О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 784
София, 11.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети юли две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №5387/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№10987/26.7.2016 г., подадена от адвокат И. И. – процесуален представител на ищцата М. Г. З. от [населено място], против въззивно решение №1150/01.6.2016 г. по гр.д.№517/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 8 състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение №7712/11.12.2015 г. по гр.д.№1231/2005 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, I-4 състав, с което е отхвърлен предявеният от М. Г. З. от [населено място] срещу А. И. Д. и Г. М. Д., и двамата от [населено място], иск с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД, за прогласяване нищожност на Договор за продажба на обособена част от общинско предприятие чрез търг, с явно наддаване от 01.4.1999 г., слючен между Столичен общински съвет, като представител на Столична община, и А. И. Д., за покупко-продажба на недвижим имот, подробно описа н в диспозитива на решението, поради привидност на договора в частта относно обявената за купувач А. И. Д., като неоснователен и недоказан.
Въззивната инстанция е приела следното:
„Първо по въпроса налице ли е правен интерес за ищеца от предявяване на установителен иск за нищожност на договор, по който той не е страна, доколкото ищецът няма да може да черпи права от съдебното решение, дори ако то бъде постановено в негова полза, макар и в по-широк аспект е постановена задължителна съдебна практика по реда на чл.290 и сл. ГПК, обективирана в решение №207/24.7.2012 г. по гр.д.№914/2011 г.. на ВКС, ІV г.о., която настоящият състав споделя. Същевременно и доколкото ищцата е трето за договора лице, в практиката е безспорно прието, че иск за нищожност може да е заявен от трето лице, стига да докаже наличието на интерес, който може да е както пряк, така и косвен /евентуален/. Липсата на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка по допустимост на иска дава правото на въззивна инстанция единствено да обезсили решението.
Когато са предявени искове за недействителност на прехвърлителната сделка на две или повече основания, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца (вж. определение № 244/16.04.2013, ВКС, ІV ГО по ч.гр. д. № 5990/2014). Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове и реплики са предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и противоречие на морала, до най-лекия, който всъщност не е нищожност – липсата на форма.
Ако е нарушена императивна материално-правна норма, установена в обществен интерес /както се твърди пар.9 ПЗР на ЗППДОбП/ въззивна инстанция е длъжна да се произнесе в тази насока като главен иск и не е ограничена от посоченото в жалбата, но като се отчете факта, че договорът ще е изцяло нищожен, поради противоречие на закона, и няма да породи желаните от ищцата правни последици. Собствеността ще се върне в патримониума на СО, но това няма да се отрази по никакъв начин на патримониума на ищцата. Ето защо първото основание за нищожност е процесуално недопустимо – в тази част производството е следвало да се прекрати още пред първа инстанция. Въпреки че това не е направено от СГС, в постановеното съдебно решение липсва произнасяне по това основание, което по същество е процесуален пропуск. Жалбоподателката не е поискала изрично допълване на решението в тази част т.е. липсва предмет на обжалване.
По второто наведенено основание – субективна симулация по чл.26 ал.2 ЗЗД, описаните облигационни отношения сочат на фигурата на подставено лице, или така наречената персонална симулация, при която две лица сключват сделка, но желаят да я прикрият пред третите лица и се уговарят като страна по нея привидно да фигурира друго лице. При тази правна фигура са налице три правоотношения: 1. упълномощаване от лицето, което ще бъде привидна страна по сделката на лицето, което ще бъде действителна страна. 2.привидната сделка е с участието на упълномощеното лице, в това му качество. 3. прикритата сделка, по която действителна страна е упълномощения. В случай на подставено лице има две привидни сделки – упълномощителната и сделката с привидния упълномощител. Упълномощителната сделка е привидна, защото упълномощителя не цели правните последици от упълномощаването. Не се цели и правния резултат по сделката между третото лице и упълномощителя, защото волята на страните е правните последици да настъпят в патримониума на упълномощения. За да се докаже привидността и на двете сделки обаче, съгласно чл.165, ал.2 ГПК следва да е налице писмен акт от упълномощителя, че не желае правните последици на упълномощаването и че те няма да настъпят в неговата правна сфера. При установяване на привидността, сделката остава сключена без представителна власт и правните последици настъпват за мнимия представител. Привидните сделки са нищожни на основание чл.26, ал.2 ЗЗД, а прикритата поражда правни последици ако са налице условията за действителността й /чл.17, ал.1 ЗЗД/.
САС констатира, че се твърди единствено нищожност, поради субективна симулация, без да се иска разкриване на симулацията по реда на чл.17 ЗЗД, което не е въведено като предмет на производството пред първа инстанция, а е недопустимо последващо обективно съединяване на искове пред въззивна инстанция, дори по ГПК /отм./ Точно затова исканото изменение на иска по реда на чл.116 ГПК /отм./ бе оставено без уважение.
С решение по гр. дело 990/2002 г., ІV Г.О.; решение по гр. дело № 577/2010 г., четвърто г. о. и решение по гр. дело № 621/2009 г., четвърто г. о., се приема, че когато е предявен иск за нищожност поради привидност на договор, съдът не може служебно да се произнесе по прикритата сделка без да е сезиран с иск по чл.17, ал.1 ЗЗД. Касае се до два различни иска, тъй като симулативният договор може да е нищожен и без да прикрива друга сделка (абсолютна симулация) или да прикрива някаква друга сделка, но каква е тя и дали е действителна е предмет на иска по чл.17, ал.1 ЗЗД. Искът за прогласяване действителността на прикритото съглашение може да бъде предявен и в отделно производство, а възражението за наличието на прикрито съглашение се преклудира само при предявен иск за връщане на даденото по нищожния договор. Не може да бъде приета за установена прикрита сделка без тя да е предмет на делото. Твърденията на ищцата в настоящия спор, макар и неясно формулирани, но във връзка с представените доказателства, действително обосновават извод за твърдение за симулация на страната на купувача по договора за покупко-продажбата. Същата се домогва да установи, че ответницата е действала като неин скрит пълномощник, тъй като продажната цена е била платена от ищцата, а не от ответницата. Плащането на цената обаче не е придобивен способ за вещното право, а е правопораждащ облигационни отношения факт. Последните могат да произтичат от различни основания, включително заем. Твърденията за персонална симулация предполагат установяване на скрито съглашение между купувача А. Д. и ищцата М. З.. Разкриването на тази привидност би могло да стане само с обратно писмо /а такова по делото няма/, а гласни доказателства са допустими само доколкото по делото има начало на писмено доказателство, правещо вероятно твърдението за симулация- чл.165, ал.2 ГПК. Както бе посочено по-горе жалбоподателката моли за допускане на свидетел при довеждане, но не сочи наличието на начало на писмено доказателства по смисъла на чл.1675, ал.2 ГПК, което да прави вероятни твърденията й за симулативност на договора за покупко-продажба и по този начин допустими гласните доказателства за пълното установяване на твърдяната симулация.
В последното о.с.з. и към писмените бележки е приложен протокол от разпит на свитедели – бившия й съпруг З. и М. В. – касиер в О. б. АД, по наказателно дело за набеждаване в престъпление срещу ищцата М. З.. Няма показания на Д., които единствено биха били релевантни към предмета на доказване. В показанията си св.В. твърди, че сумата от 48 000 000 /четиридесет и осем милиона/ неденоминирани лева е платена реално от ищцата и бившият й съпруг в присъствието на А. Д., но не знае какви са били уговорките между тях. Затова САС намира, че протоколът, обективиращ свидетелски показания, не може да се цени като начало на писмено доказателство. В решение № 1449 от 14.01.2009г. по гр.д. № 4699/2007г. на ВКС, ІV г. о., както и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 484 от 11.06.2010г. по гр.д. № 375/2010г. на ВКС, ІV г. о. е прието, че начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 ГПК представлява документ, изходящ от насрещната страна, която оспорва доводите за привидност на сделката, както и че записът на заповед, подписан от ищеца, позоваващ се на симулация, не може да се окачестви като начало на писмено доказателства, тъй като не изхожда от противната страна. Аналогично мотивите към оправдателната присъда не са задължителни за настоящата инстанция по смисъла на чл.300 ГПК. Всеки писмен диспозитивен документ може да бъде изследван както в насока на пряко доказателство за привидност – ако в този смисъл има нарочно волеизявление на страната, на която симулацията се противопоставя, (същото е и значението на документ при направени волеизявления от всички участвали в симулацията), или като документ, материализиращ обуславяща вероятност по смисъла на чл.134, ал.2 ГПК(отм.), с оглед допускане на гласни доказателства, ако същият не е нарочно съставен с цел разкриване.
Доколкото такъв документ по делото не е приобщен към доказателствения материал и с оглед разпределението на доказателствената тежест, съдът намира, че искът за нищожност поради наличието на симулация е недоказан и като такъв правилно е бил отхвърлен.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че спорът е решен в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която привидните договори са нищожни, а при наличието на субективна симулация, се прилагат правилата относно прикритото съглашение, ако са налице изискванията за неговата действителност.
Поставят се следните въпроси:
1.Когато делото се разглежда по реда на ГПК/отм./, трябва ли съдът да укаже на ищеца да конкретизира иска си, при положение, че изнесеното в обстоятелствената част на исковата молба не съответства на нейния петитум ?, 2. Трябва ли съдът да уважи направените доказатествени искания, когато те са свързани в доказване на направените в исковата молба твърдения ?, 3. Ограничението за допускане на свидетелски показания по чл.134, ал.2, изр.1 ГПК/отм./, важи ли за трети лица, които не са страна по един привиден договор ?, 4.За да се допусне събиране на гласни доказателства, трябва ли в делото да има писмени доказателства, изходящи от страна по един привиден договор, когато трето за договора лице се домогва да докаже привидността на договора ?, и 5. Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства ?
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба А. Г. и Г. Д., посредством процесуалния си представител – адв. Х., са депозирали отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид изложение за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и отговора на ответниците по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.т.1 – 4 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице посочване на основание за допускане на обжалваното решение на основание чл.280, ал.1 ГПК. Касационната жалбоподателка не е посочила основанието, въз основа на което иска допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Бланкетното посочване на „спорът е решен в противоречие с практиката на ВКС“ не достатъчно, за да се приеме, че е наведено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението пък липсва изобщо позоваване от страна на жалбоподателката на останалите две основания, визирани в чл.280, ал.1 ГПК – т.т.2 и 3.
Върховният касационен съд не е задължен да изведе основанието за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от изложението и/или от касационната жалба, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода от спора касационната жалбоподателка следва да заплати на ответниците по касация деловодни разноски в размер на 1100 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение №1150/01.6.2016 г. по гр.д.№517/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 8 състав.
ОСЪЖДА М. Г. З., ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], блок 36,, вх.Б, ап.27, да заплати на А. И. Д., ЕГН – [ЕГН] и Г. М. Д., ЕГН – [ЕГН], и двамата от [населено място],[жк], блок 34, вх.Б, чрез адвокат Д. Х., деловодни разноски в размер на 1100/хиляда и сто/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: