О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 956
София, 12.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №894/2017 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№221/05.01.2017 г., подадена от адв. Е. П. – процесуален представител на ответника по исковата молба К. С. М. от [населено място], против въззивно решение №1403/14.11.2016 г. по гр.д.№1528/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о.
С обжалваното решение въззивната инстанция е потвърдила решение №2160/02.6.2016 г., по гр.д.№12961/2015 г. по описа на Варненския районен съд, г.о., X. състав, с което К. С. М. от осъден да заплати на Икономическия университет – [населено място], сумата 10054,96 лева, представляваща левовата равностойност на нанесените на ищеца имуществени вреди, за които отговорност носи ответника в качеството му на материално отговорно лице, изразяващи се в липсата на 6100 литра дизелово гориво за отопление, ведно със законната лихва върху уважената главница, считано от 2010.2015 г. до окончателното и изплащане.
Въззивната инстанция е споделила изводите на първоинстанционния съди е препратила към тях но е изложила и свои мотиви. Прието е, че „Работници или служители, чиито трудови функции имат за предмет събирането, съхраняването, разходването или отчитането на парични или материални ценности, могат да бъдат привличани към пълна имуществена отговорност по реда на чл.207, ал.1, т.2 КТ. Пълната имуществена отговорност на работника се осъществява по съдебен ред, като с осъдителния иск по чл.211 КТ, вр. С чл.207, ал.1, т.2 КТ работодателят реализира правото си на обезщетение от работник, осъществяващ отчетнически функции (функции по събиране, съхранение, разходване и отчитане на парични и материални ценности) при констатирана липса в повереното на отчетника имущество.“
В мотивите си въззивната инстанция се е позовала на решение № 1 от 31.01.11 г. по гр. дело № 158/10.на ВКС, III г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е прието, че за липса в пълен размер съгласно чл.207, ал.1, т.2 КТ „отговоря спрямо работодателя работник или служител, на когото по служба или като трудово задължение е възложено да събира, съхранява, разходва или отчита първични или материални ценности. Доказателствената тежест за установяване на качеството на ответника по иска на материалноотговорно лице е на работодателя. Релевантни са както доказателства за възложени по трудовото правоотношение отчетнически задължения, така и доказателства за фактически изпълняваната от работника или служителя работа.“. Позовавайки се на решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, окръжният съд е приел, че придобиването на качеството отчетник не зависи от вписването му в длъжностна характеристика. Такава може да не е издадена, тъй като законодателството не изисква за валидността на трудовото правоотношение като задължение за работодателя да състави и да връчи на работника длъжностна характеристика, а е достатъчно длъжността, която работникът заема по трудов договор, да съдържа като присъщи задължения на работника действия, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на ценности на работодателя. А това следва от естеството на имуществената отчетническа отговорност, която е създадена за да възмезди работодателя за този недостиг, чиито произход не може да бъде установен. Именно поради това отговорността за ценностите е на лицата, които трябва пряко да боравят с тях и това определя длъжностното им качество. Липсващите ценности не могат да бъдат търсени от някой, на който те не са връчени за управление и пазене, макар че е имал досег до тях. Споделени са и изводите на първата инстанция, че ответникът е заемал длъжността „огняр“ и е бил материално отговорно лице/отчетник/. Изводите си съдът е обосновал и с представеното по делото допълнително споразумение от 16.02.2010 г., което има характер на трудов договор, и отговарящо на изискванията на закона, като в него е посочена длъжността, за която са се договорили да бъде изпълнявана от ответника по иска, размерът на трудовото възнаграждение, мястото на работа. Освен това окръжният съд е приел, че „По делото не са събрани доказателства, от които да се направи извод,че подписът положен от ответника по делото по допълнителното споразумение от 16.02.2010 не е положен от ответника К. М., поради което и съдът приема за безспорно установена действителността и авторството на това допълнително споразумение, поради което и следва извода,че ответникът е изпълнявал трудовите задължения на огняр, към момента на постановяване на заповед № РД-17-2840/27.10.2010г. на Ректора на Икономически университет” – В., с която е наложено дисциплинарно наказание „Уволнение” на ответника.“
Съдът е стигнал и до извод, че са неоснователни възраженията на ответника, че нему не са вменени функции за съхранение и опазване на материални ценности собственост на ищеца, като задълженията на ответника като материално отговорно лице са установени в представената по длъжностна характеристика за длъжността „Огняр”, която е подписана от ответника М.,/ видно от заключението на съдебно – почерковата експертиза на в.л. Ц./ и от което се налага извода, че ответникът е запознат със съдържанието на длъжностната характеристика. Изводът е обоснован с разпоредбата на чл.193, ал.3 ГПК.
Въззивната инстанция изцяло е възприела извода на районния съд, „че независимо че материално – отчетнически функции не само са предвидени в длъжностната характеристика за длъжността „Огняр”, но такива са и реално осъществявани от ответника“, като се е позовала на установения по делото факт, че именно той е приел с поставяне на подпис в складови разписки, приложени към делото, дизелово гориво.
Прието е и, че в производството по иск за реализиране имуществената отговорност на отчетника е в негова тежест да установи разходването на предоставените му средства и материални ценности по предназначение, а липсата като факт представлява вреда с неустановен произход и процесуалният закон не съдържа никакви ограничения относно доказателствените средства, с които този факт може да бъде установен, а обстоятелството дали липсите са констатирани при инвентаризации, които са извършени съобразно всички нормативни изисквания или не, не освобождава отчетника от задължението му да докаже, че не е причинил щетата. Налице е и позоваване на съдебна практика по чл.290 ГПК, опредметена в решение №260/30.10.2013 г. по гр.д.№1286/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение №123/30.5.2011 г. по гр.д.№890/2010 г. на ВКС, III г.о. и др.
Прието е и, че причинната връзка между липсата (вреда с неизяснен произход) и действията и бездействията на отчетника се презумира от закона и не подлежи на доказване от работодателя – предполага се виновното поведение на отчетника, комуто са възложени функции да полага грижа по-голяма от обикновената, за опазване имуществото на работодателя. Отчетникът обаче разполага с възможност да обори в хода на съдебния процес законовата презумпция за виновност като докаже, че липсата не се дължи на негови действия или бездействия. Той разполага с правото да въведе възражения за настъпване на липсата поради нормален производствено стопански риск/чл.204 ЗЗД/; оправдан стопански риск; на неизбежна отбрана или крайна необходимост/чл.46 ЗЗД/; поради изпълнение на неправомерна служебна заповед или поради обстоятелства, за които е отговорен работодателят/чл.83, ал.1 ЗЗД/, като за доказване на тези възражения са допустими всички доказателствени средства, в т. ч. и свидетелски показания (в този смисъл т. 14 от Постановление № 5 от 15.X.. 1955 г., Пленум на ВС РБ). При възражение за намаляване на обезщетението или за освобождаване на отчетника от отговорност, в негова тежест е да установи, че работодателят не е изпълнил задълженията си по трудовия договор да осигури условия за изпълнение на отчетническата функция по съхранение на имуществото; условия, в съответствие с характера на работата; да осигури условия, осигуряващи обичайната възможност за опазване и съхранение на поверените на отчетника стоково-материалните ценности.
Прието е и, че във въззивното производство не са представени доказателства, оборващи презумцията на закона и доказване на възраженията на ответника,че няма вина за настъпилата липса.
Според посоченото ППВС №5 /55 г. отчетникът не отговаря за щетите, ако има обективна причина, която той не е могъл да предотврати и престъплението кражба е такава обективна причина.
Доказателства за наличие на обективна причина, по смисъла на ППВС №5 /55 г., включително и наличието на кражба, не са установени в настоящето производство, за да бъде освободен ответника от отговорност.
Относно материалите по приобщеното досъдебно производство съдът е приел, че „свидетелските показания, дадени пред органите на прокуратурата и други държавни органи, както и допуснатите по НОХД или по дознанието експертизи, не съставляват годни преки доказателства в гражданския процес. На първо място защото не са събрани пред съд и в съответствие с принципа на непосредственост (чл.11 ГПК). И на второ място – защото не съставляват същински свидетелски показания по чл.163 и сл. ГПК, а официални документи за изявления на частни лица, които се ползват с материална доказателствена сила само за това, че съответни изявления са направени пред органа, а не че те отговарят на действителността (чл.179, ал.1 ГПК; ТР №11/21.03.2013г. на ВКС по тълк.д. №11/2012г., ОСГК – мотиви).С оглед изложеното и настоящият въззивен състав не обсъжда показанията на разпитаните по това досъдебно производство свидетели.“, както и че „обстоятелството, че не е приключило образуваното досъдебно наказателно производство във връзка с установената липса на процесното дизелово гориво собственост на ищеца, не е основание за отпадане на законовата отговорност на отчетника. Постановлението на прокурора не се ползва със задължителна сила за съда относно факта за твърдяно извършено престъпление кражба“.
По настоящето дело отчетникът не е оборил законовата презумпция за виновност. Не е доказал, че липсата не се дължи на негови действия или бездействия. Образуваното наказателно производство не е основание за освобождаване от имуществена отговорност и не е процесуална пречка за разглеждане на иска, защото именно невъзможността да се установи произхода на щетата и причините за състоянието на неотчетност са характерните признаци на липсата. Нещо повече, както е посочил и В., при евентуално приключване и установяване на извършителя с влязла в сила присъда, като в случай че той е трето лице, отчетника би имал право на регрес срещу извършителя за вредите, които той е причинил с противоправното си поведение, за които вреди отчетника е осъден да заплати на работодателя.“
Поради това въззивната инстанция е стигнала до извод, че установените факти обуславят извод за основателност на предявения иск с правно основание чл.207, ал.1, т.2 КТ.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1.Въззивният съд задължен ли е да изготви собствени мотиви в съдебния акт и може ли да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл.272 ГПК, когато те са непълни, неясни, съдържат различни изводи, без да обсъди възраженията и доводите на жалбоподателя ? 2. Задължен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си, върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не ? 3.Възниква ли трудово правоотношение между страните, когато трудовият договор е подписан само от една от страните и няма насрещно писмено волеизявление за приемане от другата ?
Като основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочат разпоредбите на чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК. Сочи се практика на ВКС, включително ППВС и ТР на ОСГК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация Икономически университет – В., посредством процесуалния си представител – адв.С., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на касационното обжалване и отговорът на ответника по касация, намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което е процесуално допустима.
Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По първия от поставените въпроси, а именно „Въззивният съд задължен ли е да изготви собствени мотиви в съдебния акт и може ли да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл.272 ГПК, когато те са непълни, неясни, съдържат различни изводи, без да обсъди възраженията и доводите на жалбоподателя ?“, обжалваното решение е съобразено с трайната практика на ВКС.
Отговорът на поставения въпрос е съобразен с нея, която е обективирана в решения по чл. 290 ГПК- Решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т.о.; Решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ІV г.о.; Решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ІІ т.о.; Решение № 268 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 191/2011 г. на ІІ г.о; Решение № 383 от 29.11.2012 г. по гр. д. № 141/2012 г. на ІІІ г.о., която се споделя изцяло от настоящия състав, а именно: Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първа инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното съдебно решение. Разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд е длъжен да обсъди твърденията на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение, която може да се дължи както на невярно възприемане на фактическата обстановка, така и на погрешни правни изводи, произтичащи от неправилното приложение на правилата на науката, опита или логическото мислене. Когато първоинстанционният съд вече е изложил в мотивите си съображенията по доводите във въззивната жалба, тъй като тези доводи са били изтъкнати още в първа инстанция и жалбоподателят само ги преповтаря във въззивната жалба, въззивният съд може да възприеме изцяло изводите на първоинстанционния и да препрати към тях без да излага доводи. Когато обаче във въззивната жалба са изтъкнати доводи, които не са били обсъдени в мотивите на първостепенния съд, въззивният е длъжен да отговори на тези доводи в своите мотиви или да се аргументира защо те са неотносими към спора поради процесуална преклузия. Аргумент за това са нормите на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение.
В процесния случай действително окръжният съд освен, че е споделил мотивите на първата инстанция е изложил подробни собствени мотиви, съобразно изискванията на чл.235, ал.ал.2 и 4 ГПК. Изчерпателно е отговорено и на всички възражения и доводи на въззивника. Поради това по този от поставените въпроси въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По втория от поставените въпроси, а именно „Задължен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си, върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не ?“, обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. В мотивите си въззивната инстанция е посочила изрично на кои доказателства възприема и им дава вяра. Доколкото въпросът се поставя с оглед отговорността на ответника по чл.207, ал.1, т.2 КТ ярко е разграничена отговорността на ответника по исковата молба. Изводите на съда в тази насока съответстват на трайната съдебна практика, опредметена в решения на ВКС по чл.290 ГПК, а именно: решение №324/06.01.2015 г. по гр.д.№2431/2014 г. на IV г.о., решение № 260/30.10.2013 г. по гр.д. № 1286/2012 г. ІV г.о., решение № 123/30.05.2011 г. по гр.д. № 890/2010 г. ІІІ г.о., решение № 380/02.06.2010 г. по гр.д. № 758/2009 г. ІІІ г.о. и решение № 232/ 20.03.2009 г. по гр.д. № 2716/2008 г. ІV г.о.
Съгласно посочената съдебна практика по приложението на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, работникът, комуто е възложено като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности отговаря спрямо работодателя за липса, когато е получил такива, но не е представил документи за изразходването им. В производството по иск за реализиране имуществената отговорност на отчетника е в негова тежест да установи разходването на предоставените му средства и материални ценности по предназначение. Липсата като факт представлява вреда с неустановен произход и процесуалният закон не съдържа никакви ограничения относно доказателствените средства, с които този факт може да бъде установен, а обстоятелството дали липсите са констатирани при инвентаризации, които са извършени съобразно всички нормативни изисквания или не, не освобождава отчетника от задължението му да докаже, че не е причинил щетата.
По третия от поставените въпроси „Възниква ли трудово правоотношение между страните, когато трудовият договор е подписан само от една от страните и няма насрещно писмено волеизявление за приемане от другата ?“ обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Представеното пред първата инстанция допълнително споразумение от 16.02.2010 г. не е оспорено по надлежния ред, видно от протокол от съдебно заседание от 13.5.2016 г., още повече, че споразумението е представено в заверен препис, който също не е оспорен и не е поискано изпълнение на процедурата по чл.193 ГПК.
Поради това обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1403/14.11.2016 г. по гр.д.№1528/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: