5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1182
гр. София 20.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2850/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от управителя К. Л. Д., чрез адв. И. С., против решение № 65/27.02.2017 г. по гр.д. № 48/2017 г. по описа на Окръжен съд – Враца в частта, с която е потвърдено решение № 659/31.10.2016 г. по гр.д. № 2941/2016 г. по описа на Районен съд – Враца в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Г. В. К. на основание чл. 245 вр. чл. 128, т. 2 КТ сумата от 4 711, 17 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 24.07.2013 г. до 03.04.2014 г. ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 100 лв., представляваща обезщетение за забава и са присъдени съдебни разноски.
Жалбоподателят релевира оплакване за недопустимост на обжалваното решение. Поддържа , че въпреки дадената възможност от въззивния съд исковата молба е останала нередовна и съдът се е произнесъл по ненадлежно индивидуализирани искове,поради което е постановил недопустим съдебен акт.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че въззивното решение следва служебно да бъде допуснато до касационна проверка предвид вероятната му недопустимост.
Постъпил е отговор от адв. М. Д. в качеството му на пълномощник на ответника по касация – Г. В. К., в който се поддържа становището, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване,а по същество жалбата е недопустима. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на исковете и е процесуално допустима. Подадена е по пощата нa 10.04.2017 г., преди влизане в сила на промените в ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК следва да бъде разгледана по досегашния ред.
Окръжен съд-Враца е сезиран с въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство срещу решението на Районен съд-Враца, с което са уважени исковете на Г. В. К. срещу [фирма] за заплащане на сумата от 5211,17 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода 24.07.2013 г. до 03.04.2014 г., лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху неизплатеното възнаграждение в размер на 100 лв. и сумата от 832, 88 лв., представляваща обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва върху главниците. Като е разгледал оплакванията на жалбоподателят въззивният съд е счел, че доводът му за нередовност на исковата молба е основателен. С определение № 114/06.02.2017 г. по възз.гр.д. № 48/2017 г. исковата молба е оставена без движение и са дадени изрични указания да се конкретизират заявените претенции. Констатираните нередовности съдът е счел за отстранени с молба от 10.02.2017 г., подадена от въззиваемата страна.
За да се произнесе с решението в обжалваната част, съдът е установил следните факти: между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „заместник-управител“ при ответника с основно месечно възнаграждение в размер на 905 лв.; същото е прекратено със Заповед № 31/03.04.2014 г., издадена на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ по взаимно съгласие на страните и е отбелязано да се изплати обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за 2014 г. за три дни неизползван платен годишен отпуск в размер на 159, 37 лв. Приел е, че с прилагането на издадените РКО работодателят е доказал изплащането на част от възнаграждението за м. февруари 2014 г. и за м. март 2014 г., съответно за 200 лв. и за 300, 00 лв. и като се е позовал на данните от приетата съдебно счетоводна експертиза, съобразени с конкретизираните вземания за трудово възнаграждение, е приел, че искът е основателен и доказан до сумата от 4711, 17 лв.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 год.на ОСГТК на ВКС при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение съдебния контрол следва да се допусне дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт. В съответствие с нормите на чл.5 и чл.7 ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. При съобразяване гореизложеното, в случай, че в производството по чл.288 ГПК, съдът констатира пороци, обосноваващи извод за евентуална невалидност или недопустимост на съдебния акт, следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение.
Касаторът поддържа единствено, че въззивното решение е недопустимо, тъй като счита, че исковата молба не отговаря на изискванията за редовност, предвидени в чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че в конкретния случай съдът е постановил решението си в съответствие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в т. 5 на тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, респ. т. 4 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, в която се приема, че при констатирани нередовности на исковата молба въззивният съд следва да я остави без движение с указания ищецът да ги отстрани и ако бъде отстранен недостатъка на исковата молба, тя се счита за редовно подадена, и то с обратна сила, като по вече редовната искова молба съдът определя квалификацията на спорното право от твърденията в нея, а не от доказателствата. С оглед принципа на диспозитивното начало съдът е длъжен и е властен да се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба. Всяко произнасяне по други /освен надлежно релевираните с искова молба или по реда на чл. 100 ГПК/отм./ или чл. 116 ГПК/отм./ фактически основания на иска би довело до недопустимост на съдебното решение, а недопустимото съдебно решение подлежи на обезсилване. Ако обаче съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешна правна норма, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон, което не обуславя обезсилване на съдебния акт, а само отмяната му като неправилен.
Въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. В случая пред Окръжен съд – Враца са уточнени исковите претенции за заплащане на трудово възнаграждение за съответните месеци, както и са конкретизирани претенциите за забава на главниците. Недостатъците на исковата молба относно обстоятелствата, на които се основава искът са отстранени ,поради което не може да се направи извод за вероятна недопустимост на постановеното решение. В жалбата и изложението се поддържа, че исковата молба все още страда от неясноти, но тези оплаквания не могат да обосноват извод за недопустимост на съдебния акт.
Само за пълнота на изложението, следва да се посочи, че по иска за обезщетение за забава на вземането за трудови възнаграждения Окръжен съд – Враца се е произнесъл в рамките на заявения с исковата молба петитум, което изключва вероятната недопустимост. Доводите, почиващи на твърденията, че са заявени претенции за заплащане на обезщетение за неползван отпуск са несъстоятелни, тъй като такова вземане не е предявено и не е било предмет на делото.
Предвид гореизложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника направените и доказани разноски за настоящата инстанция в размер на 350/триста и петдесет/ лв., представляващи адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 65 / 27.02.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 48/2017 г.по описа на Окръжен съд – Враца.
ОСЪЖДА [фирма] , Е.[ЕИК] да заплати на Г. В. К.,Е. [ЕГН] разноски за настоящата инстанция в размер на 350 /триста и петдесет лева/ лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: