О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1132
София, 16.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3909/2015 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№1972/04.3.2015 г., подадена от И. К. – зам-апелативен прокурор в Апелативна прокуратура – Б., представляваща ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, и касационна жалба, вх.№2684/25.3.2015 г., подадена от П. Д. К. от [населено място], област С., при приподписана от адв. Д. П., против въззивно решение №13/17.02.2015 г. по гр.д.№353/2014 г. по описа на Бургаския апелативен съд, г.о, с което е потвърдено решение №85/22.10.2014 г. по гр.д.№198/2014 г. по описа на Сливенския окръжен съд, г.о., с което Прокуратурата на Република България е осъден да заплати на П. Д. К. от [населено място], област С., сумата 4000лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на обвинение в извършване на престъпление по чл.195, ал.1, т.4, във връзка с чл.194, ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК, за което е оправдан с присъда №475/01.12.2011 г. по нохд №269/2011 г. по описа на Новозагорския районен съд, ведно със законната лихва, считано от 17.12.2011 г. до окончателното изплащане на сума, и искът до пълния предявен размер – 25200лева, е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
При постановяване на решението си въззивната инстанция е приела, че са налице елементите от фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3, във връзка с чл.4 ЗОДОВ. Не е зачетен доводът на ответника по исковата молба, че по-дългия период от процеса е бил продължилата съдебна фаза и че ищецът е бил призоваван от разследващия орган само два пъти. Съдът е стигнал до извод, че действията на ответната прокуратура не се ограничават само с тези на досъдебното производство, а продължават и в досъдебната фаза, по време на която прокуратурата на два пъти внася обвинителни актове срещу ищеца и ги поддържа пред съда. Споделени са изводите на първата инстанция относно това, че е доказано, че в резултатна започнатото срещу ищеца наказателно преследване, повдигнатото му и поддържано от органите на Прокуратурата на РБ обвинение в извършване на престъпление от общ характер, за което впоследствие е оправдан с влязла в сила присъда, и през което време той е търпял неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица. Отчетена е и продължителността на наказателното производство/29.01.2009 г – 17.12.2011 г./, почти три години, през което време ищецът е имал негативни изживявания, , настъпила е промяна в поведението му, и той от ведър и общителен човек се е превърнал в напълно отчаян и затворен в себе си, и др. Тези изводи се основават на данни от показанията на разпитаните по делото свидетели. Изложени са изводи и относно здравословното състояние на ищеца, което по време на досъдебното производство се е влошило, изразявайки с обостряне на кардиологичното му заболяване. Въз основа на тези обстоятелства и с оглед разпоредбата на чл.52 ЗЗД съдът е стигнал до извод, че определеният от първата инстанция размер на обезщетението е справедлив.
В изложението на касационния жалбоподател/ответник по исковата молба/ – Прокуратура на Република България сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно размера на обезщетението с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД, като се поставя и правният въпрос “Следва ли прокуратурата да се счита изцяло отговорна за целия период на наказателното преследване, осъществено в неговата съдебна фаза, в случаите, в които част от неговата продължителност е обусловена единствено и само от незаконосъобразни действия от страна на решаващият съд и на ищеца по делото ?”
В изложението на касационния жалбоподател/ищец/ – П. Д. К., също се сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
И по двете изложения се моли за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в съответните части.
К. жалбоподател/ищец/ е депозирал отговор по касационната жалба на ответника по исковата молба.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията към касационните жалби намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по двете касационни жалби по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по втория от поставените въпроси в изложението на ответника по исковата молба. По този въпрос е налице тълкувателно решение №5/2013 от 15.6.2015 г. по тълк.д.№5/2013 г. по описа на ВКС ОСГК, съгласно което “Съдът е легитимиран да представлява държавата по чл.2 ЗОДОВ/редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ – ДВ, бр.38 от 18.8.2012 г./само в случаите по ал.1, т.4 и т.5 за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, поради липса на законно основание и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно.“. Настоящият казус попада именно в посочената хипотеза.
Доколкото са налице претенции за разноски, предвид изхода от спора в настоящата инстанция, същите следва да останат в тежест на страните, така както са направени.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №13/17.02.2015 г. по гр.д.№353/2014 г. по описа на Бургаския апелативен съд, г.о., по касационна жалба, вх.№1972/04.3.2015 г., подадена от И. К. – зам.-апелативен прокурор в Апелативна прокуратура – Б., представляваща ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, и по касационна жалба, вх.№2684/25.3.2015 г., подадена от П. Д. К. от [населено място], област С., приподписана от адв. Д. П..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ претенциите на страните за присъждане на разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: