5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
София, 04.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3558/2019 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№12243/20.6.2019 г.-, подадена от ответника по исковата молба – Софийска апелативна прокуратура, като представител на Прокуратура на Република България, и касационна жалба, вх.№14311/19.7.2019 г., подадена от адвокат Д. К. – процесуален представител ищеца К. И. А. от [населено място], против въззивно решение №1389/11.6.2019 г. по гр.д.№4389/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав, с което е потвърдено решение №4751/13.7.2018 г. по гр.д.№16165/2016 г. по описа на Софийския градски съд, I – 16 състав, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на К. И. А. сумата 8000 лева, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл.201, пр.2, алт.1 и по чл.319, пр.2, алт.1 НК,ь за което е оправдан с присъда по ВНОХД№5265/2011 от 13.12.2011 на СГС, НО, влязла в сила на 28.11.2011 г., ведно със законната лихва, като претенцията е отхвърлена до пълния предявен размер на иска от 10000 лева. Със същото решение на първата инстанция е отхвърлен искът за имуществени вреди за следните суми: 29496 лева – възнаграждение по договор за управление за заемане на длъжността „заместник-председател“ на Съвета за директорите на „М.“ АД, за периода от 30.11.2004 г. до 29.12.2011 г.; 9234 лева – възнаграждение по договор за управление като членна Съвета на директорите на „П. а. 1“ АД за периода от 3011.2004 г. до 06.12.2007 г.; 4695 лева – невнесени от „М.“ АД по персоналната партида да ищеца осигурителни вноски за периода от 30.11.2004 г. до 29.12.2011 г.; 2451 лева – невнесени от „П. а. 1“ АД по персоналната партида да ищеца осигурителни вноски за периода от 30.11.2004 г. до 06.12.2007 г., както и законната лихва за всяко едно от обезщетенията за имуществени вреди, считано от 29.11.2011 г.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че „Обжалваното решение на СГС е изцяло валидно и допустимо.
По останалите въпроси, въззивният съд е ограничен от посоченото в двете въззивни жалби съобразно чл. 269, изр.второ ГПК. Отговорността на ПРБ е обективна , безвиновна и се извежда от разпоредбите на приложимия материален закон – ЗОДОВ, като няма спор, че по отношение на А. е било налице т.нар. „незаконно обвинение”, при което същият бива оправдан с влязла в сила присъда по наказателно дело от общ характер.
1). Първото оплакване и в двете жалби е свързано с размера на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 8000 лв. Оплаквания за това се констатират и в двете жалби, но с противоположен знак. Според ПРБ обезщетението е високо и не отговаря на критерия за справедливост, посочен в чл. 52 ЗЗД. Според ищеца, страданията следвало да се обезщетят с по-голяма сума, а именно с 10000 лв.
Въззивният съд намира, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, СГС е определил обезвреда, която отговаря на критерия по чл. 52 ЗЗД.
За да се прецени конкретния размер на обезвредата следва да се съблюдават постановките на задължителната съдебна практика – ТР 3/2005 г. на ВКС по гр.д. 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – издадено по въпроси, свързани с приложението на ЗОДВПГ (сега ЗОДОВ), както и ППВС 4/23.12.1968 г. на ВС. Те сочат, че понятието „справедливост” по смисъла вложен в чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а изисква преценка на редица конкретно съществуващи фактори, а именно: а) възрастта и семейното положение на ищеца – роден е на 07.03.1963 г.; б) взетата мярка за неотклонение за целия период на наказателно преследване – „подписка”, т.е. най-леката; в) цялостният период на наказателното преследване спрямо А. – около седем години, в който период се включва и времето, когато делото е стояло за разглеждане в СРС и СГС, а като начало – денят, когато е бил привлечен за обвиняем със съответното постановление за привличане; г) това, че продължителността на наказателното производство, надхвърляща разумния срок за провеждането му (близо седем години), обстоятелството, че подсъдимият е бил оправдан на първа инстанция за извършване на престъплението по чл. 319, пр. 2, алт. 1 НК, и че впоследствие е оправдан и по второто обвинение на въззивната инстанция; д) обстоятелството, че е бил обвинен в извършване на престъпления, едно от които се явява „тежко” по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; е) конкретните вреди от емоционално и психическо естество, за което са събрани гласни доказателства в първата инстанция – показанията на св. А.-И. (обсъдени по-горе).
От друга страна, САС отчита и това, че във втората инстанция са събрани нови доказателства във връзка с иска за обезщетяване на неимуществените вреди. Вещото лице сочи, че А. няма отлепване на ретината (както се твърди в исковата молба) и има късогледство, което няма отношение към преживяното от ищеца. В този смисъл, не би могло да се приеме, че наказателното преследване е повлияло на очните проблеми на въззивника.
При всичко изложено, САС намира, че справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 8 000 (осем хиляди) лева, колкото е преценил СГС.
2.) Второто оплакване е свързано с размера на обезщетението за имуществените вреди, изразяващи се в пропуснати ползи.
Оплакванията в това отношение са неоснователни. При обезщетяването на вредите по чл. 3 ЗОДОВ, се ползват общите принципи и правила от гражданския закон. Неимуществените вреди се обезщетяват по справедливост (чл. 52 ЗЗД), а имуществените – съобразно доказаната им материална стойност и причинно-следствена връзка с незаконното обвинение.
Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди (претърпените загуби и пропуснатите ползи), които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Следователно, на обезщетяване подлежи както намаляването на имуществото на едно лице, така и неосъщественото му увеличаване, които са в причинна връзка с поведението на друго лице. Ето защо, за да бъде присъдено обезщетение за имуществени вреди, следва да е доказано: 1/ тяхното настъпване и размер и 2/ причинна връзка между имуществените вреди (претърпени загуби или пропуснати ползи) и незаконното обвинение в извършване на престъпление.
По отношение отхвърления иск за обезщетяване на имуществените вреди, СГС е изложил в обжалваното решение аргументи, които следва да бъдат споделени, без да се преповтарят. Отделно от изложеното САС намира, че липсва причинно-следствена връзка между поведението на ответника ПРБ и твърдените имуществени вреди – неполучени възнаграждения от ищеца като член на управителни органи на две търговски дружества и непреведени от тях здравноосигурителни вноски. Това са частноправни отношения между А. и двете юридически лица, регулирани от нормите на Търговския закон, към които ПРБ няма отношение. Не се доказва по делото поведението на ответника да е довело до освобождаването на А. от съответните органи на управление на дружествата, респ., поведението на магистрати и други лица при ПРБ да е довело до неполучаването на възнагражденията и непревеждането на здравноосигурителните вноски и освобождаването му от органите на управление на дружествата. Нещо повече, в самата искова молба (на стр. втора) К. А. прави признание, че от страна на „М.“ АД и „П. А. 1“ АД преустановили изплащането на възнагражденията, които му се били полагали, поради поведението на представляващите ги лица – Д. К. и И. Д., които правели всичко възможно да бъде осъден и те сигнализирали прокуратурата. Очевидно е, при това положение, че отговорността на ПРБ не може да бъде ангажирана за така очертаните от ищеца имуществени вреди.
В обобщение, неоснователни се явяват и двете въззивни жалби, поради което обжалваното решение ще следва да се потвърди изцяло. При този изход в производството не следва да се присъждат разноски пред настоящата инстанция в полза на лицето, което е поискало това.“
В изложението към касационната жалба на ответника по исковата молба – касационен жалбоподател – Прокуратура на Република България, се сочи,че спорът е решение в нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и се цитира практика на ВКС по чл.290 ГПК. Сочат се решения на ВКС.
В изложението към касационната жалба на ищеца – касационен жалбоподател – К. И. А., се сочи, че са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК. Твърди се, че ищецът е останал без работа повече от 7 години, като по този начин са му нарушени правата по ЕКЗПЧ, установени в чл.6, §2 от нея и чл.1 от допълнителни протокол към същата, тъй като не е спазен разумният баланс между защитата на обществения и личния му интерес. Сочат се нарушения на чл.16 и чл.48, ал.1 от КРБ, както и правото му на обществено осигуряване. Сочат се решения на ВКС.
И двете страни молят за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационните жалби и изложенията към тях намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по двете жалби, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС.
По естеството си изложението на ответника по исковата молба – касационен жалбоподател, съдържа въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на конкретни факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение до касационно обжалване относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Изложението на ищеца-касационен жалбоподател, не съдържа въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По естеството си то представлява навеждане на касационни оплаквания по съществото на материалноправния спор, които следва да бъдат разглеждани, едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване, което в случая не е налице.
Предвид изложеното съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№1389/11.6.2019 г. по гр.д.№4389/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: