О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 525
София, 10.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1286/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е, по касационна жалба, вх.№336/11.01.2016 г., подадена от адв. К. П. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] – С., и по касационна жалба, вх.№620/18.01.2016 г., подадена от адв. И. Ш. – процесуален представител на третото лице – помагач – [фирма] – [населено място], против въззивно решение №2378/02.12.2015 г. по гр.д.№2321/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 1-ви състав, с което е потвърдено решение от 23.01.2015 г. по гр.д.№14590/2010 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, I-13 състав, с което молба [фирма] – С., е осъдено да заплати на Е. С. Ф. от [населено място], сумата 59000 лева-обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.12.2010 г. до окончателното й изплащане, както и разноски по делото.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че предявения иск е с правно основание чл.49, във връзка с чл.45 ЗЗД за сумата 59000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, следствие претърпяна вреда за ищцата – пострадала, на 02.3.2010 г. в асансьор на ответника. Прието е също така, че ответникът се явява възложител на работа по поддръжка и изправността на асансьорна уредба на третото лице – помагач. Съдът е приел, че третото лице – помагач – изпълнител отговаря за преките и непосредствени вреди от своето поведение, а възложителят отговаря пред пострадалия за вредите, които са му причинени поради виновното неизпълнение на изпълнителя, както и за избора на последния. По конкретния случай е прието, че с оглед събраните по делото доказателства е направено предписание за отстраняване на неизправност в асансьора, което е отправено до ответника, като същият поема отговорността за неполагане на грижи, при избор на изпълнител. Освен това съдът е стигнал до извод, че е налице и второ основание за ангажиране отговорността на ответника – възлагането и избора на изпълнител при реализирането на „Деня на отворените вреди“, когато ответникът е определил придружаващ групата, която е следвало да спазва предписанията за експлоатация, като ангажирането на отговорността му е отново на плоскостта на отговорност за избор на пряк изпълнител на тази възложена работа. Отчетено е и, че на придружаващата асансьора служителка не е правен инструктаж. За неоснователно е прието твърдението, че не е налице причинна връзка между вредите е поведението на ответника, като липсват категорични показания, както и са налице категорични такива, от които може да се направи заключение, че вредите са произлезли от пропадането на кабината и удара й в буфера, а не от поведението на другите возещи се в кабината. Направен е извод, че обстоятелството, че в кабината е имало и прави хора не може да обоснове извод, че в резултат на техните действия са настъпили вредите, като неоснователно и възражението за липса на противоправност. Въззивната инстанция е стигнала и до извод, че ответникът не е изпълнил нарежданията на контролния орган в дадения срок, а от друга страна служители на болницата. Относно размера на обезщетението са изложени съображения за приложението на ППВС №4/1968 г., с оглед уврежданията на ищцата, както и не са зачетени възраженията по смисъла на чл.52 ЗЗД, тъй като е прието липса на съпричиняване от страна на пострадалата.
В изложението на касационния жалбоподател/ответник/ – С. – М. д.“ ЕАД – София, се поставят следните въпроси: 1.С оглед ангажиране на отговорността по чл.49 ЗЗД, необходимо ли е съдът да изследва въпроса за възлагането на работата, при или по повод на която са причинени вредите ?, 2. При ангажиране на отговорността по чл.49 ЗЗД, въз основа на приетото от съда виновно неизпълнение на задължения от страна на служители на болницата, които са натоварени да следят за годността и правилната експлоатация на сградата и намиращите се в нея съоръжения, необходимо ли е изследване на въпроса за правопораждащия факт относно натоварването, респективно възникване на такова задължение на конкретен служител ?, 3. Необходимо ли е съдът да изследва въпроса за наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и претърпените от него вреди, с оглед възможността за прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД, когато има възражение за съпричиняване ?, 4. Налице ли е съпричиняване или изключителна вина на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, когато същият съзнателно е приел риска от увреждане и не е положил дължимата грижа за предотвратяване на вредите при ползване на съоръжение с повишена опасност ?, и 5. Кои са релевантните критерии за определяне на справедливия размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди ?
Като основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението на касационния жалбоподател/трето лице – помагач/ – [фирма] – С., се поставят следните въпроси: 1.Относно редовността на исковата молба, респективно допустимостта на обжалвания съдебен акт, при липса на изложени конкретни твърдения в исковата молба за неизпълнение на конкретни задължения и/или за предприемане на конкретни действия от страна на служители на ответника по иск по чл.40 ЗЗД при или по повод изпълнението на възложената работа, от които действия са настъпили процесните вреди ?, 2. Относно процесуалноправния въпрос за мотивирането на въззивното решение с факти и обстоятелства, които не са въведени като твърдения с исковата молба; за процесуалното задължение на съда да осигури съблюдаването на принципа за равнопоставеност на страните в процеса, както и за състезателното начало; относно процесуалното задължение на съда за даването на изрични указания на основание чл.146, ал.2 ГПК за фактите, които страната следва да докаже, или следва да се приеме, че общото указание, че страната трябва да докаже обстоятелствата, от които черпи права, е достатъчно ?, 3. Относно процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, които имат значение за съществуването на спорното право ?, 4.Относно фактически състав на отговорността по чл.49 ЗЗД и подлежащите на доказване факти и обстоятелства в исковия процес ?, и 5.Налице ли е съпричиняване или изключителна вина на пострадалия, като обстоятелство, изключващо деликтната отговорност на вредоносния резултат, по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, когато пострадалият съзнателно е приел риска от увреждане и не е положил необходимата грижа за себе си; необходимо ли е съдът за изясни причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилото увреждане ?
Като основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК.
Ответницата по двете касационни жалби – Е. С. Ф., посредством процесуалния си представител – адв. Г. Л., е депозирала отговори по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията към касационните жалби и взе предвид отговора на ответницата по двете касационни жалби намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложенията не отговарят на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поставените от касационния жалбоподател – ответник по исковата молба, въпроси действително са правни, но не обосновават допускане до касационно обжалване на въззивния акт.
По първия от поставените въпроси, а именно: С оглед ангажиране на отговорността по чл.49 ЗЗД, необходимо ли е съдът да изследва въпроса за възлагането на работата, при или по повод на която са причинени вредите ?, обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като в мотивите си Софийския апелативен съд е изследвал и обсъдил твърденията, фактите и обстоятелствата, свързани с него.
По втория от поставените въпроси, а именно „При ангажиране на отговорността по чл.49 ЗЗД, въз основа на приетото от съда виновно неизпълнение на задължения от страна на служители на болницата, които са натоварени да следят за годността и правилната експлоатация на сградата и намиращите се в нея съоръжения, необходимо ли е изследване на въпроса за правопораждащия факт относно натоварването, респективно възникване на такова задължение на конкретен служител ?“, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по съображенията, изложени по първия въпрос.
По третия и по четвъртия от поставените въпроси, а именно „Необходимо ли е съдът да изследва въпроса за наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и претърпените от него вреди, с оглед възможността за прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД, когато има възражение за съпричиняване ?“, и „Налице ли е съпричиняване или изключителна вина на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, когато същият съзнателно е приел риска от увреждане и не е положил дължимата грижа за предотвратяване на вредите при ползване на съоръжение с повишена опасност ?“, обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като са изложени мотиви за липса на съпричиняване от страна на пострадалата за вредоносния резултат, обосновани с липсата на доказателства за това.
По петия от поставените въпроси, а именно „Кои са релевантните критерии за определяне на справедливия размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди ?“ решението на САС също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По естеството си въпросът се свежда до приложението на чл.52 ЗЗД. Въздигнатият от посочената правна норма принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по поставените от касационния жалбоподател – трето лице – помагач, въпроси.
Поставените от касационния жалбоподател – трето лице – помагач, въпроси действително са правни, но не обосновават допускане до касационно обжалване на въззивния акт.
Първият и вторият от поставените въпроси, а именно „Относно редовността на исковата молба, респективно допустимостта на обжалвания съдебен акт, при липса на изложени конкретни твърдения в исковата молба за неизпълнение на конкретни задължения и/или за предприемане на конкретни действия от страна на служители на ответника по иск по чл.49 ЗЗД при или по повод изпълнението на възложената работа, от които действия са настъпили процесните вреди ?“, и „Относно процесуалноправния въпрос за мотивирането на въззивното решение с факти и обстоятелства, които не са въведени като твърдения с исковата молба; за процесуалното задължение на съда да осигури съблюдаването на принципа за равнопоставеност на страните в процеса, както и за състезателното начало; относно процесуалното задължение на съда за даването на изрични указания на основание чл.146, ал.2 ГПК за фактите, които страната следва да докаже, или следва да се приеме, че общото указание, че страната трябва да докаже обстоятелствата, от които черпи права, е достатъчно ?“, са неотносими към изводите на въззивната инстанция, тъй като оплаквания в посочения смисъл нито не са навеждани във въззивната жалба, нито апелативният съд е излагал изводи във връзка с тях.
По третия от поставените въпроси, а именно „Относно процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, които имат значение за съществуването на спорното право ?“, въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Същият е поставен бланкетно, а с оглед мотивите на обжалваното решение САС е обсъдил всички доказателства, които имат значение за спорното право.
По четвъртия от поставените въпроси, а именно „Относно фактически състав на отговорността по чл.49 ЗЗД и подлежащите на доказване факти и обстоятелства в исковия процес ?,“ въззивното решение не следва да бъде допуснато, тъй като и този въпрос е поставен бланкетно. От друга страна, в обжалваното решение обстойно е съдът е обосновал фактическия състав на визираната правна норма и подлежащите на доказване факти и обстоятелства. Така поставен въпросът се свежда до правилността на съдебния акт, нещо което може да бъде обсъдено едва, когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване.
По петия от поставените въпроси, а именно „Налице ли е съпричиняване или изключителна вина на пострадалия, като обстоятелство, изключващо деликтната отговорност на вредоносния резултат, по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, когато пострадалият съзнателно е приел риска от увреждане и не е положил необходимата грижа за себе си; необходимо ли е съдът за изясни причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилото увреждане ?“ въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид изложеното по трети и четвърти въпроси, поставени от касатора – ответник по исковата молба.
С оглед изхода от спора в настоящото производство касационният жалбоподател – ответник по исковата молба следва да бъде осъдено да заплати на ответницата по касационната жалба – ищца, деловодни разноски за настоящото производство в размер на 3800 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2378/02.12.2015 г. по гр.д.№2321/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 1-ви състав, по касационна жалба, вх.№336/11.01.2016 г., подадена от адв. К. П. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] – С., и по касационна жалба, вх.№620/18.01.2016 г., подадена от адв. И. Ш. – процесуален представител на третото лице – помагач – [фирма] – [населено място],
ОСЪЖДА [фирма] – София, [улица], да заплати на Е. С. Ф., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], вх.А, деловодни разноски за касационната инстанция в размер на 3800/три хиляди и осемстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: