О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 588
София, 01.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на първи юли две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.д.№2122/2016 година
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№1542/26.02.2016 г., подадена от адвокат С. С. – процесуален представител на ищеца Д. С. Д. от [населено място], против въззивно решение №16/21.01.2016 г. по гр.д.№609/2015 г. по описа на Ловешкия окръжен съд, г.о.
С обжалваното решение потвърдено решение №414/20.10.2015 г. по гр.д.№282/2015 г. на Ловешкия районен съд, шести граждански състав, с което е отхвърлен предявеният от Д. С. Д. от [населено място] против [фирма] – Л., иск за сумата 8082 лева, представляваща обезщетение по т.9.4. от Допълнително споразумение №102/04.11.2013 г. към трудовия договор, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждането на иск до окончателното изплащане на сумата, както и претенцията за деловодни разноски.
Въззивната инстанция е приела, че „С исковата молба ищеца претендира ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 8082,00 лева, представляваща обезщетение по т.9.4 от допълнително споразумение № 102 /04.11.2013 г. към трудов договор № 12 /28.02.2000 г. , ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане на цялото задължение. Според този текст от допълнителното споразумение при прекратяване на индивидуалния трудов договор на основание чл.328, ал.1,т.2,т.3,т.5,т.6,т.11 и т.12 от КТ, работодателят дължи на работника или служителя обезщетение в размер на девет брутни трудови възнаграждения, определени по реда на чл.228, ал.1 от КТ.
Безспорно е установено по делото, че трудовият договор на ищеца е бил прекратен със заповед № 31/02.10.2014 г. на директора на [фирма] [населено място], на основание чл.328, ал.1,т.12 КТ, но заповедта е отменена с влязлото в сила решение на Ловешкия районен съд № 62 от 09.02.2015 г. по гр.дело № 1896/2014 г. и ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. С влизане в сила на съдебното решение за възстановяване на незаконно уволнен работник или служител на предишната работа, се възстановява автоматично неправомерно прекратеното трудово правоотношение, т.е. не се създава ново, друго трудово правоотношение, а трудовият договор продължава действието си така, сякаш изобщо не е бил прекратяван Затова не може да се приеме, че са осъществени условията за изплащане на обезщетението.
Тълкуването на допълнителното споразумение в частта по т.9.4 налага извода, че това възнаграждение има за цел да възмезди работника, респ.служителя при прекратяване на трудовото му правоотношение и оставането му без работа.То се явява допълнително уговорено. Страните в настоящия процес са постигнали съгласие за плащане на по-голям размер на обезщетение от посоченото в разпоредбата на чл.222,ал.1 от КТ и при тази хипотеза, а именно- в размер на брутното трудово възнаграждение за времето, през което работникът или служителят е останал без работа, но за не повече от един месец. Договорени са и други обезщетения, които се дължат при прекратяване на трудовия договор на работник, респ.служител на [фирма]. Тези допълнителни споразумения обаче не са приложими в случая, тъй като по вече изложените съображения трудовият договор на ищеца не е прекратен. Цитираното във въззивната жалба решение на ВКС № 81/06.03.2013 г. по гр.д.№ 700/2012 г. на ВКС, с което е потвърдено Решение № 55/14.03.2012 г. по в.гр.д.№ 30/2012 г. на Окръжен съд Ловеч е постановено при други фактически обстоятелства – трудовият договор на лицето, поискало присъждане на обезщетението, е бил прекратен.
Въззивникът неправилно се позовава на чл.354, ал.1 КТ, съдържащ законова фикция относно признаването за трудов стаж на времето, през което не е съществувало трудово правоотношение. Тази разпоредба е неотносима към конкретния казус, а цитираното решение № 404/06.07.2010 г. по гр.дело № 322/2009 г. на ВКС е постановено по повод на конкретен правен спор, свързан с приложението на правната норма относно правото на платен годишен отпуск при възстановяване на неправилно уволнен служител.
Невярно е и твърдението във въззивната жалба, че в отговора на исковата си молба, ответникът не е изложил твърдения за отпадане на основанието за плащане на обезщетението, поради което то е преклудирано и съдът не е следвало да го обсъжда. В отговора на исковата молба ответникът е посочил изрично, че заповедта на уволнение на ищеца е отменена и той е възстановен на заеманата длъжност, като се е позовал на приложеното като доказателство по делото решение № 62/09.02.2015 г. по гр.д.№ 1896/2014 г. на РС-Ловеч. Районният съд е приложил правилно закона, приемайки че трудовият договор на ищеца не е прекратен и това е пречка за уважаване на претенцията за изплащане на обезщетение поради уволнение.“.
В изложението на касационния жалбоподател по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол като се поставя следния материалноправен въпрос: „При уговорено с трудовия договор, между работник и работодател, допълнително обезщетение за работника, извън предвидените в КТ, дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя, заличава ли се с обратна сила и обезсилва ли се договореността между страните за обезщетението, ако уволнението бъде отменено от съда и работникът бъде възстановен на работа ?“. Освен това касационният жалбоподател се позовава на практика на ВКС, опредметена в решение №404/06.7.2010 г. по гр.д.№322/2009 г., IV г.о.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация – [фирма] – [населено място], не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като поставеният въпрос не отговаря на приетото в ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице основанието по т.1 от цитираното тълкувателно решение, тъй като посоченото от касационния жалбоподател решение на ВКС е неотносимо към процесния случай. Същото се отнася до въпрос за ползването на платен годишен отпуск при отмяна на уволнение от съда и приложението на чл.354, ал.1 КТ, а именно време, което се признава за трудов стаж, без да е съществувало трудово правоотношение.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като уговорката между работодателя и работника за изплащане на обезщетение при прекратяване на трудово правоотношение, на изчерпателно определени основания, следва да бъде ценена с оглед фактическата обстановка по спора. Фактите и доказателствата по него установяват липса на прекратяване на трудовото правоотношение между страните по спора, предвид влязлото в сила решение №137/12.5.2015 г. по гр.д.№198/2015 г. по описа на Ловешкия окръжен съд, г.о., от което е видно, че уволнението е признато за незаконно и на касационният жалбоподател в настоящото производство е присъдено следващото му се обезщетение по чл.225, ал.1 КТ. От тълкуването на клаузата в допълнителното споразумение/т.9.4./ се установява, че уговорката между страните е за получаване на обезщетение при прекратено законно уволнение, т.е. същото да е правомерно. В процесния случай уволнението на ищеца е признато за незаконно. С оглед изложеното въззивната инстанция е приложила точно закона.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №16/21.01.2016 г. по гр.д.№609/2015 г. по описа на Ловешкия окръжен съд, г.о., по касационна жалба, вх.№1542/26.02.2016 г., подадена от адвокат С. С. – процесуален представител на ищеца Д. С. Д. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: