О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 632
София, 22.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юли две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.д.№2031/2016 година
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№2536/19.02.2016 г., подадена от адвокат Д. В. – процесуален представител на ответницата по исковата молба Л. И. К. – Ф. от [населено място], против въззивно решение №12/04.01.2016 г. по гр.д.№3413/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 4 състав, в частта, с която касационната жалбоподателка е осъдена да заплати на В. А. К. сумата 10387,52 лева по иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. 3 ЗЗД – връщане на дадено по развален договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.12.2006 г. до окончателното плащане, както и 207,75 лева – разноски по делото.
Въззивната инстанция е приела, че предявеният иск е с правно основание чл.55, ал.1, предложение трето, във връзка с чл.57, ал.2 ЗЗД. Съдът е стигнал до извод, че е достатъчно при отпаднало основание в хипотезата на чл.87, ал.3 ЗЗД, е достатъчно да е налице последваща невъзможност за връщане на вещта в патримониума от неоснователно обеднелия, независимо от наличието на противоправно разпореждане с вещта, което представлява неоснователно имуществено разместване по смисъла на законовата разпоредба. Изложени са изводи, че следва да се дължи сметка, както за вида на сделката, довела до задължение за реституция, така и за естеството на предмета на получената имуществена облага
В изложението на касационния жалбоподател по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК и се поставят следните въпроси: 1.Запазеното право на ползване представлява ли възползване от отчуждена вещ по смисъла на чл.57, ал.2, предл. второ ЗЗД, както и дали представлява увеличение имуществото на дарителя, при прехвърляне на имот, получен срещу задължение за издръжка и гледане, договорът за който впоследствие е бил развален ?, 2. Произвежда ли правно действие/правно допустим ли е/ отказ от иска срещу починала страна по време на процеса, която смърт е настъпила четири години преди отказа и по-конкретно – правоприемството при смърт на страна настъпва ли по силата на закона/чл.120 ГПК – отм./, и отказът от иска срещу него кого следва да се направи – срещу починалата преди 4 години страна или след конституирането на правоприемниците – срещу тах в качеството им на страна по делото ?, 3. При смърт на страна – необходим другар по смисъла на чл.25, ал.2 СК, поради солидарна отговорност на съпрузите за придобити в СИО имущества, допустимо ли е преживелият съпруг да отговаря изцяло по иска – за себе си и за наследниците на починалия съпруг. 4. Какъв е размерът в идеални части на запазено право на ползване при имот, половината от който е собственост на страната, другата половина от имота е дарена от двамата съпрузи Л. К. – Ф. и Н. Ф., на трето лице при запазено право на ползване само от Л. К. . Ф. и учредено право на ползване в нейна полза от съпруга й – 1/8 ид.ч., която Л. е запазила при дарението или ? ид.ч.–наследствен дял на ищеца С. К./, като се има предвид, че при дарението съпругът е учредил запазено право на ползване, от което не се е възползвал ?, 5. Правната норма на чл.57, ал.2 ЗЗД дава ли възможност предявен иск за заплащане пазарната стойност на дарения имот, съдът по своя преценка да присъди стойността на правото на ползване, без ищецът да е претендирал това в петитума на иска и по време на процеса и какво е съотношението между диспозитивното начало по чл.2 ГПК/отм./, нов чл.6 ГПК, и приложението на чл.57, ал.2 ЗЗД, при определяне вида на търсената защита/претенцията на ищеца ?, 6. При извършено дарение на 30.6.1993 г., преди поканата за връщане по развалената сделка от 21.12.2006 г. кое е приложимото право за определяне размера на данъчната оценка на правото на ползване – ЗМДТ – Приложение №2/Обн.,ДВ, 117/10.12.1997 г., в сила от 01.01.1998 г./, както е приложил съдът, или ЗМДТ/Изв., бр.104/1951 г. – в сила от 01.01.1952 г., отм. с §120 от ЗМТД от 01.01.1998 г., т.е. действащия към датата на отчуждаването материален закон и по-конкретно – правилото за определяне цена на правото на ползване по ЗМДТ създадено ли е за определяне стойността на запазеното вещно право на ползване или се отнася само за определяне на размера на местния данък, основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК ?, 7.При липса на специални знания допустимо ли е съдът сам да изчисли стойността на правото на ползване без прието заключение на специализирана техническа експертиза и представлява ли това излизане извън предмета на делото, , след като няма такъв петитум, основания и факти в исковата молба; допустимо ли е без експертиза съдът на изчисли непретендирано от ищеца обезщетение като приложи закон, който не е съществувал към датата на дарението и получената стойност умножи по броя на годините – от датата на дарението до датата на постановяване на собственото си решение, основание по чл.;280, ал.1, т.3 ГПК ?, 8.При изчисляването на цената на запазеното право на ползване с коефициент, отчитащ срока за който е учредено правото пред вид възрастта на ползвателя, тази стойност следва ли да се умножава по броя на годините от учредяването на правото на ползване до случайното събитие – датата на постановяване на което и да било съдебно решене от съда; правно допустимо ли е веднъж с коефициента по сега действащия закон да се отчита възрастта на ползвателя и срока на ползването, а след това съдът по своя преценка да умножава получения резултат по броя на възможните години от датата на учредяването до датата на съдебното решение/04.01.2016 г./ и в частност, на коя инстанция – на първоинстанционното решение, на въззивното или на касационното решение; правно допустимо ли е така изчислената стойност да се присъди и ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 26.12.2006 г. – веднъж умножена с броя на годините и втори път с размера на законната лихва, основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК., 9.При иск за пазарна стойност на недвижим имот и вместо това определяне на стойност на запазено вещно право на ползване допустимо ли е изчисляването едновременно и на „текуща оценка на правото на ползване“/макари по новия закон, който не е действал по време на дарението и запазването на правото на ползване – 30.6.1993 г./, при което веднъж изчисленото право на ползване с коефициент за възрастта на ползвателя и срока на ползването, се изчислява/умножава/ повторно и с брой на годините „n“ за оставащия период към датата, на която е необходима оценка, и може ли тя да е датата на постановяването на съдебното решение, както това е сторил въззивния съд/вж.стр.6 от въззивното решение по гр.д.№3413/2015 г. САС, основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК ?, 10. Какъв е начинът за определяне на „датата на постановяване на решението“ като срок за изчисляване на стойност на запазено право на ползване и съгласно кои субективни и/или обективни критерии – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК ?.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответницата по касация В. К., посредством процесуалния си представител – адв. Б., е депозирала отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и отговора на ответницата по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:
По първия от поставените въпроси.
Налице е съдебна практика по чл.290 ГПК(решение №112 от 18.7.2013 г. по гр.д.№509/2012 г.), посочена и от страна на касационната жалбоподателка, която обаче не е в противоречие с обжалваното решение. В процесния случай е налице възползване по смисъла на закона при наличие на добросъвестност, което се изразява в запазване правото на ползване.
По втория и третия от поставените въпроси.
Недопускането на въззивното решение по тях произтича от обстоятелството, че изводи на апелативния съд в него не са налице. Освен това въпросът за неучастието на втори ответник е от компетентност на ищцовата страна, с оглед диспозитивното начало, заложено в чл.6 ГПК/отм./. В съответствие с него ищцовата страна е десезирала съда от разглеждането на предявения иск по отношение на този ответник. За ответника по иска липсва правен интерес от оспорване на това право на ищеца – арг. от чл.6, чл.119, ал.2, и др. ГПК/отм./.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по четвъртия, по шестия, по осмия и по деветия от поставените въпроси, тъй като същите визират факти и обстоятелства по спора, поради което са фактически.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по петия от поставените въпроси, тъй като искането е за присъждане на сума по чл.57, ал.2 ЗЗД, а въпрос на преценка е как същата да бъде изчислена.
По седмия от поставените въпроси обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като нормата на чл.195, ал.1 ГПК не е императивна, т.е. тя дава право на съда да прецени дали да назначи експертиза или не.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по десетия от поставените въпроси. По него като основание за допускане е посочена разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изложението по този въпрос не отговаря на приетото с т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно цитираната точка „Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите“. В процесния случай касационният жалбоподател изобщо не е обосновал въпроса с разрешението дадено в посочената точка на тълкувателното решение.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение №12/04.01.2016 г. по гр.д.№3413/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 4 състав, по касационна жалба, вх.№2536/19.02.2016 г., подадена от адвокат Д. В. – процесуален представител на ответницата по исковата молба Л. И. К. – Ф. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: