тази сума от 13.8.2012 г. до окончателното й изплащане.
Въззивната инстанция е приела, че ищецът като наемател на обекта и държател на същия е извършил в процесния период подобрения в собствения на ответника имот, при липсата на договорна връзка между тях, поради което отношенията по повод заплащането им следва да се уредят по правилата на чл.59 ЗЗД. Изложени са изводи, че заплащането на тези подобрения, намира правното си основание в посочената правна норма, тъй като държателят на недвижим имот, които е извършил подобрения в него, не може да се ползва от разпоредбите на чл.71 и чл.72 ЗС, а неговите отношения със собственика се уреждат по правилата за водене на чужда работа без пълномощие и неоснователно обогатяване. Изводът е обоснован и с разясненията, дадени в ТР №85/1968 г. на ВС ОСГК и ППВС №6/1974 г. По нататък в изводите си въззивната инстанция е приела, че обедняването на ищеца ев размерна сторените от него разходи за извършване на подобренията, а обогатяването на ответника е в размер на увеличената стойност на имота, следствие извършването им. С оглед единствените оплаквания на въззивника в жалбата му съдът е обсъдил по-нататък в мотивите института на погасителната давност, и стигнал до извод, че при хипотезите на неоснователно обогатяване, когато е налице разместване на имуществени блага без правно основание и не е уговорен срок за изпълнение, изискуемостта на вземането настъпва от момента на възникването му, поради което в процесния случай не се касае за отношения между владелец, извършил подобрения и собственик на имота, върху който същите са направени, а между държател – подобрител, и собственик на подобрен имот, и не е налице основание, с оглед справедливостта да се приеме, че изискуемостта за вземането за подобренията не съвпада с извършването на самото подобрение, а трябва да се отнесе към един по-късен момент. Поради това апелативният съд е не е споделил, че оплакванията на въззивника, че изискуемостта на вземането настъпва, а оттам и давността започва да тече, от реалното предаване на имота на ответника. Във връзка с това въззивната инстанция се позовала на практика на ВКС по чл.290 ГПК – решение №912/02.02.2010 г. по гр.д.№4713/2008 г., І г.о.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1. След прекратяване на наемните правоотношения, при възникнало на законово основание в моя полза право на задържане върху процесния недвижим имот, следва ли съдът да продължава да ме определя като наемател на същия имот, респективно държател, в резултат на което да се позовава на изтекла погасителна давност, като не коментира и не обсъжда аргументи(нито в полза, нито против) досежно законово предоставеното ми право на задържане, като не поставя на обсъждане в хода на съдебното производство презумпцията за установеното ми качество на владелец на недвижимия имот, произтичащо от правото ми задържане върху същия ?, и 2. Следва ли съдът да постанови съдебния си акт без да вземе отношение по въпроса за законово постановеното ми право на задържане върху процесния имот, за което право има своевременно представени и приети от съда доказателства, като постановения съдебен акт се явява немотивиран в тази насока, страдащ от материално и процесуалноправен порок, поради установяване при непълнота на установени и доказани факти и обстоятелства ?.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК.
Ответникът по исковата молба – Държавата, представлявана от министъра на финансите, е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе пред вид отговора на ответника по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От съдържанието му е видно, че въпросите са фактически и свързани с правилността на обжалвания съдебен акт. Отговор на тях може да се даде едва при разглеждане спора по същество, което предполага въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпроса или въпросите от изложението на касационната жалба, нито от самата нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лева.
Доколкото в касационната жалба и изложението се съдържа оплакване относно размера на присъдените разноски за въззивното производство, настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че по естеството си това оплакване представлява искане по смисъла на чл.248 ГПК. Разглеждането на същото е от компетентността на въззивната инстанция. Поради това делото следва да бъде върнато Варненския апелативен съд за преценка допустимостта и основателността на това искане.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №93/24.6.2014 г. по гр.д.№256/2014 г. по описа на Варненския апелативен съд, г.о., по касационна жалба, вх.№4453/04.8.2014 г., подадена от адв. П. З. – процесуален представител на ищеца Б. И. Б. от [населено място].
ОСЪЖДА Б. И. Б., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], ет.4, ап.10, да заплати на ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на финансите, юрисконсултско възнаграждение в размер на 500/петстотин/ лева.
ВРЪЩА делото на Варненския апелативен съд за разглеждане искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
Определението не подлежи на обжалване..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: