О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
гр. София 20.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3658/2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. К. Д., подадена чрез адв. М. Б., против въззивно решение № 1797/12.07.2018 г. по в.гр.д. № 1932/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 8578/18.12.2017 г. по гр.д. № 5108/2016 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Д. К. Д. против „Ученически отдих и спорт“ ЕАД иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 38 825 лв., представляваща неустойка по чл. 7.2., б. „а“ от договора от 11.10.2013 г. за осъществяване на процесуално представителство и защита по търговско дело № 8397/2012 г. по описа на Софийски градски съд.
В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение. Твърди се, че същото е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се неговата отмяна и уважаване на предявения иск.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Необходимо ли е обсъждането на всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и на всички доводи на страните, свързани с твърденията им?“, който е разрешен в противоречие с ТР № 2/27.12.2001 г. по т.д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 815/15.02.2011 г. по гр.д. № 1713/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 66/05.07.2012 г. по т.д. № 376/2011 г. по описа на ВКС, I г.о., решение № 10/01.02.2012 г. по гр.д. № 130/2011 г. по описа на ВКС, I г.о., решение № 341/11.11.2011 г. по гр.д. № 992/2010 г. по описа на ВКС, I г.о.; 2. „По какви критерии съдът следва да определи /квалифицира/ нищожност на неустоечна клауза поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/ в договор за поръчка с предмет процесуално представителство и защита по гражданско дело?“,който е разрешен в противоречие с ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС.Освен това се сочат и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и ал. 2, предл. 3; 3. „След като неустойката е форма на договорна отговорност активирането на конкретната неустоечна клауза в т. 7.2., б.“в“ от договора поражда единствено правоотношение във връзка с договора – т.нар. вторично санкционно облигационно правоотношение. Следва ли при това положение съдът да квалифицира активирането на цитираната неустоечна клауза в т. 7.2. б „в“ като неоснователно обогатяване, присъщо единствено на извъндоговорната /кондикционна/ отговорност?“. Позовава се на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК,като счита, че въпросът е разрешен в противоречие с ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС ; 4. „Следва ли да се определи като нищожна поради противоречие с добрите нрави неустойката по т. 7.2. б. „в“ от договора при положение, че тя обезпечава настъпване на три пъти по-голяма по размер вреда в патримониума на изпълнителя?“.Счита, че въпросът е разрешен в противоречие с ТР № 1/2009 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 107/25.06.2010 г. по т.д. № 818/2009 г. по описа на ВКС, II т.о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация – „Ученически отдих и спорт“ ЕООД, чрез юрисконсулт Цв. Ц. – Н.. Изложено е становище за неоснователност на подадената касационна жалба.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
Софийски апелативен съд се е произнесъл като въззивна инстанция по предявения от Д. К. Д. против „Ученически отдих и спорт“ ЕООД иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата от 38 825 лв., представляваща неустойка по чл. 7.2. „а“ от Договора от 11.10.2013 г. за осъществяване на процесуално представителство и защита по търг.д. № 8397/2012 г. по описа на СГС, ТО. С атакуваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното и искът е отхвърлен като неоснователен.
За да постанови този резултат съдът е отграничил като безспорни следните обстоятелства: предмет на договора от 11.10.2013 г., сключен след проведена процедура по реда на ЗОП, между адв. Д. К. Д. и „Ученически отдих и спорт“ ЕООД е осъществяване на процесуално представителство по търг.д. № 8397/2012 г. по описа на СГС, като изпълнителят е внесъл в полза на възложителя сумата от 1 553 лв. на основание чл. 30, ал. 2 ЗОП/отм./, представляваща гаранция за изпълнение; възложителят заплатил на изпълнителя договореното възнаграждение в пълния му размер от 77 650 лв; на 25.06.2015 г. по делото, за което бил ангажиран адв. Д., е подадена молба от адв. С. П., в която се заявява, че „Ученически отдих и спорт“ ЕООД оттегля дадените на адв. Д. правомощия и представителна власт, приложено е пълномощно, с което се упълномощава адв. П. да представлява страната по делото до окончателното му приключване във всички инстанции; производството по търг.д. № 8397/2012 г. по описа на СГС, преобразувано в гр.д. № 16495/2013 г. по описа на СГС, не е приключило към момента на предявяване на исковата молба по настоящото дело /25.04.2016 г./, а на 25.07.2016 г. е постановено решение на първоинстанционния съд.
Като спорни въззивният съд е посочил въпросите: дали оттеглянето на пълномощното на адв. С. П. по т.д. № 8397/2012 г. е породило правните последици и дали е годно основание по смисъла на чл. 7.2. от договора между страните за активиране на предвидената неустойка, както и въпросът относно валидността на предвидената неустоечна клауза с оглед евентуалното ? противоречие с добрите нрави.
Въззивният съд е приел, че макар и оттеглянето на пълномощията на адв. Д., да е депозирано пред съда по търг.д. № 8397/2012 г. от адв. П., същото е породило правните си последици. Самата депозирана молба с вх. № 82504/25.06.2015 г. е подадена от името на „Ученически отдих и спорт“ ЕАД, чрез адв. П., но същата е приподписана и от управителя и представляващия търговското дружество,поради което тя представлява изявление, изходящо от страната. Предвид особения характер на договора за процесуално представителство и защита, оттеглянето на правата на представителя по реда на чл. 35 ГПК го възпрепятства да упражнява представителната си власт и да осъществи възложеното процесуално представителство. Оттеглянето на пълномощнията на адв. Д. е предсрочно. Съдът е счел, че депозирането на волеизявление на упълномощителя за оттегляне на представителната власт пред адресата на процесуални действия – съда, пред който е висящо производството, обезпечава достигането на това волеизявление до упълномощеното лице, което обстоятелство не се и оспорва от страните по делото,поради което е приел, че към момента на предявяване на иска с правно основание чл. 92 ЗЗД са настъпили материалните предпоставки на чл. 7.2.б. „в“ от сключения между страните договор – оттегляне на упълномощаването с едностранно изявление на възложителя, достигнало до изпълнителя.
Софийски апелативен съд е приел възражението за нищожност на уговорената неустоечна клауза на чл. 7.2.б“в“ за основателно и е отхвърлил предявения иск. Посочил е, че повелителните норми на закона и добрите нрави са тези, които определят границите на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Позовал се е на дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, според които неустойката следва да се счита за нищожна, когато единствената ? цел излиза извън присъщите функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна.Посочил е,че преценката относно валидността на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора, съобразно всеки конкретен случай, при спазване на примерно изброените критерии: естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение, наличие на други обезпечения на същото задължение, вид на уговорената неустойка и на съответното неизпълнение, съотношение на неустойката с очакваните вреди от неизпълнението. Посочил е, че процесната неустойка е предвидена в случай на предсрочно прекратяване на договора за процесуално представителство поради оттегляне на упълномощаването от страна на възложителя, като е уговорено, че в този случай той ще дължи на изпълнителя неустойка в размер на 50% от договореното възнаграждение по чл. 3.1. от договора,което да бъде заплатено на изпълнителя на два транша – до 7 дни след сключването му и до 40 дни след сключването му. Предвид авансовия характер на задължението на възложителя, съдът е посочил, че неустойката не обезпечава изпълнението на задължението му да заплати възнаграждение по договора за представителство и съдействие на изпълнителя. Приел е, че същата има изцяло санкционен характер в случай на предсрочно оттегляне на правомощията на изпълнителя от възложителя. Като е съобразил, че договорът за предоставяне на адвокатска защита и съдействие включва в себе си правни и фактически действия, съответно има характеристиките на договор за поръчка и на договор за изработка и тълкувайки нормативната уредба, съдът е подчертал, че правото на възложителя да се откаже от изпълнение по договора по всяко време съществува и в настоящия случай. В този случай той ще дължи заплащане на разноски и на уговореното възнаграждение, нещо повече ще дължи изцяло уговореното възнаграждение, независимо от извършената до оттеглянето работа. Въз основа на изложеното е приел, че уговорената неустоечна клауза, представлява санкция за правомерното поведение на възложителя и осъществяването на правото му да оттегли възлагането и да се откаже от поръчката. Неустойката е предвидена да компенсира изпълнителя за загубената възможност да получи предвиденото в чл. 2.6. от договора допълнително възнаграждение от 3% от материалния интерес по делото,което в случая възлиза на 97 063 лв. То обаче е предвидено в случай на успешно проведен процес – при качествено извършена работа и при постигнат резултат – отхвърляне напълно или частично на предявената претенция срещу възложителя. Приел е, че в процесния случай неустоечната клауза би довела до неоснователно обогатяване на изпълнителя,тъй като той е получил договореното възнаграждение, правомощията му са оттеглени преждевременно, не е постигнал резултат, но ще получи неустоечна клауза в размер на 50% от допълнителното/резултативно/възнаграждение,т.е. уговорената неустойка излиза извън присъщите ? обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт и по отношение на който да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В настоящият случай не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената жалба и формулираните въпроси. Така формулиран първият процесуален въпрос представлява касационно основание – оплакване за допуснати процесуални нарушения на въззивния съд.При произнасяне на атакуваното решение Софийски апелативен съд е обсъдил събраните доказателства във връзка с възраженията и доводите на страните,а решението му е обосновано и мотивирано. Действително в мотивите на решението е посочено, че договорът за адвокатска защита и съдействие носи белезите на договор за поръчка и договор за изработка, регламентирани в ЗЗД. По отношение на втория посочен договор такова разбиране трудно може да бъде споделено, но тази преценка би могла да бъде направена единствено при произнасяне по правилността на решението, а не и в производство по чл. 288 ГПК.
Вторият и четвъртият въпрос се отнасят до изводите на съда, свързани с преценката за нищожност на неустоечната клауза, предвидена в процесния договор. В Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС са примерно изброени критериите, въз основа на които съдът може да направи извод за нищожност на неустойката подари противоречие на добрите нрави,а те са: естеството и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка, дали изпълнението на задълженията е обезпечено с други правни способи, вида на уговорената неустойка, вида на неизпълнение на задължението, както и съотношението на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задълженията вреди,които въззивния съд е разгледал обосновано в изложения порядък. Направил е собствени изводи по отношение на нищожността на уговорката, съобразявайки конкретните фактически данни, които е излишно да бъдат преповторени. Направил е извод, че в случая уговорената неустойка притежава единствено санкционен характер и е дължима при упражняване на законоустановеното право на възложителя да оттегли поръчката си,като е посочил и че задължението, чието изпълнение обезпечава, дори не се е породило към момента, в който се претендира вземането. Този извод е направен при тълкуване на принципа на автономията на волята в облигационното право, съчетано със съобразяване на общовалидния принцип на справедливостта и еквивалентното разместване на блага, поради което доводите на касатора относно приложението на Етичния кодекс на адвоката не намират опора в решението. В тази връзка не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване и въпросът, формулиран в т. 3 от изложението. В случая неоснователно обогатяване посочено като последица от проявлението на уговорената неустоечна клауза, в случай че нейната валидност бъде призната, не означава, че съдът намира като основание на неустойката извъндоговорен източник, каквито са кондикционните претенции. Тази теза е разгледана и аргументирана във връзка с настъпването на несправедлив резултат по отношение на възложителя по договора за адвокатска защита и съдействие, без да се отрича договорния характер на неустоечната калуза.
Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по к. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280,ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1797/12.07.2018 г., постановено по гр. д. № 1932/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: