О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1475
София, 22.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдия ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.д.№ 4714/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от [фирма] – П. против въззивно решение №183/20.03.2014 г. по гр.д.№ 34/2014 г. по описа на Пернишки окръжен съд,с което е потвърдено решение № 1143/08.11.2013 г. по гр.д.№ 2708/2013 г. по описа на Пернишки районен съд, ІХ-ти състав, с което са уважени предявените от Р. К. Ч. от [населено място], против [фирма] – П., обективно съединени искове с правно основание чл.200, ал.1, във връзка с ал.3 КТ за сумата 13447,42 лева – разлика между брутното трудово възнаграждение, което ищцата би получила ако работеше и стойността на получената пенсия за инвалидност, за периода от 01.01.2011 г. до 01.11.2014 г., поради трудова злополука от 03.01.2008 г., и за сумата 5206 лева – стойността на неполучени ваучери за безплатна храна, включително и за К. и Нова година, за периода от 01.11.2011 г. до 01.11.2014 г., поради същата трудова злополука.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи бланкетно чл.280, ал.1,т.т.1-3 ГПК по следните въпроси : 1. Относно приложението на чл.200 КТ по отношение присъждане на обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука .Позовава се на решение № 492/19.07.2010 г. по гр.д.№ 1114/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., с конкретизация на въпроса, а именно – “Коя претърпяна загуба подлежи на обезщетение за имуществени вреди следствие на трудова злополука.” 2. Приложим ли е общият принцип за пълна обезвреда на имуществени вреди от трудова злополука, в случай, че липсва/ не е налице/ първоизточник, правно основание, конкретно трудово правоотношение/индивидуално или колективно/, от което да произтича следващата се материална имуществена облага за работника/получаването на парични средства/, като тази липса е налице както преди, така и след настъпване на злополуката ?. Позовава се на същото решение на ВКС постановено по реда на чл.290 ГПК.3. В случаите на доброволно прекратяване на трудовото правоотношение на основание Кодекса на труда, изискващо – съгласието на работника/чл.325 КТ, чл.331 КТ, както и при прекратяване на трудовия договор на основание само по инициатива на работника/ и при положение, че след прекратяване на трудовия договор, ищецът-работник е в трудоспособна възраст, т.е. не е придобил/упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, следва ли същият на проведе пълно и главно доказване, че е положил дължимата и необходима грижа да си търси нова работа, след момента на прекратяване на трудовото му правоотношение/ограничил е размера на вредите, които претендира за настъпили/, при доказване на основанието на претенция за имуществени вреди, насочена към стария работодател, при когото е настъпила трудовата злополука.
Ответника по касация Р. К. Ч., посредством процесуалния си представител – адв. М.Х. е депозирал отговор по чл.287 ГПК ,с който оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба.Претендира разноски.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивната инстанция е приела, че е налице хипотезата на чл.200 КТ, поради което работодателят следва да репарира всички имуществени вреди, които са настъпили в резултат на трудовата злополука,станала на 03.01.2008 год.,като той дължи реално обезщетяване на всички вреди от невъзможността на пострадалия работник да получава трудово възнаграждение, което би получавал, ако увреждането не беше настъпило и то трудовото възнаграждение към момента на изискуемостта на претенцията за обезщетение. За този свой извод въззивната инстанция се е обосновала с разрешението дадено в решение № 254/02.08.2013 г. по гр.д.№1086/2012 г., и решение №153/02.06.2011 г. по гр.д.№ 526/2010 г., и двете на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК. Съдът не е зачел доводът на работодателя за недължимост на обезщетението за имуществени вреди по чл.200, ал.3 КТ за процесния период, поради прекратяване на трудовия договор с работничката на 09.01.2009 г., на основание чл.331 КТ, съобразно практиката на ВКС и с оглед разпоредбите на чл.212 КТ, във връзка с чл.51 ЗЗД. Изложен е извод, че след като вредата на пострадалия работник или служител се изразява не в неполучаване на трудово възнаграждение за заеманата от него длъжност, а от загубата на трудоспособността, която е имал преди нанесените му увреждания от трудовата злополука, то претърпените вреди не са в причинна връзка с прекратяване на трудовото правоотношение, а са последица от причинената от уврежданията трайна неработоспособност. За неоснователно е прието оплакването на работодателя относно уважената претенция за имуществени вреди, равняваща се на стойността на неполучената безплатна храна, която по естеството си не е предпазна, а до такава, която се закупува във формата на хранителни продукти от магазини в търговската мрежа в [населено място], и че същата представлява имуществена облага от работещите в предприятието. Като пропуснати ползи са охарактеризирани и присъдените неполучени бонуси за К. и Нова година за 2011 г., тъй като такива са получени от всички работници в предприятието.За неоснователно е прието и възражението направено от работодателя,че настоящия спор е разрешен с влязло в сила решение,като съдът е отчел,че в настоящето производство претенциите за имуществени вреди са за следващ период – 01.01.2011 год.- 01.11.2014 год.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице,защото поставеният първи въпрос е разрешен в съответствие с константната практиката на ВКС /решението на което се позовава/,а именно : във връзка с имуществената отговорност на работодателя за причиняване на смърт или увреждане здравето на работника или служителя чл.212 КТ предвижда приложението на общото гражданско законодателство субсидиарно само доколкото въпросите за тази отговорност не са уредени в глава “Десета” от Кодекса на труда.Разпоредбата на чл.200, ал.3 КТ намира приложение така както е посочено в нея, но за случаите, в които са претърпени неимуществени вреди и имуществени вреди от трудова злополука и професионално заболяване за направени от работника или служителя разходи за поддържащо лечение, усилена или диетична храна, придружител и др. подобни, които доколкото водят до намаляване на неговото имущество, е налице вреда/претърпяна загуба/, които се дължат от работодателя на основание чл.212 КТ, във връзка с чл.51, ал.1 ЗЗД.В този смисъл е и последващата съдебна практика по чл.290 ГПК – решение № 27/26.01.2011 г. по гр.д.№ 159/2010 г.на ВКС,ІV г.о.По вторият от поставените въпроси, който по естеството си се обхваща от първия, въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по мотивите, изложени по първия въпрос и съгласно приетото в посоченото решение и следните решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК: № 254/02.08.2013 г. по гр.д.№ 1086/2012 г., ІV г.о.; № 535/25.07.2012 г. по гр.д.№ 1465/201,0 г., ІV г.о.; № 160/17.05.2010 г. по гр.д.№ 29/2009 г., ІV г.о.; № 27/26.01.2011 г по гр.д.№159/2010 г., ІV г.о.Въззивното решение не следва да бъде допуснато и по третия от поставените въпроси, тъй като изводите съответстват изцяло с приетото в т.7 от ППВС № 4/1975 г.
Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ,ал.1, т.2 ГПК на което касаторът се позовава бланкетно.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване и по чл.280 ,ал.1, т.3 ГПК не е налице,защото касаторът не е обосновал самото основание, т.е. не е посочил какво е значението на “поставения” правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че по поставените правни въпроси е налице многобройна и непротиворечива практика.Освен това доводите в изложението не сочат за тълкуване на закона от въззивния съд по различен начин,а за преценка на конкретни факти.
С оглед изхода на спора и изрично направеното искане в отговора по чл.287 ГПК за присъждане на разноски, касаторът следва да заплати на ответника направените разноски за настоящото производство в размер на 870 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 183/20.03.2014 г.постановено по гр.д.№ 34/2014 г. по описа на Пернишки окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – П., [улица] да заплати на Р. К. Ч., ЕГН – [ЕГН], жив. [населено място], [улица][жилищен адрес] вх.К разноски за настоящата инстанция в размер на 870/осемстотин и седемдесет/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: