О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 450
София, 21.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2641/2018 година.
Производството е по чл.230, във връзка с чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
С определение №362/23.10.2018 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК, поради наличие на висящо к.д.№10/2018 г. по описа на Конституционния съд на Република България.
По посоченото конституционно дело е налице произнасяне на Конституционния съд с решение №15/06.11.2018 г., обнародвано н ДВ, бр.95/16.11.2018 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено.
Производството е образувано е по касационна жалба, вх.№3947/10.5.2018 г., подадена от Община Пловдив против въззивно решение №67/04.4.2018 г. по гр.д.№54/2018 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, първи граждански състав, с което е потвърдено решение №1275/26.10.2017 г. по гр.д.№2318/2015 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, IV граждански състав, с което Община Пловдив да заплати на Т. Н. К. от [населено място] конституиран при условията на чл.227 ГПК, след смъртта на своя брат Д. Н. К., сумата 110000 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване на Община Пловдив, ЕИК 000471504 от ползването на собствения на ищеца недвижим имот, а именно: 1/4 ид.ч. от ПИ с идентификатор ******* по КККР, одобрени със Заповед РД -18-48 от 03.06.2009г. на ИД на АГКК с площ от 1010 кв.-м., бивш ПИ № ***, кв.** –нов, кв.*** –стар по плана на В. и Ч. г. ч. [населено място], находящ се в [населено място], на бул.“Ш. с., западно от кино Ф. с лице на [улица]и [улица]за периода от 01.10.2011г. до 31.07.2015г., ведно със законната лихва, считано от 26.08.2015г. до окончателното й заплащане.
Пловдивският апелативен съд е приел, че „Във въззивната жалба на Община Пловдив се поддържа, че решението е неправилно, като необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорени са изводите за ползване на имота от [община] съобразно твърдяното от ищеца. Поддържа се, че съдът е направил изводите си без да обсъди нито едно от изложените от Община Пловдив възражения за неоснователност на иска, сред които това, че процесният имот е обременен със сервитутни права по Закона за енергетиката с носител „ЕВН България – Топлафикация“ ЕАД. Оспорени са изводите, че случая не е налице правно основание размерът на дължимото обезщетение да се определи на база пазарния наем, като в тази връзка се цитира Решение №1025/23.12.2009г. по г.д.№3841/2008г.ВКС, в което се приема, че обезщетението по чл.59 ЗЗД се определя като разлика между обогатяването и обедняването и тази разлика трябва да бъде определена от съда с оглед доказаните факти.Твърди се, че Решение № 252/23.01.2015г. по гр.д.№2858/2014г. ВКС за предходния период е постановено при коренно различна фактическа обстановка, има друг предмет, неправилно е и в него са допуснати очевидни фактически грешки.
При извършване на дължимата дейност по разрешаване на постановения материално-правен спор, въззивният съд намира следното:
Предмет на производството, в което е постановено сега обжалваното решение, е субективното материално право, вземане, с материално-правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, на ищеца Д. К., починал в хода на делото и заместен, на осн. чл.227 ГПК, от наследника си по закон, брат си Т. К., спрямо Община Пловдив за обезщетение за периода от 01.10.2011г. до 31.07.2015г. за ползите, от които е лишен, от ползването от Община Пловдив на притежаваните от него 1/4 идеална част от процесния недвижим имот ПИ с идентификатор ******* по КККР, в размер на пазарния наем, сумата 110 000лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
За същото материално право, но за непосредствено предходен исков период, а именно 16.01.2008г.- 20.09.2011г., в отношенията между същите страни, е постановено окончателно Решение № 252/23.01.2015г. по гр.д.№2858/2014г. по описа на ВКС, с което Община Пловдив е осъдена да заплати на Д. Н. К., на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 125 856лв. – обезщетение за лишаване от ползване на притежаваните 1/4 ид.ч. от процесния имот.
Силата на пресъдено нещо се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата молба, като неин източник е правораздавателната воля на съда, изразена в диспозитива на съдебното решение. Предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от основанието на иска, а това именно са всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с характеризиращите му белези /правопораждащ факт, съдържание, носители/. Със сила на пресъдено нещо се ползват и съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Забраната за пререшаемост по чл.299, ал.1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Ето защо, в последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо / в този смисъл Решение №314/15.01.2018г.по гр.д.№4301/2014г., четвърто г.о. на ВКС и цитираната в него съдебна практика: т.18 от ТР№1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС, решение №49/14.04.2011г. по т.д.№561/ 2010 г., I т.о. и решение №115/10.01.2012г. по т.д.№883/2010г., I т.о. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/
Като се възприема даденото тълкуване за силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение между същите страни за правопораждащите факти на същото материално право, се приема, че с влязлото в сила решение между страните, Решение № 252/23.01.2015г. по гр.д.№ 2858/2014г. ВКС, са преклудирани всички правопораждащи факти за сега претендираното право на обезщетение, и основаните на тях права, осъществени преди постановяване на решението, същите следва да бъдат изключени от съдебната проверка и не следва да се обсъждат.Не следва да се обсъждат и възраженията на Община Пловдив основани на факти за същото субективно материално право, които са се осъществили до приключване на съдебното дирене по предходното дело, а именно във връзка с исканията за изменение на ПУП, както и с изграждането, ремонта и сервитутната зона на частта от подземния топлопровод, преминаващ през процесния имот.Ето защо е неоснователно оплакването във въззивната жалба на Община Пловдив за неправилност на решението, поради необсъждане на възраженията й за факти, свързани със спорното право, осъществени преди приключване на съдебното дирене по предходното дело, конкретно за необсъждане на възраженията на Община Пловдив за обременяване на процесния имот със сервитутни права по Закона за енергетиката с носител „ЕВН България – Топлофикация“ ЕАД.
Не са изключени от съдебна проверка единствено твърденията на ищеца за това, че една от велоалеите, изграждани от Община Пловдив преминава „през част от тротоара на булеварда, която навлиза и е част от имота“, тъй като същите касаят факти, свързани със спорното право, осъществили се след приключване на съдебното дирене по предходното дело.
В тази връзка в отговора на исковата молба се признава, че е бил изготвен проект „Проектиране и изграждане на велоалеи“ гр. Пловдив, издадено е строително разрешение на 09.01.2015г. и строителството на велотрасето е осъществено, като с отговора на ИМ са представени разрешението за строеж от 09.01.2015г. и извадка от проекта.В отговора на исковата молба се оспорва, че през процесния имот преминава велоалея, като се твърди, че статутът на имота е бил съобразен при изготвяне на проекта на велотрасето.
Така по делото се установява и не е било спорно, че в територията, в която попада процесният имот, по протежение на южния тротоар на [улица]от км 0+000 до км 1+005 и от км 1+028 до км 1+239 въз основа на проект и разрешение за строеж е изградено В. 02 на Обект“Проектиране и изграждане на велоалеи“ [населено място]. Независимо от това, че обект“В. 02“ не преминава през процесния имот и в имота няма поставена маркировка за велосипедисти, от показанията на св.К.В. се установява, че фактически велосипедистите преминават през процесния имот, дори без да слизат от колелата си, което е логично и обяснимо, като се има предвид, че съвсем непосредствено до имота има изградена и маркирана велоалея.
С оглед даденото тълкуване във влязлото в сила съдебно решение по чл.290 ГПК между страните за същото материално право за предходния исков период, следва да се приеме, че и за исковия период 01.10.2011г. до 31.07.2015г. за възникване на вземането на ищеца за обезщетение за неоснователно обогатяване не е необходимо Община Пловдив да е развивала дейност и да е реализирала приходи, конкретно да е получавала наемна цена или други доходи от имота на ищеца. Тъй като по плана процесният имот- както към момента на реституцията, така и към настоящия момент- попада в отреждане и е предназначен за пешеходна зона между [улица]и [улица]и за територията все още няма успешно завършена процедура по изменение на подробния устройствен план, като предназначението на имота за пешеходна зона изцяло съвпада с фактическото състояние и ползване на имота, установено от огледа на вещото лице, собствениците на процесния имот, в т.ч. ищецът К., реално са лишени от възможността да го ползват и да реализират доходи от него, а Община Пловдив чрез гражданите си, го е ползвала за обществени цели, за реализирането на които Община Пловдив е следвало да осъществи разходи, свързани с присъщата й дейност с цел трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение, които е спестила и се е обогатила, поради което следва да бъде реализирана гражданската й отговорност за заплащане на обезщетение на ищеца К..
С оглед даденото тълкуване във влязлото в сила съдебно решение по чл.290 ГПК между страните за същото материално право за предходния исков период и цитираната в него постоянна съдебна практика, тъй като няма промяна в правопораждащите факти на спорното право, и за сегашния исков период обедняването на ищеца К. се изразява в пропуснатите от него „наемоподобни доходи“, които той би получавал при отдаването под наем на имота, а неоснователното обогатяване на Обшина Пловдив се изразява в облагодетелстването й със спестения наем, който би заплащала за ползване на имота.Дължимото обезщетение за неоснователно обогатяване на Община Пловдив от ползването на притежаваните на ищеца идеални части от имота не е в размер на пазарната оценка на правото на преминаване, противно на неоснователно поддържаното от Община Пловдив а е в размер на действащите за периода пазарни наемни цени, при съобразяване на местоположението на процесния имот, неговите размери, статут, предназначение и обичайното ползване на такива имоти за търговски цели, действащата нормативна уредба – чл.56 ЗУТ и действащия ОУП и при използване на метода на пазарните сравнения, метода на приходната стойност и метода на дисконтирани парични потоци.
Въззивният съд споделя мотивите в обжалваното решение, че за определяне на пазарния наем за 1/4 ид.части от имота за исковия период най-пълно и обективно е заключението на единичната експертиза с в.л. И. В./л.133-140/, в което са съобразени всички релевантни обстоятелства за определяне на дължимото обезщетение, както следва:1/Местоположението на имота – в Ц. г. ч. на [населено място], в район с много добре изградена инженерна инфраструктура и транспортна достъпност, с интензивен пътнико – поток, намиращите се в близост до имота кино, банки, заведения, магазини и др. търговски обекти; 2/Предназначението на територията: имотът и към момента на реституцията, и по действащия ОУП от 2007г./Общ устройствен план/ попада в зона за смесено многофункционално застрояване; 3/ Размерите на имота – обща застроена и незастроена площ от 1010кв.м; 4/ Нормативите, отнасящи се до застрояването в ЦГЧ на [населено място], максималната стойност на коефициента на интензивност и маркировката за режима на застрояване, предполагаемото строително използване на имота в рамките на 75 % от общата площ/757.50 кв.м, с предвидено поставяне на едноетажни търговски обекти; 5/ Използвани са за определяне на пазарния наем и трите метода – сравнителен, на приходната стойност и метод на дисконтирани парични потоци, чиито крайни оценки образуват ценови диапазон, в чийто рамки е търсена крайната пазарна наемна цена;6/ използвани са и теглови коефициенти, изразяващи мнението на експерта за състоянието и тенденциите за експлоатация на оценявания имот, а 7/крайната пазарна наемна стойност за целия имот в размер на 456100лв. представлява сбор от притеглените стойности по трите метода, съответно само за притежаваните от ищеца 1/4 идеални части пазарният наем е в размер на 114025лв. Пазарната цена в заключението на в.л.В. е близка до оценката в заключението на другата единична СТЕ с в.л. Ив Г., с което се определя дори още по-висока оценка на пазарния наем, а именно 116400лв.За пълнота на изложението следва да се посочи, че заключението с в.л.Ив. Г. не се възприема, тъй като в него не са използвани пазарни критерии, а заключението е дадено на база Тарифата на Община Пловдив при предполагаемо използване на имота за отдаване под наем за развиване на търговска дейност –паркинг.Не се възприема, като е необосновано, и заключението на тройната експертиза, с което се дава препоръчителна пазарна наемна цена в размер на 67207лв., тъй като в него не е съобразено застрояването в ЦГЧ на [населено място], както и е използван само един метод/ приходен/, респективно не са използвани всички възможни методи за оценка на „наемоподобните“ доходи за исковия период.
Ето защо, са правилни и се споделят изводите на първостепенния съд въз основа на заключението на СТЕ с в.л.В. да приеме, че на ищеца е дължимо обезщетение в размер на 114025лв. за лишаване от ползването на притежаваните 1/4 ид. части от имота за исковия период и, с оглед на диспозитивното начало, да уважи иска в рамките на претендирания размер от 110000лв.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 и ал.2 ГПК, като се поставя следните въпроси: 1.На каква база следва да се определи вземането от неоснователно обогатяване за лишаване от полза, следваща се на собственика на неурегулиран поземлен имот, обременен със сервитутни права по Закона за енергетиката, същата изчислена с помощта на вещо лице като пазарен наем съобразно неговото предназначение или като пазарен наем, в хипотезата на една предполагаема възможност за увеличаване имуществото на ищеца, от която той евентуално е бил лишен ? По този въпрос като нова практика на ВКС се сочи решение №185/04.01.2018 г. по гр.д.№937/2017 г. на III г.о. и 2.Преклудирани ли са като средство за защита възраженията на ответника срещу съществуването на спорното право, респективно размера на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД в самостоятелен процес, след като има влязло в сила решение между същите страни, на същото основание, но за различен период от време ? Формираната сила на присъдено нещо по уважения иск за предходен период, преклудира ли възраженията на ответника срещу съществуването на спорното право, респективно размера на иска в един нов самостоятелен процес за друг период ?
Сочи се и се представя практика на ВКС.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация Т. Н. К., посредством процесуалния си представител – адв. В. К., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по първия от поставените въпроси, а именно: „На каква база следва да се определи вземането от неоснователно обогатяване за лишаване от полза, следваща се на собственика на неурегулиран поземлен имот, обременен със сервитутни права по Закона за енергетиката, същата изчислена с помощта на вещо лице като пазарен наем съобразно неговото предназначение или като пазарен наем, в хипотезата на една предполагаема възможност за увеличаване имуществото на ищеца, от която той евентуално е бил лишен ?“, тъй като същото не постановено в противоречие с отговора на въпроса, поставен от касационния жалбоподател. Доколкото във въпроса се съдържа и и питане, което е извън отговора даден с решение №185/04.01.2018 г. по гр.д.№937/2017 г. на III г.о., относимо към установения по делото сервитут, следва да се посочи, че не е налице промяна в правопораждащите факти по настоящия спор и тези по предходното гражданско дело №2858/2014 г. на ВКС, III г.о., като единственото различие между двете дела е само периодът, за който се търси обезщетение.
По същите съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по втория от поставените въпроси.
По посоченото от касационния жалбоподател основание по чл.280, ал.2 ГПК обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд, неизлагане на собствени фактически и правни изводи, нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол.
Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски в размер на 2000 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№2641/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, ІV г.о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №67/04.4.2018 г. по гр.д.№54/2018 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА ОБЩИНА ПЛОВДИВ – град Пловдив, площад „Стефан Стамболов“ №1, да заплати на Т. Н. К., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], деловодни разноски в размер на 2000/две хиляди/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: