О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 879
гр. София 29.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 21 ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
т.дело № 61121 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба с вх. № 708/01.02.2016 г. от ответника О. Г. Г., [населено място], чрез адв. П. Т. и адв. Р. Д., срещу решение № 331/16.12.2015 г. по в. т. дело№ 660/2015 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 65/23.01.2015 г. по т. дело № 1408/2013 г. на Варненския окръжен съд, с което е признато за установено в отношенията между [фирма] и О. Г. Г. съществуването на парични вземания на ищеца [фирма] – кредитор по издадена в полза на [фирма] по ч. гр. д. № 8907/2011г. на Варненския районен съд заповед за изпълнение № 5689 от 15.06.2011г. за сумата от 26 507, 78лв., представляваща дължима главница по договор за кредит от 27.02.2008г. /с означена в него дата 27.02.2006г./, изменен с допълнително споразумение от 15.10.2009г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на сезиране на съда – 14.06.2011г. до окончателното й изплащане, за сумата 2 311,50лв. – представляваща неплатена договорна лихва за периода от 15.11.2010г. до 14.06.2011г., за сумата 1 071,69лв., представляваща неплатена наказателна лихва за периода от 19.01.2011г. до 14.06.2011г., които вземания са били прехвърлени на ищеца [фирма] по сключен с кредитора [фирма] договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 12.06.2012г. на основание чл.422, във връзка с чл.415 ал.1 от ГПК, във връзка с чл.79 ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл.430 ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.99 от ЗЗД.
В касационната жалба се поддържат основания за недопустимост, в условията на евентуалност неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния и процесуалния закон. Искането е за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго по същество на спора, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
В изложението по чл. 284 ГПК са формулирани правните въпроси: 1.при констатирана липса на идентичност на основанието на вземането, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение и предявеният установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК, последният допустим ли е?, 2. налице ли е правен интерес от предявяването на установителен иск, за който липсва идентичност между основанието за претендиране на вземане, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение и основанието на установителния иск?, 3. каква е доказателствената сила на представено по делото известие за доставяне на пощенска пратка и то удостоверява ли съдържанието на изпратеното писмо? В чия тежест следва да се разпредели доказателствената тежест при наличието на изрично оспорване на полученото съдържание на писмото, за което се твърди, че е доставено с обратна разписка?
Жалбоподателят поддържа основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т. 1 и т.2 ГПК, като се позовава на решение № 585/24.03.2014 г. по гр. дело № 150/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, т.11,б.”б” от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 341/16.07.2014г. по гр. д. № 400/2014г. на Пазарджишкия окръжен съд, Решение № 85/21.10.2015г. по т. дело № 597/2014 г. на ВКС, I т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и Определение № 669/13.07.2012 г. по ч.т. дело № 473/2012 г. на ВКС, II т. о., постановено по реда на чл. 274, ал.3 ГПК.
С писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата [фирма], чрез юрисконсулт Т. Х.-Т. е изразил становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 от ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение Варненският апелативен съд се е произнесъл по предявен иск с правна квалификация чл.422 от ГПК във връзка с чл.415 ал.1 от ГПК, във връзка с чл.79 ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл.430 ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.99 от ЗЗД.
От фактическа страна е прието за установено, че между [фирма] и ответника О. Г. е сключен договор за кредит за текущо потребление от дата 27.02.2006г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сумата 29 000лв. със срок за издължаване 120 месеца от неговото усвояване, като към него е подписано допълнително споразумение на 15.10.2009г., с което страните са признали непогасения размер на дълга към датата на сключване на споразумението, продължен е срокът за погасяването му, приет е гратисен период, нов погасителен план и е уговорена лихва по кредита. Прието е също, че за вземанията си по договора за кредит банката се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 5689 от 15.06.2011г. по ч.гр.дело № 8907/11г. на Варненския районен съд.
Въззивният съд е приел, че ищцовото дружество [фирма] се легитимира като кредитор въз основа на договор за цесия от 12.06.2012г., по силата на който е закупило от [фирма] вземането му срещу ответника по договор от 27.02.2006г. Прието е, че вземането на банката е обявено за предсрочно изискуемо на основание т.19.2 от Общите условия към договора за потребителски кредит, поради допусната забава в плащанията по главница и/или лихви над 90 дни и след изпратено уведомление до длъжника с писмо, получено от длъжника на 19.04.2011 г.
По възражението за недопустимост на производството по предявения иск по чл.422 ГПК, поради разлика в основанията, посочени в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и в исковата молба въззивният съд е преценил същото за неоснователно. Възприет е извода на първоинстанционния съд, че е налице техническа грешка в годината на договора за кредит, ръкописно положена в договора, че годината на сключване на договора е 2008г., а не 2006г. Посочил е, че грешката е допусната при сключване на договора и е потваряна от кредитора впоследствие включително и в допълнителното споразумение към договора, в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и в приемо-предавателния протокол към договора за цесия Според съда всички относими към процесния кредитен договор документи сочат, че договорът е бил сключен на 27.02.2008г. Приел е, че от заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза е установено съществуването само на един договор за потребителски кредит за сумата 29 000лв. между страните.
Съдът е преценил за неоснователни възраженията на ответника срещу легитимацията на цесионера. Извода е обоснован с наличието на писмен договор за цесия, сключен между банката и ищеца. Посочил е, че в приемо – предавателния протокол, неразделна част от договора е включено вземането от ответника, индивидуализирано с посочване на номера на заемната сметка, датата на договора, падежа и размера на задължението. Прието е, че е представено уведомление на длъжника за извършената цесия, изходящо от цесионера, но въз основа на изрично дадено му пълномощно от цедента с права да уведоми от името на банката всички длъжници по прехвърлените вземания, включени в приемо-предавателния протокол. Според съда писмото – уведомление от дата 19.06.2012 г. е получено лично от длъжника, видно от отбелязванията и подписа върху писмото, че длъжника не е оспорил подписа си върху писмото, а е обосновал възражението си само с грешно посочен адрес на получател и различна година в посочения договор за кредит. Изхождайки от наличието на изрично овластяване от цедента, въззивният съд приел, че е налице уведомление, отправено от него, което е достигнало до длъжника, поради което цесията му била надлежно съобщена и прехвърлянето на вземането е породило действие за длъжника на основание чл.99,ал.4 ЗЗД.
Въззивният съд се позовал на разрешението, дадено в т.18 на тълк.решение № 4/13г. на ОСГТК, относно изискуемостта на вземането, произтичащо от договор за банков кредит, по предявен иск по чл.422 ал.1 от ГПК. Посочил е че, ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60 ал.2 от ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост, че същата има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Обосновал е, че в хипотезата, в която волеизявлението на кредитора е получено от длъжника преди подаване на заявлението, заповедта за изпълнение е издадена за изискуемо вземане и в исковото производство се установява съществуването му.
Съдът е приел, че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба по установителния иск, предявен по реда на чл.422 от ГПК и уточненията към нея, кредиторът се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на кредита след неплащане на вноски от страна на кредитополучателя на основание глава 7 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление – при допусната забава в плащанията на главница и/или лихви над 90 дни, като в допълнителни молби е уточнено че е налице забава към 19.01.2011г. на четири броя погасителни вноски с падежи съответно 15.10.2010г., 15.11.2010г., 15.12.2010г. и 15.01.2011г., че се твърди наличие на обективните предпоставки на чл.19.2 от Общите условия, приложими съобразно чл.12 от договора за кредит, съответно чл.9 от допълнителното споразумение към него, както и на уведомяване на длъжника за обявяване на целия кредитен дълг за предсрочно изискуем с писмо, изх.№ 805 от 23.03.2011г. Посочил е, че с допълнителните уточнителни молби кредиторът не е посочил ново основание за настъпване на предсрочната изискуемост, различно от основанието, заявено в заповедното производство, а само е допълнил и уточнил твърдяната изискуемост на вземането, съществувало към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Приел е, че ответникът не е оспорил обективните предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост на целия размер на дълга, че същите се установяват и от приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза. Според съда е установено, че са налице неиздължени месечни вноски с падеж 15.10.2010г. /частично/, 15.11.2010г. и след тази дата, поради което е настъпила предвидената в чл.19.2 от Общите условия забава в плащанията над 90 дни, към 19.01.2011г.
Във връзка с възражението на ответника за неуведомяването му от страна на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, въззивният съд е посочил, че от представените по делото покана за доброволно изпълнение и обратна разписка за връчено лично на кредитополучателя на писмо от банката на 19.09.2011г. на адреса на кредитополучателя, посочен в договора за банков кредит и допълнителното споразумение към него е установено твърдяното връчване. Приел е, че поканата съдържа изрично волеизявление на банката, че счита кредитът за предсрочно изискуем, като е посочен общия размер на задължението към 19.01.2011г., че същата е изпратена до кредитополучателя на адреса, посочен от него в договора за банков кредит и допълнителното споразумение към него. Според съда в обратната разписка за получено от кредитополучателя писмо от банката на 19.04.2011 г. не се съдържа отбелязване за съдържанието на писмото, че изискване за посочване на съдържанието в плика няма. Посочил е, че известието за доставяне на пощенска пратка/обратна разписка/ е образец, който не съдържа поле, в което подателя да сочи съдържанието вътре в плика, че данните за получателя и адреса на подателя се попълват от подателя, поради което дори и да има допълнително посочване в известието на съдържанието на пратката, то ще е изписано от подателя и поради това не може да обвърже получателя и да му бъде противопоставимо. Прието е, че обратната разписка удостоверява само получаването на писмо от получателя и датата, на която е извършено, че в случая връчването на писмото е оформено редовно от външна страна, а ответникът не е оспорил подписа си за получател в представената по делото обратна разписка. Приел е, че при липсва твърдение от ответника за получено от банката друго писмо във връзка с различно правоотношение, то не е в тежест на кредитора – подател да установява съдържанието на документа, който се намира, в писмото. С оглед на това е формиран извод, че с получаването на писмото от длъжника на 19.04.2011г., преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение срещу кредитополучателя, е настъпила предсрочната изискуемост на задължението.
Въззивният съд е обсъдил възражението за нищожност на клаузи от Общите условия, въведено от ответника. Приел е, че след като съществува писмен договор за кредит възражението за липса на форма на договора е неоснователно. За неоснователно е преценил твърдението за нищожност на основание чл.146,ал.1 ЗЗД като неравноправни клаузи на договора, допълнително споразумение към него и общите условия, позволяващи на банката едностранно да променя условията на сключения между страните договор, като увеличава лихвата по него. Приел е, че страните по договора от 27.02.2008г., в чл.10 от същия са уговорили кредитополучателят да заплаща за предоставения кредит лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „Престиж“, че са посочени изрично лихвените проценти, формиращи дължимата лихва към датата на сключване на договора, както и дължимият лихвен процент по кредита – 7.45 %. Съдът се е позовал и на р.ІІІ от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, неразделна част от сключения договор, където е регламентирано олихвяването на кредита, формирането на лихвата, промяната на базовия лихвен процент от кредитора и предпоставките, при които кредиторът има право едностранно да промени базовия лихвен процент.
Въззивният съд е съобразил съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 77 от 22.04.2015г. по гр.дело № 4452/14г., на ВКС, ІІІ г.о, постановено по реда на чл. 290 ГПК по въпроса дали са неравноправни клаузите в договорите за банков кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и на таксата за управление и прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл.144 ал.2 и ал.3 от ЗПП. Обосновал е, че клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора са неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 т.12 от З.. Посочил е, че в разпоредбата на чл.143 ал.3 т.1 от ЗПП е предвидено изключение от това правило за сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки и услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Изхождайки от основния критерий за приложимостта на изключението – изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор, съдът е достигнал до извода, че в този случай търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 от ЗПП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. Съдът се е позовал на т.9.3 от Общите условия, в които са посочени предпоставките, даващи право на кредитора едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите по кредита – посочено е конкретното процентно изменение на месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR, на валутните курсове, на индекса на потребителските цени, на стойността на средните годишни лихвени нива по привлечени депозити от нефинансови институции, обявявани в статистиката на централната банка, при въвеждане на рестрикции от Централната банка върху банковата система и/или върху [фирма], при промени в нормативните актове и регулациите на Централната банка, при промяна в парична политика на Централната банка. Изведен е извод, че клаузата на т.9.3 от Общите условия съдържа достатъчно ясна и разбираема за кредитополучателя информация за условията и начина на изменение на базовия лихвен процент, определян периодично от банката. Приел е, че тези условия са външни и независещи от търговската банка, предизвикани са от въздействието на свободния пазар и регулатора на банковата дейност, поради което спрямо клаузата на т.9.3 от Общите условия се прилага изключението на чл.144 ал.3 т.1 от З., и същата не е нищожна.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявеният установителен иск е уважен.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по първия и втори въпроси от изложението. Същите са поставени в хипотеза, различна от установената по настоящото дело. Въззивният съд е формирал извод за неоснователност на възражението на жалбоподателя-ответник за недопустимост на предявения установителен иск по чл.422 ГПК, поради разлика в основанията, посочени в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и в исковата молба. Извода е изведен въз основа на приетото за установено по делото, че е налице техническа грешка в годината на договора за кредит. Съдът е приел, че годината на сключване на договора е 2008 г., а не 2006 г. , като в тази насока е обсъдил събраните по делото писмени доказателства и заключението на изслушаната съдебно счетоводна експертиза. Дали изводите относно възприетата фактическа обстановка и обсъждането на събраните доказателства по делото са правилни са въпроси по правилността на решението. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – т.1. в производството по чл.288 ГПК касационният съд преценява дали сочения от жалбоподателя правен въпрос от значение за изхода на делото е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт съдът извършва само ако същият бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че първият и втори въпрос от изложението не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
В подкрепа на доводите за наличие на соченото основание за допускане на касационно обжалване са цитирани решение № 341/16.07.2014 г. по гр.дело № 400/2014 г. на Окръжен съд гр.Пазарджик, решение № 85/21.10.2015 г. по т.дело № 597/2014 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК и определение № 669/13.07.2012 г. по ч.т.дело № 473/2012 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.274,ал.3 ГПК.
Цитираното от жалбоподателя решение на състав на ВКС не е приложено към изложението. След извършената служебна справка съдът установи, че с решение № 85/21.10.2015 г. по т.дело № 597/2014 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК съдът се е произнесъл по правния въпрос – изискуемо ли е, при предявен иск по чл. 422 от ГПК, вземането по договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е обявена на длъжника преди заповедното производство за издаване на заповед за изпълнение на парично вземане. Правният въпрос, по който се е произнесъл съставът на ВКС в посоченото решение е различен от поставения от жалбоподателя.
С определение № 669/13.07.2012 г. по ч.т.дело № 473/2012 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.274,ал.3 ГПК съдът се е произнесъл по правния въпрос – за реквизитите на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417,ал.2 ГПК. Поради това, че с цитираните от жалбоподателя решение на състав на ВКС, постановено по чл.290 ГПК и определение на състав на ВКС, постановено по чл.274,ал.3 ГПК, с което е допуснато касационно обжалване са разрешени различни правни въпроси от поставения не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същия правен въпрос.
С решение № 341/16.07.2014 г., по гр.дело № 400/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд последният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.422 ГПК. Прието е, че не са представени убедителни доказателства, че цесията е съобщена на длъжниците според изискванията на закона, че приложените два броя известия за доставяне – обратни разписки удостоверяват само, че на посочената в решението дата длъжниците лично са получили писма от „ОТП Ф. България”, че от тези разписки не може да се направи категоричен извод за съдържанието на писмата, че същите писма са съобщения до длъжниците за извършената цесия, че изхождат от цесионера, а не от цедента, че би следвало към самите съобщения да бъде приложено и пълномощното, с което е упълномощен цесионера „ОТП Ф. Б.” от цедента „Б. Д.” да уведомява всички длъжници по вземанията по кредитите, каквито доказателства според съда също не са ангажирани. Правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение са различни, тъй като се е произнесъл по различни факти от установените по цитираното дело на Пазарджишкия окръжен съд. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя О. Г. Г..
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1050 лв. разноски за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р ЕД Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 331/16.12.2015 г., постановено по в.т.дело № 660/2015 г. на Варненския апелативен съд по касационна жалба вх. № 708/01.02.2016 г., подадена от О. Г. Г., [населено място], [улица], вх.Г, ет.2, ап.59, чрез адв. П. Т. и адв.Р. Д., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.1,офис1.
Осъжда О. Г. Г., ЕГН [ЕГН] [населено място], [улица], вх.Г, ет.2, ап.59 да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата 1050 лв. разноски по делото за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: