О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 542
София, 12.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1840/2018 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№27696/26.02.2017 г., подадена от Б. Г. – процесуален представител на [фирма] – С., против въззивно решение №549/24.01.2018 г. по гр.д.№11618/2017 г. по описа на С. градски, г.о., II-Е въззивен състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение №112094/05.5.2017 г. по гр.д.№60400/2016 г. по описа на Софийския районен съд, III ГО, 138 състав, в частта, с която уважен предявеният от Г. А. Д. от [населено място] против [фирма] – С., иск с правно основание чл.222, ал.3 КТ, за сумата 10225,80 лева – неизплатена част от обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.10.2016 г. до окончателното изплащане.
Въззивната инстанция е приела, че „Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното съдебно решение е валидно, като същото е процесуално допустимо.
По оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния и процесуалния закон:
Нормата на чл.222, ал.3 КТ регламентира, че при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж – на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца.
Страните не спорят относно обстоятелството, че ищецът е работил при ответника повече от 10 години, че е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, както като и че има право на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца.
Спори се относно размера на брутното трудово възнаграждение на ищеца, въз основа на което следва да се определи размера на претендираното от него обезщетение.
В нормата на чл.228, ал.1 КТ е предвидено, че брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по този раздел е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.
Съгласно трайната и непротиворечива съдебна практика, формирана относно елементите, които се включват в брутното трудово възнаграждение като основа за обезщетението по чл.222, ал.3 КТ, в брутното трудово възнаграждение се включват основното възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени в К. и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Брутното трудово възнаграждение следва да се отнася за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за заплащане на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ – последният отработен месец, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни. За да не може да послужи като база за определяне на претендираното обезщетение, е необходимо работникът или служителят да не е работил през целия календарен месец, какъвто не е разглеждания случай (решение № 847/14.01.2011 г. по гр. д. № 1558/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 490/28.06.2010 г. по гр. д. № 342/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 432/03.12.2012 г. по гр. д. № 1129/2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановени по реда на чл.290, ал.1 ГПК и др.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че в брутното трудово възнаграждение на ищеца не следва да се включват сумите, изплащани за храна и за хигиенни нужди. От ангажираните по делото доказателства – фишове за работна заплата за период от предходната една година се установи, че тези суми се заплащат ежемесечно, поради което те имат постоянен характер. Същите са определени в К. – в чл.69 и чл.70 от раздел VІІІ „Социално осигуряване и подпомагане“, е предвидено задължението за работодателя за подсигури средства за поевтиняване на храната по 13 лв. на ден за действително отработено време, както и да подсигури средства за санитарно – хигиенни нужди по 1 лв. на ден за действително отработеното време. Тези плащания са свързани със социалното осигуряване и подпомагане на работниците и служителите и се дължат пропорционално на реално отработеното време от месеца. С оглед на това те са последица от престирания труд през съответния месец и не се предпоставят от други обстоятелства. Ето защо като е включил сумите, изплащани за храна и хигиенни нужди в брутното трудово възнаграждение на ищеца, решаващият съд не е допуснал нарушение на материалния закон.
Жалбоподателят поддържа довод, че неправилно СРС е приел, че последният отработен месец от ищеца е м.05.2016 г., тъй като към момента на прекратяване на трудовото правоотношение – 01.06.2016 г., трудовото възнаграждение за този месец не е получено от ищеца, доколкото изискуемостта му настъпва на 15-то число. При определяне на брутното трудово възнаграждение, което следва да послужи като база за изчисляване претендираното обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, правно релевантно е то да се отнася до последния отработен месец, който предхожда уволнението и съответно през който работникът или служителят е работил всички работни дни. Без значение е обстоятелството към кой момент работодателят следва да извърши плащането, както и дали той е изпълнил това свое задължение или не, доколкото законодателят не е предвидил такова условие. Използваният израз „полученото“ от работника или служителя брутно трудово възнаграждение не е равнозначен на изплатено от работодателя трудово възнаграждение. От значение е обстоятелството трудовото възнаграждение да е начислено и дължимо за престирания от работника или служителя труд през целия месец, който предхожда уволнението.
В разглеждания случай ищецът е работил през целия календарен месец, който предхожда уволнението – м.05.2016 г., поради което именно за този месец следва да се съобрази полученото от него трудово възнаграждение. След като е работил през всички работни дни на м.05.2016 г., не е налице основание за база по чл.228, ал.1 КТ да се ползва брутното трудово възнаграждение на ищеца за м.04.2016 г., поради което релевираните от жалбоподателя доводи в тази насока са неоснователни.
Без значение при определяне на брутното трудово възнаграждение на ищеца, което следва да се ползва при определяне размера на дължимото обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, е обстоятелството, че начислената сума за постъпленията от отрязъци от билети значително надвишава обичайната сума, която е заплащана на ищеца. Правно релевантно е обстоятелството, че такова плащане е изрично предвидено във вътрешните правила за работната заплата – чл.12, ал.1, б.“а“, както и че то се дължи ежемесечно, при изрично предвидените предпоставки за това.
По изложените съображения съдът счита, че брутното трудово възнаграждение на ищеца за плен отработен месец, предхождащ уволнението, възлиза на 2515, 06 лв. Ето защо ищецът има право на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ в размер на 15090, 36 лв. Като е платил на ищеца сумата от 4864, 56 лв., задължението на жалбоподателя – ответник е в размер на 10225, 80 лв.
Тъй като изводите и на двете съдени инстанции съвпадат, решението в обжалваната част следва да се потвърди.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че в касационната жалба е посочено като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Сочи се, че въззивното решение засяга съществени материалноправни въпроси и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се, че във връзка с точното прилагане на закона и развитието на правото следва да бъде изяснено и обстоятелството, когато в заповедта за прекратяване на трудов договор изрично е посочено, че същият се счита прекратен от първо число на определен месец и работникът не престира и час труд по прекратеното трудово правоотношение в съответния месец – този месец счита ли се за последен отработен месец и на какво основание. Твърди се също така, че посоченото обстоятелство следва да бъде изяснено с оглед правилното определяне на месеца, предхождащ месеца на прекратяване на правоотношението. Излага се, че актът за прекратяване на трудовия договор №РД-12-3М-7/18.5.2016 г., но страните спорят относно това дали през месец юни ищецът е престирал труд на основание трудово правоотношение с ответника, който именно въпрос следва да бъде изяснен от касационната инстанция, тъй като се касае до неограничен брой аналогични случаи и е от значение, както за развитие на правото, така и за точното и правилно прилагане на закона. Освен това с оглед разпоредбата на чл.228 КТ се иска изясняване на това кои за елементите на брутното трудово възнаграждение.
Моли се допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация Г. А. Д., посредством процесуалния си представител – адв. Б., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и отговора на ответника по касация намира следното:
Касационната жалба е подадена в законния срок от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по нейната допустимост съдът съобрази следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Не са налице основания за допускането му до касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният от касационния жалбоподател въпрос не сочи на допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Визираните във въззивния съдебен акт решения на ВКС по чл.290 ГПК са дали отговор на поставения въпрос. Както в изложението, така и в касационната жалба не се обосновава необходимостта от допускане на посоченото основание и промяна на съдебната практика по чл.228, ал.1 КТ относно базата върху, която се изчислява обезщетение по глава десета, раздел трети от Кодекса на труда. Законът ясно и категорично е определил правнорелевантното брутно трудово възнаграждение, получено през календарния месец, предхождащ възникването на основанието на съответното плащане. Изводите на Софийския градски съд по този въпрос са съобразени именно с изискванията на чл.228, ал.1 КТ и установената безпротиворечива съдебна практика по този въпрос.
С оглед изхода на спора и направеното от ответника по касация искане за присъждане на деловодни разноски за касационното производство, съдът намира, че такива не се дължат. Макар и в отговора на касационната жалба да е посочено, че е приложено адвокатско пълномощно с ДПЗС, такива не се установяват в кориците на делото. Поради това искането следва да се остави без уважение.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №549/24.01.2018 г. по гр.д.№11618/2017 г. по описа на Софийския градски, г.о., II-Е въззивен състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника по касация Г. А. Д. за присъждане на разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: