О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
гр. София 20.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 12 март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр.дело № 3174 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Д. Р. М., чрез адв. Г. В. срещу решение № 106/15.03.2017 г. по в.гр.дело № 790/2016 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 165/11.08.2016 г. по гр.дело № 1136/2015 г. на Самоковския районен съд, с което е отхвърлен изцяло предявения от жалбоподателя срещу ТП на НОИ – София област иск с правно основание, чл.1,ал.1,т.3 от Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред, вр.чл.124,ал.1 ГПК за признаване за установено, че Д. Р. М. е работил по трудово правоотношение в О.”К. з.” [населено място], и [населено място], [община] с място на работа К. ф. С. с трудова функция „рингаджия-водач на тухли от ринг” при пълно работно време в периода от 01.02.1973 г. до 31.12.1984 г., което време да бъде зачетено за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31.12.1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби.
В касационната жалба се поддържат основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния и процесуален закон и необоснованост.
В изложението по чл. 284 ГПК са формулирани правните въпроси: 1. за наличието на правен интерес по настоящият казус – възможност за предявяване на установителен иск относно наличието на полаган труд при липсата на множество писмени доказателства, 2. дали поведението на ищеца в качеството му на работник включва знанието или незнанието за възприетите правни норми относно съхранението на писмени доказателства. Безспорно е установено според жалбоподателя, че такива няма/унищожени са/ и то не по вина на ищеца. Знанието или незнанието за този факт в съвкупност с извършената безстопанственост обосновава наличието на правен интерес от страна на ищеца за водене на делото, а отхвърляйки искът му Софийски окръжен съд реално го лишава от право на защита, гарантирано от конституцията, вменявайки му необоснована вина за извършени неправомерни действия от трети лица. Правните въпроси според жалбоподателя са решавани в противоречие с практиката на ВКС и са решени противоречиво от съдилищата. Цитирани са и са приложени решения на районни съдилища.
Ответникът по касационната жалба не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение Софийски окръжен съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.1,ал.1,т.3 от Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред/ЗУТОССР/.
С решение № 165/11.08.2016 г. по гр.дело № 1136/2015 г. на Самоковския районен съд е отхвърлен изцяло предявения от Д. Р. М. срещу Териториално поделение на НОИ – София-област иск с правно основание чл.1,ал.1,т.3 от ЗУТОССР, вр.чл.124,ал.1 ГПК за признаване за установено, че Д. Р. М. е работил по трудово правоотношение в О.”К. з.” [населено място] и [населено място], [община] с място на работа К. ф. – С. с трудова функция „рингаджия – водач на тухли от ринг” при пълно работно време в периода от 01.02.1973 г. до 31.12.1984 г., което време да бъде зачетено за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31.12.1999 г.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението на Самоковския районен съд.
За да постанови този резултат въззивния съд е приел, че съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗУТОССР, времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, се установява по съдебен ред, при условие, че съответните доказващи го документи са загубени или унищожени. Прието е, че поради това следва да се представи удостоверение, издадено от работодателя, негов правоприемник или друго лице, което поначало съхранява книжа, ведомости за заплати и други подобни документи. Прието е също, че в случая, тъй като работодателят Обединен керамичен завод – [населено място], общ.С., С. о. е прекратил дейността си и няма правоприемник, по делото е представено удостоверение, изходящо от ТП на НОИ – София област, което доказва, че ведомостите за заплати на О. „К. завод” [населено място], общ. С. не са предадени в териториалното поделение на Националния осигурителен институт, респ. не се съхраняват там. С оглед на това е формиран извод за допустимост на проведеното гражданско производство и на постановения съдебен акт по същество.
Според въззивния съд при така констатираната липса на писмени доказателства в информационните масиви на НОИ, разпоредбата на чл. 6 ЗУТОССР указва кои са допустимите доказателства за установяване на претендирания трудов стаж. Посочил е, че това са трудови договори, уведомления по чл. 62, ал. 3 КТ, допълнителни споразумения, заповеди за определяне на допълнително възнаграждение за продължителна работа или за придобит трудов стаж и професионален опит, трудови и осигурителни книжки, решения на компетентни органи за изплащане на дължимо възнаграждение и други. Прието е, че въпреки прецизния доклад по делото, извършен от първата инстанция и указанията към ищеца относно фактите, за които носи доказателствена тежест, последният е ангажирал твърде оскъдни доказателства, част от които неотносими, а други – недопустими.
Съдът е приел, че представеното Удостоверение (УП-3) № 137/22.06.2011 г. е издадено от [фирма] – С., което дружество не е свързано с работодателя О. „К. з.” [населено място], общ. С. и не е негов праводател, че това обстоятелство е отделено за безспорно от първоинстанционния съд. Прието е, че документът касае периода от 01.11.1970 г. до 08.01.1973 г., който е различен от процесния (01.02.1973 г. – 31.12.1984 г.). Посочил е, че в хода на уточняване на исковите претенции е установено, че за периода от 01.11.1970 г. до 08.01.1973 г. ищецът разполага с документи, установяващи трудовия му стаж при работодателя [фирма] – С., поради което предметът на производството според съда е сведен до периода от 01.02.1973 г. до 31.12.1984 г., през който се твърди, че Д. М. е бил в трудово правоотношение с работодател О. „К. з.” [населено място], общ. С.. С оглед на това е изведен извод, че посоченото удостоверение е неотносимо към спора.
Прието е, че писмото с изх. № 20/25.03.2016 г. установява, че [фирма] разполага с архив на ведомости за заплати на К. з. – [населено място], С. за периодите от 01.10.1965 г. до 31.12.1973 г. и от 01.06.1985 г. до 31.07.1992 г. Поради това според съда може да се направи вероятностен извод, че за част от процесния период в архивите на [фирма] са налични писмени доказателства. Посочил е, че ищецът не е проявил активност да се снабди с тях и да ги представи по делото. Прието е, че самото писмо не притежава доказателствена стойност, тъй като не установява обстоятелства, които са част от предмета на производството.
Въззивният съд е приел, че ищецът не е ангажирал никакви писмени доказателства относно твърдения трудов стаж, придобит при работодателя О. „К. з.” [населено място], общ. С. през процесния период от 01.02.1973 г. до 31.12.1984 г. Прието е, че това обстоятелство препятства възможността да се допуснат свидетелски показания, съгл. чл. 6, ал. 1 ЗУТОССР. Прието е също, че поначало в производството по ЗУТОССР гласните доказателствени средства са недопустими, че такива се събират от съда само по изключение, при наличие на т. нар. „начало на писмено доказателство”. Според съда необходимо е да са представени писмени доказателства относно правнозначимите факти по делото, които да създават вероятност твърденията на страната да са истинни и едва тогава е допустимо да се разпитват свидетели. Приел е, че ищецът Д. М. не е релевирал относими писмени доказателства, поради което според съда правилно първоинстанционният съд не е обсъдил показанията на свидетелката Г. при постановяване на решението.
При посочените съображения въззивният съд е приел, че ищецът – въззивник не е провел успешно пълно и главно доказване, поради което претенцията му е неоснователна и първоинстанционното решение е потвърдено, като правилно.
По правните въпроси:
Съдът намира, че в случая са приложими разпоредбите на чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК в редакцията до изменението със ЗИДГПК, обн. В Д.в.бр.86/2017 г. на основание пар. 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос.
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Жалбоподателят не се е позовал на практика на ВКС в посочения смисъл, поради което не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос.
По същият въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Според т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Жалбоподателят Д. М. е приложил решения на районни съдилища – решение № 890/22.03.2017 г. на Районен съд [населено място], решение от 25.04.2017 г. по гр.дело № 13018/2016 г. на Варненския районен съд, решение № 185/04.05.2017 г. по гр.дело № 142/2017 г. на Районен съд [населено място], решение от 22.05.2017 г. по гр.дело № 27/2017 г. на Районен съд [населено място]. Цитираните решения са без отбелязване да са влезли в сила. С оглед на това те не попадат в обхвата на съдебните актове, описани в т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от посоченото във всяко от решенията съдилищата са приели, че правен интерес от търсената защита с иска по чл.1,ал.1,т.3 от ЗУТОССР е налице, когато пред съда ищецът представи удостоверение, издадено от работодателя/осигурителя, при който е придобит стажът, от неговия правоприемник или от друго юридическо или физическо лице, което съхранява книжа, ведомости за заплати и др., че документите са изгубени или унищожени. Ако осигурителят е прекратил дейността си и няма правоприемник следва да се представи удостоверение от съответното териториално поделение на НОИ, че в архивното стопанство липсват писмени данни за претендирания стаж. В същата насока са и изводите на въззивния съд. С решението е прието наличие на правен интерес от търсената с иска по чл.1,ал.1,т.3 от ЗУТОССР защита. Следователно правният въпрос не е разрешаван противоречиво от съдилищата – т.е. не е налице допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.2 ГПК за да се допусне касационно обжалване.
Не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по въпросите по п.2-ри от изложението. Всеки от тях е неотносим към решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Следователно въпросите не са правни и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 106/15.03.2017 г., постановено по в.гр.дело № 790/2016 г. на Софийски окръжен съд по касационна жалба вх. № 5120/25.05.2017 г., подадена от ищеца Д. Р. М., [населено място], [улица], чрез адв.Г. В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: