О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
гр. София 04.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2429/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Елада – ГМ” ЕООД, подадена чрез адв. Б. С., против въззивно решение № 25/25.02.2019 г. на Апелативен съд – Пловдив по възз.гр.д. № 2/2019 г., с което е потвърдено решение № 1197/16.10.2018 г. по гр.д. № 989/2017 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от „Елада – ГМ“ ЕООД против Д. В. К. иск за прогласяване за нищожен на сключения на 15.02.2008 г. договор за покупко – продажба, оформен с нотариален акт № 68, том I, дело № 68 от 2008 г на нотариус Н. Б., рег. № ***, вписан под акт № 79, том 10, дело 2299/08 г. на АВ, на следните недвижи имоти: 1. СОС /магазин М2/ с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-4/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на обекта: [населено място], [улица], ет. 1, със застроена площ на обекта по нотариален акт от 44,30 кв.м., предназначение на обекта: за търговска дейност, находящ се на първи (партерен) етаж на жилищна сграда № 1 с идентификатор ****** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ на сградата от 154 кв.м., брой етажи: 4, с предназначение на сградата: жилищна сграда многофамилна, която сграда е разположена в ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор ***** съгласно кадастралната скица, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване, при съседи на поземления имот: *****, ****, ******, ****, ***, ****, който поземлен имот е описан в нотариален акт за покупко-продажба № 68, том I, рег. № 1126, дело № 68 от 15.02.2008 г. на нотариус Н. Б. с рег. № *** от регистъра на НК, вписан под акт № 79, том 10, дело 2299/08 г. на Агенция по вписванията като ДВОРНО МЯСТО с общо застроено и незастроено пространство от 300 кв.м., съставляващо парцел IV, отреден за имот пл. № ***, в кв. 23 по плана на[жк]на [населено място], при граници на дворното място: улица Г. С. и наследници на М., при граници на магазина: съгласно кадастралната схема – СОС на същия етаж: *****, под обекта – няма, над обекта – *****, при граници на магазина по нотариален акт: на север – улица, на изток – двор, на юг – стълбище и тоалетна, на запад – магазин М1, отгоре – апартамент А1, отдолу – изба И4 и изба И5, ведно със съответните на обекта идеални части от общите части на сградата и съответното право на строеж, върху дворното място, върху което е построена тя и 2. ДВОРНО МЯСТО с общо застроено и незастроено пространство от 4,606 дка, находящо се в землището на [населено място] поле, [община], П. област, без отреден административен адрес, представляващо бивша земеделска земя, с променено предназначение на основание решение № К 33-4/14.07.1998г. на надлежната комисия по ЗОЗЗ и влязъл в сила ПУП, одобрен със Заповед № 77/1999г. на кмета на [община], което дворно място съобразно цитираните документи представлява УПИ *** – “З. за т. м.”, масив 20, а съобразно картата на възстановената собственост на землището на [населено място] п., представлява имот № **** – др. пром. терен, в местността „Г.“, трета категория земя, при граници: имот № *** – нива на [община] – сделки, имот № ****– овощна градина на А. Х. Ч. и др., имот № *** – полски път на [община], имот № **** – производствен терен на „Е. и. е.“ ООД, имот № ****– овощна градина на В. Г. В. и др., и имот № **** – полски път на [община], ведно с всички подобрения и приращения в описания имот, включително изграждащата се двуетажна масивна сграда – завод за тръбна мебел “Г.” с кафе-бар, производствени, обслужващи, битови, офис помещения, която съгласно разрешение за строеж е предвидена с РЗП – 4 167, 74 кв.м., с изградени към момента първи етап с РЗП – 3 629, 09 кв.м. съгласно Удостоверение изх. № 09/13.03.2009г. на Родопи – Пловдив и констативен протокол изх. № 09/13.03.2009 г. на Родопи-Пловдив, която сграда се изгражда на основание цитираното разрешение за строеж № 153/05.11.1999 г., одобрен н 09.08.1999 г. ген. план и одобрени на 14.09.1999 г. технически проекти, поради противоречие с добрите нрави, тъй като е сключен при значителна нееквивалентност на престациите и при злоупотреба с доверието, което продавачът – ищец е имал към купувача – ответник.
В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение поради неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се неговата отмяна и постановяване на решение, с което предявеният иск за прогласяване нищожност на договора от 15.02.2008 г. за покупко-продажба да бъде уважен. Заявена е претенция за разноски.
Приложено е изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 9/26.02.2019 г. на ВКС по гр.д. № 1449/18 г., II г.о., решение № 141/31.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1900/2010, IV г.о., решение № 220/01.12.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2292/16, I г.о. по въпроса “Съдът длъжен ли е на основание чл. 158, ал. 1 ГПК да определя краен срок за събиране на съответното доказателство с указание, че след срока делото ще бъде гледано без него, преди да отмени определението си за допускането му или може направо да отмени това определение и да изключи съответното доказателство?”. Формулирал е и въпроса “Длъжен ли е съдът да изследва пазарната стойност на процесните имоти при заведен иск за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради противоречието му с добрите нрави, тъй като е сключен при значителна нееквивалентност на престациите?“, по отношение на който счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, която има интерес да обжалва въззивното решение и на това основание е редовна, а на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване с оглед цената на предявния иск.
За да постанови атакуваното решение, Апелативен съд – Пловдив подробно и обосновано е разгледал твърденията, доводите и възраженията на страните, извършил е съвкупен анализ на събраните доказателства по вътрешно убеждение и е достигнал до обосновани правни и фактически изводи. Производството е образувано по искова молба на “Елада – ГМ” ЕООД срещу Д. В. К. с искане да бъде прогласена нищожността на сключен договор за покупко-продажба на два имота собственост на дружеството – магазин в [населено място] и дворно място в землището на [населено място] поле, ведно с изграждащата се в него двуетажна масивна сграда – завод за тръбна мебел “Г.” с кафе-бар, производствени, обслужващи, битови и офис помещения с изграден първи етап с РЗП 2 629, 09 кв.м., поради значителна нееквивалентност на престациите, довела до противоречие с добрите нрави. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска като неоснователен и недоказан. Макар във въззивната жалба да липсват подобни оплаквания, като е съобразил задълженията си на второинстанционен съд по същество Апелативен съд – Пловдив се е произнесъл по релевираните от ответника Д. В. К. в отговора на исковата молба възражения за недопустимост на иска, като е приел същите за неоснователни,а първоинстанционното решение за валидно и допустимо. Във връзка с направените оплаквания за неправилност на решението, въззивният съд е постановил собствени мотиви, в които въз основа на събраните доказателства е достигнал до фактически и правни изводи. Посочил е, че от нотариалния акт, в който е оформена процесната сделка, се установява, че магазинът в [населено място] е продаден от ищеца “Елада – ГМ” ЕООД на ответника Д. В. К. за сумата от 20 000 евро при данъчна оценка 36 347, 80 лв., а дворното място в [населено място] п., ведно с всички подобрения и приращения в него, е продадено за 32 000 евро при данъчна оценка 61 600, 29 лв. По делото ищецът е приложил копие от обратен документ, в който от управителят на дружеството и физическите лица Г. М. и Н. Х. /продавачи по същия нотариален акт на имоти извън предмета на делото/ са посочили, че действителната цена по сключения договор за всички прехвърлени имоти, в т.ч. и собствените на физическите лица/ е сумата от 550 000 евро, която сума е изплатена изцяло в брой на продавачите преди сключването на процесния договор. Въззивният съд е посочил, че при изследване кога е налице нееквивалентност на престациите по договор, която да води до негова нищожност поради противоречие с добрите нрави, следва да се извърши проверка дали престацията не е толкова незначителна, че да е практически нулева. При отразена в нотариалния акт цена над данъчната оценка съдът не открива нееквивалентност на престациите. Твърдението на ищеца, че продажната цена на двата процесни имота от 52 000 евро е поне 20 пъти по-ниска от действителната цена на тези имоти от 1 000 000 евро въззивния съд намира за необосновано и неосноватвелно във връзка, с което излага подробни съображения. На първо място се позовава на представеното точно от ищеца обратно писмо и заявеното, че действително е платена различна цена от отразената в нотариалния акт, по отношение на което няма и спор между страните. Съдът съобразява и че върху действителната стойност на имотите към 15.02.2008 г. безсъмнено са се отразили обстоятелствата, че към процесния момент против имотите на дружеството са провеждани множество принудителни изпълнения след наложени обезпечителни мерки. Предвид това обстоятелство съдът намира, че липсва необходимост от назначаване на СТЕ, която би могла да изследва пазарната стойност на имотите към конкретния момент, но не и да съобрази останалите значими обстоятелства вследствие на изпълнителните дела. Констатира обаче, че такава възможност е дадена на ищеца, но след като той не е довел в съдебно заседание допуснатия му свидетел, от чиито показания е била обвързана евентуална експертиза, съдът е отменил определението за назначаването й. Апелативен съд – Пловдив е мотивирал отказа да се допусне СТЕ с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК, а оплакванията за неправилност във връзка с липсата на експертиза съдът е намерил за неоснователни. Посочено е, че твърдението на “Елада – ГМ” ЕООД за размера на пазарната цена на имота се основава на договорената цена по предварителен договор от 19.06.2008 г., която обаче не може да се приеме за еднаква с действителната цена към 15.02.2008 г., защото несъмнено статутът на имота към двете дати е бил различен. Към първата дата дружеството е имало множество кредитори, имотите са били обект на принудителни изпълнения в производства по изпълнителни дела на различни съдебни изпълнители, били са ипотекирани в полза на банката-кредитор, което е видно от представените от ищеца с исковата молба писмени доказателства. Несъмнено е, че тези обстоятелства се отразяват на цената на имотите в негативна посока, а след плащане на кредиторите, приключване на принудителните изпълнения и вдигане на обезпеченията тази цена се променя в позитивна посока. Отделно данъчната оценка на имота в [населено място] п. е значително по-ниска от сочената от ищеца цифра като действителна стойност на имотите. При тези данни съдът установява, че “Елада-ГМ” ЕООД неоснователно претендира за наличие на значителна нееквивалентност на престациите само с оглед посочената в нотариалния акт продажна цена на имотите от общо 52 000 евро и посочената в предварителния договор от 19.06.2008 г. цена за идеални части от дворното място с производствения обект в груб строеж. Съдът се е произнесъл и във връзка с доводите на “Елада-ГМ” ЕООД, че оценката на имотите по изпълнително дело № 923/2007 г. на ЧСИ рег. № 758 била приблизително 2 405 000 лв., като е приел направеното твърдение за голословно предвид липсата на представени доказателства. Отделно съдът е счел, че несъмнено е имало причина, поради която ищецът е предпочел да договаря с ответника Д. В. К. и да извърши продажбата за платената от него цена, вместо да бъде извършена проданта от ЧСИ рег. № *** по изп.д. 98/2007 г., защото липсва логика дружеството да продава имота на 15.02.2008г. на занижена според него цена, ако имотът може да бъде продаден, макар и принудително, на значително по-висока цена.Въззивната инстанция е посочила още, че плащането на цена над посочената в нотариалният акт се установява както от обратния документ, така и от представените от ищеца с исковата молба документи – банкови удостоверения за заплащане от страна на ответника на задължения на ищеца. В заключение съдът е приел, че при сключване на процесния договор страните следва да са отчели конкретните към момента на сделката обстоятелства и всяка от тях да е преценила своя интерес и как той следва да бъде защитен. Съгласно чл. 9 ЗЗД именно тази договорна свобода позволява на страните, като съобразят своя интерес и специфичните за случая обстоятелства, да постигнат договореност относно продажната цена. В случая тя не е очевидно значително занижена и не може да бъде приета за практически нулева, доколкото е по-висока от данъчната оценка на имотите, включително като се отчете и волята, изявена от страните в обратния документ, както и обстоятелството в какъв размер са изплатените от Д. В. К. задължения на дружеството. Свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед на техния конкретен интерес. Ето защо те правят преценка относно потребността от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност. Договорната свобода позволява страните по сделката с оглед следвани от тях цели и желан резултат да договорят цена и отчитайки възможността да бъдат погасени задълженията и да се приключат бързо принудителните изпълнения срещу имуществото на дружеството и на другите задължени с него лица, какъвто резултат в случая е постигнат. Ето защо и Апелативен съд – Пловдив не установява в случая страните в противоречие с добрите нрави, които предполагат известна еквивалентност на насрещните престации по сделката, да са договорили явно несъответни престации до степен едната от които – тази на купувача за плащане на цена, – да е практически нулева, съответно, да е налице нарушение, водещо до нищожност на процесния договор за продажба. Съответно, неоснователно е твърдението на дружеството-ищец, сега жалбоподател, за наличие на значителна нееквивалентност на престациите, поради което то да не е могло да удовлетвори своя законен интерес като продавач по договора при посочената в него цена, което да обосновава противоречието на договора с добрите нрави и неговата нищожност на основание чл. 26,ал.1,предл.3 от ЗЗД. Затова е неоснователно и оплакването, основано на обстоятелството, че ответникът като адвокат-довереник на дружеството е знаел неговото финансово състояние, но недобросъвестно злоупотребил с оказаното му доверие и придобил имотите на дружеството срещу значително занижена цена спрямо тяхната реална пазарна стойност. Тези съображения на въззивния съд са обусловили крайния му извод за неоснователност на претенцията.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Въпреки, че правно-технически разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК , следва основанията за допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав намира, че на първо място следва да се произнесе, като посочи че не е налице основание, което да обосновава вероятна нищожност или недопустимост на атакуваното въззивно решение. Съгласно даденото тълкуване от Конституционния съд на Република България “очевидна неправилност” е налице, когато са нарушени правни норми и принципи, опорочаващи въззивното решение до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В случая липсва основание да се приеме, че е налице тази от посочените в чл. 280, ал. 2 ГПК хипотези.
Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Във връзка с първия въпрос следва да се посочи, че за да се произнесе по направеното пред него доказателствено искане по чл. 266, ал. 3 ГПК за назначаване на СТЕ, въззивният съд е съобразил два аспекта. От една страна той е намерил, че не е налице процесуално нарушение на първата инстанция, доколкото тя е допуснала до събиране исканото доказателство, а последващите действия по отмяна на определението са в резултат от процесуалното поведение на ищцовата страна. От друга страна въззивният съд е изложил подробни и обосновани съображения, че това доказателство в случая се явява ненужно за разрешаването на конкретното дело. Тази преценка съдът е направил в постановяването на решението си по същество на спора и се е аргументирал с оглед особените обстоятелства на конкретния случай, а именно наличието на множество изпълнителни дела с длъжник “Елада-ГМ” ЕООД и насоченото принудително изпълнение върху процесните имоти. Като е съобразил, че тези обстоятелства не биха могли да бъдат взети предвид при изготвяне на пазарната оценка на имотите, съдът е намерил, че е излишно да се допуска експертиза. Именно това съображение е обусловило крайния му извод, поради което и независимо от отговора на поставения въпрос, той няма да промени крайния извод по отношение на основателността на иска. Изложените съображения, мотивирали касатора да постави втория въпрос по отношение, на който твърди да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, не кореспондират с мотивите на въззивното решение. Апелативен съд – Пловдив е посочил, че нищожност поради нарушение на добрите нрави и нееквивалетност на престациите ще е налице при практическо установяване на престация, клоняща към нулата. В мотивите липсва разрешение, което да отхвърля искането за установяване на пазарната стойност във връзка със съображение, че релевантна е единствено данъчната оценка на недвижимите имоти, каквото внушение съдържа втория от въпросите на касатора. Вече беше изяснено във връзка с поставения първи въпрос защо съдът е намерил за ненеобходимо назначаването на СТЕ, а въпрос в тази връзка не е поставен. В случая съдът е изследвал не само съотношението между данъчната оценка и отразената в нотариалния акт продажна цена, за да достигне до извод за липса на нееквивалентност, а и безспорното обстоятелство, обективирано в приложеното по делото обратно писмо, според което действителната цена по сключения договор е различна от отразената в нотариалния акт. Съобразно гореизложеното и първият, и вторият въпроси не отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и съгласно дадените задължителни указания в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. По тълк.д. № 1 / 2009г. На ОСГТК на ВКС не е необходимо настоящият касационен състав да се произнася по наличието на допълнителните предпоставки.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 25 от 25.02.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 2/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: