4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
гр. София 06.06.2019 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4695/2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. И. Н., подадена чрез адв. Е. М., против въззивно решение № 980/11.07.2018 г., постановено от Окръжен съд- Пловдив, по възз.гр.д. № 1081/2018 г., с което е потвърдено решение от 08.02.2018 г. по гр.д. № 14/2016 г. по описа на Районен съд-Пловдив, с което Р. И. Н. е осъден да заплати на Д. М. И. сумата от 7 500 лв., както и сумата от 1 465, 64 лв., неоснователно получени от Р. И. Н. по изп.д. № 224/2008 г. на ЧСИ Л. М., образувано въз основа на изпълнителен лист от 06.11.2006 г., издаден по ч.гр.д. № 7796/2006 г., въз основа на запис на заповед от 13.09.2005 г.
В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Приложено е изложение на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което са формулирани следните въпроси: 1/ „Как следва решаващият съд да разпределя доказателствената тежест между страните в производството по искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД в случаите, когато ищцата изрично е въвела в исковата си молба твърдения за липса на валидно задължение по казуалното правоотношение / по повод на което е издаден изпълнителен лист по реда на чл. 237б. „б“ ГПК /отм./, образувано е изпълнително дело № 224/2008 г. при ЧСИ с рег. № 819, сумата за което е издаден изпълнителният лист изцяло е заплатена/?“ 2/ „Може ли страна в процеса да иска по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, да твърди, че изпълнителният процес е приключил и сумата е изплатена изцяло, а съдът да постанови решение, в което да приеме, че изпълнителният процес е висящ и това обстоятелство правно значимо ли е за страните по спора с оглед правната квалификация и разпределението на доказателствената тежест между тях?“; 3/ „Може ли решаващият състав в процеса по иск, квалифициран по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД да постанови решение, приемайки правна квалификация на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и това обстоятелство правно значимо ли е за страните по спора?“. Касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Счита, че решението е постановено в противоречие на Тълкувателно решение № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация Д. М. И., подаден чрез адв. Р. И., в който е заявено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване,а по същество се поддържа , че жалбата е неоснователна. Заявява претенция за разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
Производството по делото е образувано по осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД, предявен от Д. М. И. против Р. И. Н., за заплащане на сумата от общо 8 965, 64 лв., представляваща недължимо плащане по изп.д. № 224/2008 г. по описа на ЧСИ Л. М.. Окръжен съд – Пловдив, съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК е потвърдил първоинстанционното решение на Районен съд – Пловдив, с което предявеният иск е уважен. При съвкупна преценка на твърдения, доводи и възражения на страните, съпоставени със събраните писмени и гласни доказателства, са установени следните обстоятелства: на 06.11.2006 г. по ч.гр.д. № 7796/2006 г. по описа на РС-Пловдив е издаден изпълнителен лист в полза на Р. И. Н. за сумата от 7 500 лв., дължима по запис на заповед от 13.09.2005 г., платим на 13.09.2006 г. В записа на заповед липсва подпис на издател, а такъв е положен по-долу при предявяване,но не се спори, че е подписан от Д. М. И.. На 13.09.2005 г. между страните по делото Р. И. Н. в качеството му на наемодател и Д. М. И. в качеството му на наемател е сключен договор за наем на мобилен хоризонтален гатер – банцик Х. В. 394, уговорен е начинът на ползване на вещта, месечен наем, срок на договора до 13.09.2006 г., както и че наемателят издава в полза на наемодателя запис на заповед като обезпечаване в случай, че вещта погине или има посегателства на трети лица върху нея. Вещта е предоставена на наемателя, а впоследствие преди изтичане на срока на договора наемодателят си я е взел. Последното се установява от разпита на бащата на ищеца пред първа инстанция,а показанията му, прецени в светлината на чл. 172 ГПК, съдът е счел за достоверни, доколкото са последователни и съответстват на останалите доказателства по делото. Въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изп.д. № 224/2008 по описа на ЧСИ Л. М.. По изпълнителното дело е събрана сумата от 8 965, 64 лв., от която 7 626 лв. – платени на взискателя и 1339, 64 лв. – разпределени на ЧСИ. При тези данни съдът е приел, че процесния запис на заповед от 13.09.2005 г. е издаден, за да се обезпечи изпълнението на задължението по казуалното правоотношение по договора за наем – наетата вещ да се върне на наемодателя. В първоинстанционното производство Р. И. Н. е оспорил наличието на казуално правоотношение, а едва във въззивната жалба е навел твърдения, че вещта предмет на договора за наем от 13.09.2005 г. е погинала, поради което е възникнало задължението по заплащане на сумата по издадения запис на заповед. Окръжен съд – Пловдив е приел, че връзката между сключения между страните договор за наем и издадения запис на заповед се установява от съвпадането на датите на двете сделки, съвпадането на крайния срок на договора за наем с падежа на записа на заповед и най-вече от съдържанието на сключения договор за наем, в който изрично е предвидено издаването на запис на заповед. Оплакването на Р. И. Н. за процесуални нарушения във връзка с разпределянето на доказателствената тежест по делото е намерено за неоснователно от въззивния съд поради настъпилата преклузия на фактите. За неоснователни са счетени и възраженията по отношение на правната квалификация на спора. В тежест на Р. И. Н. е било да установи, че са настъпили фактите, обуславящи възникване на вземането по записа на заповед, а именно – отдадената вещ е повредена до пълна негодност за ползване по предназначение или е била открадната. Тъй като е налице основание за осъждане на ответника да възстанови платената сума по изпълнителното дело от 7 500 лв., представляваща недължимо платеното вземане по процесния запис на заповед, основателна е и претенцията за връщане на сумите, представляващи разноски по изпълнението, в общ размер от 1 465, 64 лв.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Съгласно приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният от касатора въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/.
Формулираните въпроси са до такава степен неясни, че настоящият състав не може да установи какво питане е отправено от касатора. Първият поставен въпрос е по същество на спора, обусловен от предполагаемо нарушение на правилата за доказване и разпределяне на доказателствена тежест,като същевременно съдържа неточности и изисква преценка на фактически констатации. В настоящия случай въззивният съд е приел, че не е налице порочност при разпределяне на доказателствената тежест, доколкото ответникът е оспорил наличието на казуално правоотношение въобще /отговор на исковата молба от 15.03.2016 г./, а едва във въззивната жалба е навел твърдения, че е налице основание за плащане по издадения запис на заповед, тъй като вещта е станала негодна за използване, респективно поддържал е обезпечителния характер на ценната книга. При всички случаи на чл. 55 ЗЗД в тежест на ответника е да докаже наличие на основание за полученото плащане, поради което дори да се приеме, че е налице допуснато процесуално нарушение свързано с извършената от първоинстанционния съд правна квалификация на претендираните права и съответно разпределянето на доказателствената тежест, то това не е повлияло на правата на ответника. От друга страна правната квалификация на претендираните права е в изключителната компетентност на съда, но обстоятелствата, на които ищецът основава своя иск представляват основанието му. Неправилната правна квалификация представлява нарушение на материалния закон и може да доведе до неправилност на постановеното решение. В случая обаче ответникът не е навел никакви твърдения, с които да се противопостави или да възрази на доводите на ищеца за наличие на казуално правоотношение и както въззивният съд е посочил – не е имало основание за първата инстанция да разпределя доказателствена тежест по отношение на непредявени възражения. По изложените съображения нито един от формулираните въпроси не отговаря на изискванията за общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване изключва произнасянето по наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на спора и на основанието по чл. 78, ал. 3 ГПК и в тежест на касатора следва да се възложат направените и доказани от ответника по касация разноски в размер на 500/петстотин/лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 980/11.07.2018 г., постановено по в.гр.д. № 1081/2018 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Р. И. Н.,ЕГН [ЕГН] да заплати на Д. М. И., ЕГН [ЕГН] разноски в размер на 500 /петстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: