О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 570
София, 03.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1025/2019 година.
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№22844/20.12.2018 г., подадена от адвокат А. Ж. – процесуален представител на ищцата М. Й. Г. от [населено място], против въззивно решение №2611/09.11.2018 г. по гр.д.№83/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 10 състав, с което е потвърдено решение №7042/23.10.2017 г. по гр.д.№16702/2015 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, I-20 състав, с което са отхвърлени предявените от М. Й. Г. от [населено място] против Й. М. Р. от [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл.45 ЗЗД, за заплащане на сумите 3000 лева, 26000 лева, 10000 лева и 15000 лева, за неимуществени вреди от непозволено увреждане.
Въззивната инстанция е приела следното:
„Предметът на въззивното производство е очертан с подадената от ищеца жалба и спорът се концентрира до наличието, респективно отсъствието на такова поведение на ответника, което да осъществява деликтния състав по чл. 45 от ЗЗД и до размера на обезщетенията за неимуществените вреди.
Предявени са четири иска с правно основание чл. 45 от ЗЗД, съгласно който всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Уважаването на иска предполага установяване наличието на следния фактически състав:
– противоправно деяние – действие и/или бездействие;
– вреди – имуществени и/или неимуществени, причинени на пострадалия (ищеца/ищците);
– вредите да са пряка и непосредствена последица от деянието;
– вина, която се предполага до доказване на противното;
В разглежданият случай проведеното от ищеца доказване не установи описаното в исковата молба по място и време деликтно поведение на ответника, поради което всеки един от предявените искове е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Безпредметно е да се обсъжда размерите на обезщетенията за неимуществените вреди начинът, по който се определят.
Неоснователността на главните искове влече неоснователност и на акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с които ищецът е поискал да се присъди законната лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди, считано от деня на подаване на исковата молба в канцеларията на съда – 23.12.2015 г.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3, и ал.2 ГПК.
Пространно се излагат факти и обстоятелства относно решаването на спора пред въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС, като се сочат конкретните факти по твърдяния деликт. Сочи се неправилност на решението относно обсъждането на противоправното поведение на ответника по исковата молба. Поставя се следния „материалноправен и процесуалноправен въпрос“ от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – „Релевантно и решаващо ли е за спора и гражданската отговорност на деликвента, който е за причинени неимуществени проведеното изследване на решаващия съд и събиране на доказателства за законността на поставяне на движими вещи използвани за жилище в собственост, която не е на деликвента и релевантно за спора ли е дали използвания фургон за жилище е свързан към водопровод и канализация и имали електричество, след като тези факти не са част от спора и не увреждат и засягат правата и законните интереси на ответника, защото не засягат негова собственост и субективни права, който той да защитава за конно и не засягат негова правна сфера ?“
Като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочи и наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предложение последно ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация Й. М. Р., посредством процесуалния си представител – адв. З. С., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира се адвокатско възнаграждение за особен представител.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговорът на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване последните съображения:
Поставеният от касационната жалбоподателка въпрос е неотносим към изводите на въззивната инстанция, тъй като такива не са направени. Освен това във въззивната жалба не са направени доказателствени искания, които да не са били уважени от съда.
В останалата част изложението представлява навеждане на касационни оплаквания, които обаче следва да бъдат обсъждани едва, когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване.
По посоченото от касационния жалбоподател основание по чл.280, ал.2 ГПК обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
От една страна, основанието е формулирано бланкетно, а от друга, то не е налице.
Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд, неизлагане на собствени фактически и правни изводи, нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол.
Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на процесуалния представител на ответника по касация деловодни разноски в размер на 2050 лева, при условията на чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№2611/09.11.2018 г. по гр.д.№83/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 10-ти състав.
ОСЪЖДА М. Й. Г., ЕГН -[ЕГН], от [населено място], ж.к.“К. п. III част“, блок **, вх.*, ет.4, ап.151, да заплати на адвокат З. А. С. от Софийска адвокатска колегия, вписан под №2294 в Националния регистър за правна помощ, с адрес: [населено място], [улица], ап.2, в качеството му на процесуален представител на Й. М. Р. сумата 2050/две хиляди и петдесет/ лева, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: