О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 511
София,05.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на първи юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1154/2018 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№8332/19.01.2018 г., подадена от Ал. П. – прокурор в Софийска градска прокуратура, представляваща ответника по исковата молба Прокуратура на Република България против въззивно решение №227/09.01.2018 г. по гр.д.№5509/2017 г. по описа на Софийския градски съд, ГК, IV – Б въззивен състав, в частта, с което е потвърдено решение №7888/16.01.2017 г. по гр.д.№14876/2016 г. по описа на Софийския районен съд, I ГО, 25 състав, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П. М. И. от [населено място] сумата 5000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпления, за които е оправдана с присъда по нохд №8514/2010 г. на СРС, НК, 116 състав, ведно със законната лихва, считано от 03.12.2013 г. до окончателното й изплащане, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Въззивната инстанция е приела, че „Спорно в настоящото въззивно производство, предвид релевираните във въззивната жалба на ответника Прокуратура на Република България доводи, е дължат ли се на ищцата обезщетения за претърпени в резултат на воденото срещу нея наказателно преследване, приключило с влязла в сила на 1.07.2012 г. оправдателна присъда, имуществени и неимуществени вреди /болки и страдания от психическо естество/, и предвид релевираните в жалбите на двете страни доводи, какъв е размерът на тези обезщетения.
По въпроса за съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, е налице задължителна практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 4/ 23.12.1968 г. и в Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/ 2004 г. на ВКС- ОСГК, и е установена константна съдебна практика на ВКС, вкл. по реда на чл.290 ГПК, според която справедливостта- като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики. Принципът справедливост изисква в най- пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице. Този принцип изисква индивидуална преценка на моралните вреди, причинени на пострадалото лице, като размерът на обезщетението се определя от съда съобразно обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което и обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение на съда. Понятието „вреда“, което не е нормативно определено, следва да се тълкува в широк смисъл- като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество, телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. Конкретно при исковете по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, вкл. дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца- има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо- цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му- семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите, и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ се определя глобално- за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им- в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди.
В случая въз основа на събраните по делото доказателства се установява, че НОХД № 8514/ 2010 г. на СРС, 116 наказателен състав /приложено към настоящото дело, ведно с досъдебно производство /ДП/ № 337/ 2006 г. на СДВР, пр.пр.№ 11037/ 2006 г. на СРП/ е образувано срещу П. М. И. /ищца по делото/ за престъпления по чл.210, ал.1, т.5 вр. чл.209, ал.1 вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.18, ал.2 вр. ал.1 от НК /измама при съучастие/ и по чл.316, пр.1, алт.2 вр. чл.309, ал.1 от НК /документно престъпление/, като досъдебната му фаза, считано от датата на привличане на ищцата И. като обвиняема /Постановление от 2.11.2009 г./, е траяла от 2.11.2009 г. до 7.07.2010 г., а съдебната му фаза- от 7.07.2010 г. до 1.07.2012 г., когато е влязла в сила постановената по посоченото НОХД оправдателна присъда /без протест от СРП в частта относно П. И./, с която П. И. е призната за невиновна в извършване на посочените деяния. Основание за постановяването на оправдателна присъда по НОХД № 8514/ 2010 г. на СРС, 116 състав, по отношение на П. И. – според изложеното в мотивите й, е недоказаност на обвинението и приложение на чл.304 НПК.
При тези данни и доказателства се налага приемането на извод, че наказателното преследване срещу ищцата П. И., за което същата претендира заплащането на обезщетение по ЗОДОВ и за чието незаконно водене и поддържане може да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата на Република България по ЗОДОВ, е продължило приблизително 2 години и 8 месеца, считано от датата на привличането на И. като обвиняема в извършване на посочените престъпления /2.11.2009 г./ до датата на влизане в сила на постановената от СРС оправдателна присъда /1.07.2012 г./.
За този релевантен за настоящия правен спор период въз основа на събраните по делото гласни доказателства се установява следното относно преживените от П. И. във връзка с посоченото наказателно преследване болки и страдания: Свидетелят Х. Н. – адвокат – пълномощник на ищцата по посоченото НОХД, сочи, че наказателното производство, по което била обвиняема и подсъдима, се отразило „доста тежко“ на ищцата. И., която според свидетеля била „деликатна и фина дама с високо интелектуална чувствителност“, била много притеснена от наказателното дело и буквално треперела- и в кантората на свидетеля, и в съдебните заседания, които продължавали повече от час и по време на които дори не можела да седне на пейката. Ищцата му споделяла, че получила силен косопад, което било видно и от свидетеля. Споделяла със свидетеля, че не може да спи по цели нощи, че се притеснява много, което й пречи на работата, защото не може да се концентрира и прави грешки. Притеснявала се и дали някой от ръководителите й ще разбере за воденото наказателно дело и дали няма да я обвинят, с оглед престъплението, за което е обвинена- документна измама. Свидетелят сочи и че ищцата била понижена от няколко длъжности на „телефонист“. Споделяла му, че във връзка с депресията, в която изпаднала, не излиза и не контактува с приятелите си.
Съгласно заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- психологична експертиза, прието като неоспорено от страните и възприето от въззивния съд като компетентно и обективно дадено, воденото срещу ищцата наказателно производство /според заключението за период от над 4 години, считано от 2.11.2009 г. до 3.12.2013 г./ се отразило негативно върху психическото й състояние. При И. не е настъпило разстройство на здравето в смисъл на психично заболяване, но било нарушено психологичното й благополучие за продължителен период от време, с последици в личен и социален план, които не били преодолени към датата на извършване на експертизата. Според експерта д-р Д. З. освидетелстваната приела като тежка несправедливост предявеното й обвинение и съобщила за състояние на обърканост, оскърбление и унижение от третирането й като престъпник при провеждане на следствените действия и явяването пред съда. Намирала се в състояние на постоянен стрес и безпокойство, започнали проблеми с работата й, поради липса на концентрация, влошили се качеството на изпълнение на служебните й ангажименти и отношенията й с колегите, приятелите и роднините. Намирала се в тежко емоционално състояние, постоянно плачела, била подтисната, уморена, изгубила интерес към всичко, затворила се в себе си, обезверила се в крайна степен, не можела да общува с никого, изпитвала страх по дребни поводи, имала нарушения в съня, чувство за липса на перспектива, което продължавало и до изготвяне на заключението. Влошило се телесното й здраве- получила гастрит, колит, косопад, тикове. Тези конкретни оплаквания не били от пряка психологична компетентност, но стресогенният фактор без съмнение имал значение за тяхната поява и развитие. Актуалното състояние на ищцата се характеризирало с високо ниво на стрес, тревожност и безпокойство, дължащи се както на травматичното изживяване, свързано с наказателното производство, така и на базата на обща житейска неудовлетвореност.
С оглед горното при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал /писмени и гласни доказателства и експертно заключение на съдебно- психологична експертиза/ настоящият въззивен състав намира, че на ищцата И. следва да бъде определено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 5000 лв. общо, каквото е определеното с обжалваното решение обезщетение.
При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд взе предвид характера и тежестта на претърпените от П. И. болки и страдания от психическо естество /психически стрес; депресия; душевен дискомфорт; тревожност; безпокойство; чувство на унижение и оскърбление от третирането й като престъпник; липса на самочувствие; отчуждаване от близки, приятели и колеги; хронична отпадналост; липса на концентрация/, установени въз основа на събраните по делото гласни доказателства, продължили през времетраенето на наказателното производство и до момента; страх, че наличието на наказателно производство ще повлияе на службата й; страх, че няма да може да си намери работа; продължителността на понесените във връзка с воденото срещу нея наказателно преследване страдания /приблизително 2 години и 8 месеца/ и интензивността им; липсата на трайни неблагоприятни последици за психичното й здраве; обстоятелството, че е участвала в осем открити съдебни заседания по НОХД; а също и че на нейно име е имало полицейска /криминалистична/ регистрация през времетраенето на наказателното производство. Релевантни за определяне размера на обезщетението са и обстоятелствата, за които според установената по приложението на чл.2 ЗОДОВ съдебна практика на ВКС не е необходимо събирането на конкретни доказателства, а именно, че фактът на незаконното обвинение е достатъчен да индицира, че подсъдимият е претърпял вреди, рефлектиращи върху неговата част и достойнство, а също и че по човешка презумпция е сигурно, че от продължилото около три години наказателно преследване ищцата е претърпяла вреди със соченото в исковата молба и жалбата изражение- страх от неоснователно осъждане, засегнати чест и достойнство, укор от близките, ограничения в личния живот /в този смисъл Решение № 427 от 16.06.2010 г. по гр.д.№ 273/ 2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; Решение № 483 от 09.06.2010 г. по гр.д.№ 1091/ 2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК/.
При съобразяване на горните релевантни факти и обстоятелства, за претърпените през периода м. ноември 2009 г.- м. юни 2012 г. болки и страдания от психическо естество съобразно диспозитивното начало, по преценка на настоящия съд на ищцата П.И. следва да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв. общо, отговарящо на принципа на справедливостта, прогласен в чл.52 ЗЗД. Сумата 5 000 лв.- обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, следва да бъде присъдена на ищцата, при спазване на диспозитивното начало в гражданския процес, ведно със законната лихва от 3.12.2013 г. /чл.86 вр. чл.84, ал.3 ЗЗД/ до окончателното й изплащане.
Горният извод въззивният съд приема, като намира възражението на ответника за съпричиняване по чл.5 ЗОДОВ, поддържано и във въззивната му жалба, за неоснователно. Според даденото в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/ 2004 г. на ВКС, ОСГК- т.3, тълкувателно разрешение държавата не отговоря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия- чл.5, ал.1 ЗОДОВ. В този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно- следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговоря. Ако с поведението си пострадалият само е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, обезщетението се намалява, с оглед особеностите на всеки конкретен случай /чл.5, ал.2 ЗОДОВ/. В настоящия случай не може да се приеме, че е реализиран визираният в чл.5 ЗОДОВ фактически състав на съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата. Обстоятелството, че в мотивите на постановеното по НОХД въззивно решение е приета съпричастност на ищцата към извършеното деяние, за което другият подсъдим /Ив. И., по чиято жалба е образувано въззивното НОХД/ е признат за виновен, не рефлектира върху извода за липса на съпричиняване, тъй като релевантно за случая е единствено наличието на постановена спрямо ищцата оправдателна присъда, основана на недоказаност на повдигнатото срещу нея обвинение и приложение на чл.304 НК, която е влязла в сила, поради липсата на подаден от Прокуратурата протест. При тези съображения определеното на ищцата И. обезщетение за претърпени неимуществени вреди не подлежи на намаляване при условията на чл.5 ЗОДОВ.“
В изложението на касационния жалбоподател – Прокуратура на Република България, се сочи противоречие с практиката на ВКС по въпроса „При определяне обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД ?“ и се твърди, че по този въпрос обжалваното решение противоречи на задължителната практика на ВКС, изразена в т.II ППВС №4/1968 г., решение №337/22.6.2010 г. по гр.д.№1381/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение от 26.5.2010 г. по гр.д.№1273/2009 г. на ВКС, III г.о.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответницата по касация П. М. И. не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението към нея намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен. Освен това въззивната инстанция е обосновала изводите си също с практика на ВКС по чл.290 ГПК, сходна с процесния случай.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №227/09.01.2018 г. по гр.д.№5509/2017 г. по описа на Софийския градски съд, ГК, IV – Б въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: