О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 539
гр. София 16.05.2017 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4658/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Р. Д., приподписана от адв. Ал. О., против въззивно решение № 859/10.06.2016 г. постановено по гр.д.№ 971/2016 год.по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 654/23.02.2016 г.по гр.д.№ 7090/2015 год. по описа на Районен съд – Пловдив, с което касаторът е осъден да заплати на В. А. Д. сумата 2 767 евро, представляваща непогасена главница по договор за заем от 25.05.2011 г., сключен между страните, сумата 1 028, 18 евро – мораторна лихва за периода от 30.11.2011 г. до 11.06.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на иска – 11.06.2015 г. до окончателното й изплащане, както и разноски по делото.
В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че са налице допуснати процесуални нарушения, а изводите на съда са необосновани. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи бланкетно чл.280, ал.1,т.1 ГПК с твърдения, че въззивното решение противоречи на решение № 394/18.05.2010 г. по гр.д. № 1584/2009 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. по описа на ВКС, II т.о. и т. 3 на ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, без да са формулирани конкретни въпроси.
В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от адв. В.С. в качеството й на процесуален представител на ответната страна по касация – В. А. Д.,в който се оспорва основателността и допустимостта на касационната жалба. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Посочил е, че заемодателят В. А. Д. е дал в заем на И. Р. Д. сумата от 9 000 евро, че е уговорена възнаградителна лихва в размер на 500 евро, както и че на уговорения падеж заемателят не е върнал сумата. За да се произнесе съдът е приел, че спорът между страните се свежда до това дали претендираната от В. А. Д. сума в размер на 2 767 евро, за която твърди, че представлява непогасена част от заетата, му е върната или не, респективно дали представените по делото 13 броя бордера, от които се установява, че в периода 21.10.2011 г. – 18.07.2014 г. И. Р. Д. е извършвал парични преводи по сметка на [фирма] погасяват претендираното вземане. Въззивният съд е посочил, че макар В. А. Д. да е едноличен собственик на капитала на [фирма], страна по договора за заем е физическото лице, поради което нему се дължи изпълнение. Плащането на суми по банковата сметка на юридическото лице е без правно значение за настоящия случай,тъй като се касае за два различни правни субекта. Приел е, че заемателят И. Р. Д. не е доказал при условията на пълно и главно доказване връщането на процесното вземане,поради което искът е основателен и доказан,какъвто е и акцесорният иск за заплащане на мораторна лихва за периода от момента, в който вземането е станало изискуемо – 30.11.2011 г. до датата на предявяване на иска – 11.06.2015 г.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Изложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК няма съдържанието, предписано от закона, тъй като не е посочен кой е материалноправния или процесуалноправния въпрос, обусловил изхода на спора по начин, по който касационното обжалване би било допустимо. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало , прокламиран с чл.6 ГПК . Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ обосновава извод, че не е налице общата предпоставка на чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК.
В процесния случай изложението на касатора за допустимост на касационното обжалване съставлява по същността си посочване на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение , които като такива са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК,в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: в изложението липсва не само формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, но и конкретизация и обосновка на специфичните предпоставки , които евентуално касатора подържа. Следва да се има предвид, че уредбата на касационното обжалване като факултативно, а не задължително, възлага на страната-касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
С оглед изхода от спора касаторът следва да заплати действително направените и доказани от ответника по касация разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лв. /петстотин лева/
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 859/10.06.2016 г., постановено по гр. д. № 971/2016 г.по описа на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА И. Р. Д., ЕГН [ЕГН] да заплати на В. А. Д., ЕГН [ЕГН] разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: