О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
София, 01.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №4062/2018 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№12790/10.7.2018 г.-, подадена от ответника по исковата молба – Софийска апелативна прокуратура, като представител на Прокуратура на Република България, и касационна жалба, вх.№14297/03.8.2018 г., подадена от адвокат М. А. – процесуален представител ищците Б. А. И., З. Н. И. – И., Т. Н. Г. и В. П. Г., против въззивно решение №1587/26.6.2018 г. по гр.д.№5621/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 2 състав, с което е потвърдено решение №6031/21.8.2017 г. по гр.д.№15627/2015 г. по описа на Софийския градски съд, I ГО, 8 състав, с което на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ са уважени исковете не посочените лица срещу Прокуратура на Република България, за претърпени неимуществени вреди, както следва: за Б. А. И. – 8000 лева, за З. Н. И. – И. – 12000 лева, за Т. Н. Г. – 12000 лева и за В. П. Г. – 8000 лева.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че „Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на гражданите, в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето, или че извършеното деяние не съставлява престъпление. Отговорността на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което съгласно се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение.
По спорния въпрос за доказването на вредите и причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение, повдигнат с въззивната жалба на Прокуратурата, е формирана трайна и безпротиворечива съдебна практика, която приема, че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на подобно увреждане в рамките на обичайното за подобни случаи. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, е притеснено и тревожно, чувства се несигурно, накърнява се социалното му общуване, като се търпят и неудобства от социален и битов характер. Ето защо, не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно преживяване, изразило се в душевно страдание, неудобство, безпокойство, срам и др. под. Само когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства или личността на увредения, те подлежат на обезвреда при съответното успешно проведено пълно главно доказване от ищцова страна.
Не могат да бъдат споделени и доводите, насочени към омаловажаване на изпитваните от незаконно обвинените ищци притеснения и страх от осъждането им, въпреки тяхната невинност. Именно опасението от налагането на наказателна санкция въпреки липсата на извършено престъпление, създават и нанасят особено тежки неимуществени последици върху подложените на наказателно преследване лица. Тези вреди не могат да бъдат оправдани нито с генералната, нито със специалната превенция, тъй като тяхната роля и ефект са подчинени на идеята за справедливото осъждане на виновния, а не за несправедливо осъждане на невиновния.
Неоснователни са и възраженията на Прокуратурата, че доброто име на ищците в обществото не е било засегнато в толкова значителна степен, че да налага обезщетяването им за вредите, свързани с това обстоятелство. От принципа за репариране на в с и ч к и вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното наказателно преследване, залегнал както в общия чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, така и в специалния чл. 4 от ЗОДОВ следва, че от обезщетението не могат да бъдат изключени вредите от засягане на честта, достойнството и доброто име, щом тези неимуществени блага са били засегнати от обвинението. В съответствие с чл. 52 от ЗЗД и с оглед на конкретните обстоятелства съдът следва да определи степента на накърняването им, но не може да го изключи, както правилно по същество е приел и първоинстанционият съд.
Противно на развитата от Държавното Обвинение теза, продължител-ността на незаконното преследване съставлява критерий при определяне на дължимия размер на обезщетението, като искът по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, установен с новелата от ДВ бр. 98/2012 г., не конкурира с основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т.3 от ЗОДОВ. В настоящия случай продължителността на досъдебното производство от три години и половина надхвърля разумния срок, но не значително. наказателното производство, обаче, се е развило само в неговата досъдебна фаза. При това съдът съобрази, че за надхвърлянето на пределите на разумния срок от значение е не само продължителността на производството сама по себе си, но и други обективни фактори, въздигнати от практиката в корективни критерии, като броя инстанции, на които е разгледано делото, фактическата и правна сложност, обем на доказателствата, брой на страните, поведението на последните и действията или бездействията (вкл. организацията на работа) на държавния орган и др. Ето защо и с оглед броя на привлечените към наказателна отговорност лица, характера на обвиненията срещу тях, обема на събраните от разследващите органи доказателства и извършените действия по разследване, както и фактическата и правна сложност на обвинението, следва да се приеме, че проведеното в неразумен срок досъдебно производство от над три години не е накърнило по особено значим и прекомерен начин правата и законните интереси на ищците, така че да налага присъждане на съществено завишен размер на обезщетението.
Неоснователни поради недоказаността им се явяват възраженията, че процесното наказателно производство е станало публично известно чрез разпространяване на информация в медийното пространство, каквито данни по делото липсват.Не се доказаха и твърденията на ищеца Б. И., че започналото срещу него разследване е придобило широк обществен отзвук сред цялата българска и сирийска общност в страната и в Република Турция. В тази насока показанията на свидетелката Д. не следва да бъдат кредитирани, тъй като последните не са подкрепени от останалите доказателства по делото, нито кореспондират с други, писмени доказателства.
Действително,обвинението е оказало отражение върху личността на ищеца И. и е намерило израз на първо място в притесненията му, породени у него от основателния страх от неговото незаконно осъждане. Изборът да не се завръща в Република България в продължение на една година, за да не попадне под нейната юрисдикция, обаче, е субективен и по тази причина не се дължи обезщетение за вредите от „разделеното му семейство“. По отношение на него не е имало забрана да влиза на територията на страната, нито пък спрямо него са наложени мерки за неотклонение. Неоснователно воденото досъдебно производство за извършено тежко престъпление несъмнено е накърнило чувството му за лично достойнство и чест, с оглед установения по делото социален и професионален статус, предвид притежавана професионална квалификация на лекар, както и необремененото му съдебно минало. Не се установяват, обаче, твърденията за възникнали съмнения в неговата почтеност, морал, нравствени и професионални качества. Според св. Е., ищецът се безпокоял, че е възможно в Турция да разберат за неговите проблеми и това да доведе за загуба на доверието на хората към него, да му „срине бизнеса“, но това не означава, че посочените последици са настъпили. Свидетелят е посочил само, че емигранстската общност държи „по принцип“ на авторитета на своите лидери, че в емигрантските среди (респ. арабската организация) повдигането на обвинение в извършване на престъпление „винаги се отразявало много лошо“ на авторитета на човека и на бизнеса му. Видно е, че свидетелят не сочи факти и обстоятелства, които да е възприел лично, непосредствено и пряко, а прави свои субективни изводи и заключения. Изложил е, че „хората разбрали, че Б. е имал проблеми с полицията, даже се чудели дали това е истина“, но не сочи те да са се усъмнили в неговата репутация или невиновност, което да е довело до спад в доверието им спрямо него. Напротив, установява се, че на 10.09.2014 г., след образуваното срещу него наказателно производство, Б. И. е бил избран за председател на управителния съвет на председателството на Кюрдския национален съвет-С. в Република Турция. Следователно, твърдението за загубено обществено, политическо и професионално доверие, както и за нарушаване политическата дейност на ищеца, се явява опровергано.
По делото не се установява и здравословното състояние на Б. И. да е било влошено след образуване на наказателното производство срещу него по начина, описан в исковата молба. При липсата на медицинска експертиза, която да установи конкретните заболявания и техните причини, показанията на свидетеля Е., че ищеца Б. И. започнал да страда от главоболие и високо кръвно, не са достатъчни, за да се приеме, че в резултат на незаконното обвинение ищецът е получил диабет, хронично безсъние и хипертония.
По отношение на ищцата З. И. е била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 5 000 лв., както и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на страната“. Посочените мерки са ограничили личната й свобода и правото й на свободно придвижване, поради което и неминуемо същите са довели до вредоносни за нея последици, изразяващи се в задължението да търпи посочените ограничения и несигурността относно тяхната продължителност. Въпреки посоченото обаче, не може да се приеме, че само поради наложената принудителна мярка „забрана за напускане пределите на Република България“ ищцата е била разделена от своето семейство, тъй като раздялата в конкретния случай се дължи и на нежеланието от страна на съпруга й Б. И. да се върне в България. Несъмнено, ищцата е претърпяла неимуществени вреди вследствие на повдигнатото срещу нея обвинение, които вреди са свързани с изпитаното от нея емоционално безпокойство, тревога, притеснение и страх, произтичащ от възможността за осъждане на изтърпяване на наказание за престъпление, каквото не е извършвала, и за което се предвижда лишаване от свобода от три до десет години и глоба от двадесет хиляди до сто хиляди лева. Настоящият състав обаче счита, че посочените тревоги и страх не надхвърлят прекомерно обичайните за подобни случай.
Процесуалните действия, които са били извършени в хода на досъдебното производство, очевидно са засегнали честта и достойнството на ищцата, тъй като нейният социален, образователен и професионален статус преди началото на досъдебното производство, както и необремененото й съдебно минало, способстват за формиране на самочувствие за личност, постигнала успехи в собствената си семейна, професионална и социална среда.
По делото не бе доказано при условията на пълно и главно доказване и че повдигнатото обвинение се е отразило трайно и негативно в отношенията на ищцата с роднините, семейството и с близкото обкръжение от приятели и социална среда. В тази връзка не следва да бъдат кредитирани показанията на св. А., която знаела от ищцата, че същата е приемала успокоителни лекарства; че е лекувала високо кръвно, които обстоятелства се дължат на повдигнатото срещу нея обвинение; че е била в лошо здравословно състояние и че отношенията й с Б. И. се влошили след „инцидента“. Тези показания не почиват на преките възприятия на свидетелката, представляват възпроизвеждане на факти, научени от други лица, като в по-голямата си част свидетелката предполага причините, които са ги породили.
По делото бе установено, че във връзка с образуваното наказателно производство, по отношение на ищцата Т. Г. е била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 5 000 лв. Посочената мярка ограничава имуществената сфера на ищцата, като лишава същата от възможността временно да ползва своите парични средства, съобразно личните си потребности и желания. Това неминуемо накърнява правната сфера на лицето, поради което и на същото се дължи обезщетение. Безспорно се установява, че ищцата е изпитала силен стрес, напрежение, страх и несигурност във връзка с обвинението и действията на разследващите органи. Тези емоционални преживявания са довели безспорно до накърняване на психическия интегритет на ищцата и начина й на живот. Доказани са и неимуществените вреди, претърпени от засягане на честта и достойнството й, с оглед установения социален, образователен и професионален статус на ищцата.
По делото остана недоказано твърдението, че вследствие на повдигнатото обвинение ищцата е започнала да живее със съпруга си при условията на фактическа раздяла, доколкото последният „не издържал на този стрес“ и решил да се върне в родния си край. Не бе доказана и причинно-следствената връзка между обвинението срещу Т. Г. и извършената й операция по отстраняване на фиброаденом. За факта на извършената операция свидетелстват както представените по делото писмени доказателства, така и показанията на св. А.. От тях обаче не се установява причината за претърпяната от Г. интервенция, а други доказателства, в тази насока не бяха представени.
Във връзка с образуваното наказателно производство срещу ищеца В. Г., последният е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в страх и притеснение, породени от възможността същият да бъде осъден на наказание лишаване от свободаза срок от три до десет години и глоба от двадесет хиляди до сто хиляди лева, каквото се предвижда за престъплението, в което е бил обвинен, а именно квалифицирана контрабанда. Безспорно се установява още, че неоснователно повдигнатото обвинение е засегнало честта, достойнството и самооценката на ищеца Г.. Доказано бе по делото, че преди началото на досъдебното производство ищецът се е ползвал с добър социален и професионален статус, както и необременено съдебно минало, които от своя страна способстват за формиране на висока личностна самооценка като отношение към собствените способности и личностни качества, както и за обществената значимост. От показанията на св. Д. се установява, че вследствие на повдигнатото обвинение социалните и личните му контакти с част от неговите приятели са преустановени, като някои от тези приятели го изоставили, тъй като го мислели за престъпник, поради което и директно отказвали да поддържат отношения с него. В тази връзка следва да се приеме, че наказателното производство се е отразило негативно върху приятелския кръг на ищеца, от което за него неминуемо са настъпили неимуществени вреди. Съдът намира, че по делото не бе установено по категоричен начин, че вследствие наказателното преследване е настъпило изменение в здравословното състояние на В. Г.. Показанията на св. Д., че в резултат на силния стрес ищецът е получил схващане на лява ръка, ляв крак, изтръпване в сърдечната област и псориазис, не се подкрепят от останалите доказателства по делото. Посочените здравословни изменения не са удостоверени в медицински документи, нито по делото е изслушана съдебно-медицинска експертиза, поради което и тези твърдения останаха недоказани.
С оглед гореизложеното, след като взе предвид всички обстоятелства, относими към определяне размера на дължимото се на ищците обезщетение и като отчете характера, обема и интензивността на изживените отрицателни емоции от незаконното обвинение, възрастта им, обстоятелството, че престъпленията по повдигнатите срещу тях обвинения са „тежки“ по смисъла на чл.93, т.7 от НК, както и това, че производството е продължило в относително разумен срок от три години и половина, наложените мерки за неотклонение, отражението на наказателното преследване върху професионалния и социален живот на ищците, засягането на честта и достойнството им, а така също и че наказателното производство се е развило само в неговата досъдебна фаза, като съобрази и икономическата обстановка в страната, вкл. размерите на минимална и средната работна заплата за периода, съдът намира, че справедливото обезщетение, което ищците са легитимирани да получат от ответника, възлиза в размер, съответно на 12 000 лв. за ищците З. И. и Т. Г., и на 8 000 лв. за ищците Б. И.. и В. Г.. При определяне на справедливия размер на обезщетението съдът съобрази и че осъждането на Държавата само по себе си също има репарационен ефект.“
В изложението към касационната жалба на ищците – касационни жалбоподатели се твърди, че с решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Сочи се също така, че апелативният съд е възприел от фактическа страна, че претърсванията и изземванията на офиси, складове и товарни автомобили на дружествата са извършени от служители на ГДБОП-МВР и Агенция „Митници“, но не е обсъдил отразяването на тези акции в медийното пространство, нито това, че се касае за повече от едно обвинение, незаконно обвинение на лица, за които се твърди, че като организирана престъпва група са извършили данъчни и митнически престъпления, както и допълнително нанесените от това имуществени вреди. Твърди се и, че решението е постановено в противоречие с критерия за справедливост, както и продължителността на срока на досъдебното производство. Цитира се практика на ВКС и се сочат основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението на ответника по исковата молба – касационен жалбоподател се твърди, че спорът е решение в нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и се цитира практика на ВКС по чл.290 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационните жалби и изложенията към тях намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по двете жалби, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС.
По естеството и двете изложения съдържат въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на конкретни факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение до касационно обжалване относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Останалата част от изложението на ищците по естеството си представлява навеждане на касационни оплаквания по съществото на материалноправния спор, които следва да бъдат разглеждани, едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване, което в случая не е налице.
Предвид изложеното съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1587/26.6.2018 г. по гр.д.№5621/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 2 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: