О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 593
София, 11.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1082/2019 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№261/15.01.2019 г., подадена от адвокат Р. – процесуален представител на ответника по исковата молба – Община Дулово, област Силистра, против въззивно решение №2/09.01.2019 г. по гр.д.№599/2018 г. по описа на Варненския апелативен съд, г.о., с което е отменено решение № 92/10.10.2018, постановено по гр.д.№ 221/2017 год. по описа на СОС, с което са отхвърлени предявените от Н. М. Ю. и Е. И. Ю. за заплащане на сумите от по 50000лв. на всеки от ищците, представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди, изразяващи се в душевна болка, страдания и душевен смут от загубата на детето им М. Н. М., починал на 11.08.2013г. вследствие удавяне във водоем. Отменено е и допълнителното решение № 95/12.10.2018 год., с което Н. М. Ю. и Е. И. Ю. са осъдени да заплатят на Община Дулово всеки по 2193 лв. – съдебно-деловодни разноски и вместо това Община Дулово е осъдена да заплати на посочените ищци сумите от по 50000лв., представляващи обезщетения за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в душевни болки, страдания и душевен смут от загубата на детето им М. Н. М., починало на 11.08.2013 г., които вреди са настъпили следствие от противоправно бездействие на служители на ответника, изразяващо се в неизвършване на обезопасяване на воден обект, на осн. чл. 49 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 11.08.2013 г. до окончателното изплащане.
Въззивният съд е приел, че „Непозволеното увреждане представлява сложен фактически състав, изискващ на първо място наличието на вреда, настъпила в резултат от противоправно деяние, което може да се изразява както в конкретно действие, така и в бездействие. В последния случай, отнесен към хипотезата на чл.49 от ЗЗД, е необходимо по силата на закон или подзаконов акт да е предписано задължение за определено поведение на съответните органи или длъжностни лица, а противоправността се извлича от несъобразяването им с тези нормативни изисквания.
Такива изисквания се съдържат в Наредбата за водно-спасителната дейност и обезопасяването на водните площи, обн.ДВ, бр.65/96г. Съгласно чл.8 от нея откритите канали, изкопи, ями и други водни площи, запълнени с вода, чиято дълбочина е по-голяма от 120 см. подлежат на минимално обезопасяване – с лесно забележими знаци, забраняващи къпането, на които се посочва конкретната опасност от неизпълнението им, поставени на разстояние не по-голямо от 200 м. между тях, а когато тези водни площи се намират в непосредствена близост до населени места – както в случая – те следва и да бъдат оградени с парапети или пояс от нискостеблени растения. От своя страна бреговите ивици на неохраняемите водни площи и на забранените за къпане водоеми подлежат на обезопасяване със съответния вид табели, посочени в чл.9 от наредбата. Задължен да извърши предвиденото обезопасяване е стопанинът на водната площ, а стопанин съгласно нормата на §1 от същата наредба е нейният собственик или лицето, на което е предоставено право на ползване.
За да бъде даден отговор на релевантните въпроси в контекста на цитираната наредба, по делото е прието заключение на съдебно-техническа експертиза. Събрани са също писмени и гласни доказателства, от които в тяхната съвкупност е установено следното:
Водоемът, в който се е удавило детето на ищците, се е образувал чрез запълване с дъждовни води на изградени в миналото утайници (торища), оградени със земнонасипни диги, собствeност на бивш кравекомплекс, вече неизползвани по предназначението им. В момента на инцидента, а и понастоящем, тази територия е с обща площ 21250 кв.м.(по заснети на място граници по чашката на водоема), и обхваща части от три недвижими имота, а именно: имот №099015, имот №099036 и имот №24030.27.73.
От представения н.а.№110/11г., се установява, че имот №099036, находящ се в землището на с.Черник, община Дулово, целият с площ от 20, 874 дка., с начин на трайно ползване – изградено торище, е собственост на „Галеко”АД, гр. София. Община Дулово е собственик на следните недвижими имоти: имот №099015, находящ се в землището на с.Черник, община Дулово, целият с площ от 99, 900 дка., с начин на трайно ползване – пасище, мера, видно от представения акт за частна общинска собственост №5504/29.12.2010г, и имот №24030.27.73, находящ се в землището на гр.Дулово, м.”Брястовете”, целият с площ от 90,731 дка., с начин на трайно ползване – пасище, което е установено с акт за публична общинска собственост №5506/06.01.2011год. Следователно водоемът, който се е образувал чрез запълване с дъждовни води, обхваща части както имот на „Галеко“ АД, така и на Община Дулово, без да може да се направи разграничение между тях.
Безспорно, образувалият се водоем върху посочените имоти е със сезонен характер и дълбочината му може да бъде различна през различните периоди от време в зависимост от количеството на събралата се дъждовна вода. Към момента на изготвяне на експертизата в него също е имало вода, чиято дълбочина вещото лице не е могло емпирично да определи. От значение обаче е каква е била тя в деня на инцидента с оглед на това да се прецени приложимостта на чл. 8 от Наредбата за водно-спасителната дейност и обезопасяването на водните площи. За установяване на това обстоятелство съдът кредитира показанията на свидетеля Л. Д., който е ръководил спасителната операция. От тях се установява, че водоемът е бил разпрострян върху цялата площ на процесните имоти и не е съществувала видима граница между тях. Що се отнася до дълбочината, за нея може да се съди по това, че за издирването на телата е била използвана лодка, а претърсването на дъното е било извършено от водолази, които за целта са си служили с обезопасителни въжета. От тези данни може да се заключи, че водоемът е бил дълбок повече от 1,20 м, каквато е минималната изискуема дълбочина, при която е било задължително предприемането на мерки за предупреждение и предпазване от удавяне.
Не е спорно между страните, че изискуемото се по наредбата обезопасяване не е било извършено до 11.08.2013г. Едва по-късно в западния край на съоръжението е поставена отводнителна тръба и предупредителни табели.
С оглед на казаното по-горе следва да се приеме, че задължения за цялостното обезопасяване на водната площ по Наредба за водно-спасителната дейност и обезопасяването на водните площи са възникнали като за „Галеко”АД, гр.София, така и за Община Дулово, макар тя да притежава по-малка част от обекта. Отговорност за неспазване на тези изисквания, чиято противоправност е безспорна при наличието на изрично регламентирани законови задължения, носят солидарно както „Галеко” АД, така и въззиваемата страна. Солидарността произтича от разпоредбата на чл. 53 от ЗЗД, а право на избор на увреденото лице е срещу кого от солидарните длъжници да насочи претенцията си. Причинната връзка между противоправното бездействие и увреждането е безспорно установена, тъй като ако бяха спазени правилата, предписани от Наредбата за водно-спасителната дейност и обезопасяването на водните площи, настъпването на вредите би могло да се предотврати.
Направеното от ответника с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на вредата от пострадалия, поддържано и пред настоящата инстанция, е основателно. Удавилото се дете е било на 12 годишна възраст и по твърденията на самите ищци те не са знаели къде се намира то от 9 ч. сутринта до обяд, когато са узнали за удавянето. Това означава, че те са пренебрегнали законовото си задължение да упражняват родителски контрол, изискуем съгласно чл. 125 ал.3 от СК и чл.8, ал.8 от Закона за закрила на детето, и с безотговорното си поведение са допринесли в равна степен с ответника за настъпването на вредоносния резултат.
По изложените мотиви настоящият състав намира предявения иск за основателен и доказан. За определяне на размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази от една страна ниската възраст на починалото дете, чувствата на привързаност, които са нормални в отношенията между родители и деца, но също така и поведението им, което в значителна степен е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Поради това и с оглед критериите за справедливост съгласно чл.52 от ЗЗД съдът определя обезщетение в размер на 100000 лв. за всеки от ищците, което следва да бъде редуцирано предвид наличието на съпричиняване до сумата от 50000 лв. за всеки от тях. До този размер и предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.т. 1 и 3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1.Допустимо ли е да се приемат да установени факти по друг процес, не между същите, като доказателствата, които се обсъждат по настоящото дело, са събирани не по настоящото и не по дело между същите страни ?, 2. Следва ли да се коментира в съдебния акт, с оглед статута на „справедливостта“ сума, която не представлява част от предявената искова претенция, като се има предвид, че последната не е частична?, 3. Чия и доколко следва да е вината при определяне на обезщетение за нанесени неимуществени вреди при настъпване смъртта на малолетно и наличие на съпричиняване от страна на неговите родители ? и 4. Въззивният съд дали следва при постановяване на своето решение да обсъди всички релевантни доказателства и доводи на страните ?
Поставя се и въпрос за постановяване на обжалваното решение при очевидна неправилност.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответниците по касация Н. М. Ю. и Е. И. Ю., посредством процесуалния си представител са депозирали писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на ответниците по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:
По първия от поставените въпроси, а именно: „Допустимо ли е да се приемат да установени факти по друг процес, не между същите, като доказателствата, които се обсъждат по настоящото дело, са събирани не по настоящото и не по дело между същите страни ?“, съдът е основал изводите си за фактите върху доказателства, събрани по установения ред в рамките на производството по делото, въз основа на представените по делото писмени доказателства, показанията на разпитаните свидетели и приетите експертни заключения, като заключението на техническата експертиза от 05.04.2018 г. е възприето само в частта му относно установените от експерта факти на място при оглед на имотите, без да е обсъждано в останалата му част, базирана на данни от експертиза по друго дело.
По втория от поставените въпроси, а именно: „Следва ли да се коментира в съдебния акт, с оглед статута на „справедливостта“ сума, която не представлява част от предявената искова претенция, като се има предвид, че последната не е частична?“. Този въпрос е разрешен в съответствие с установената съдебна практика. Съдът е обвързан от размера на предявения петитум при определяне подлежащото на присъждане обезщетение, но не и при определяне на общия му размер по справедливост – длъжен е при условията на чл. 52 ЗЗД да определи точния размер на справедливото обезщетение, което след редуцирането му поради съпричиняване следва да е в рамките на заявения от ищеца петитум. В конкретния случай, в съответствие с установената съдебна практика, съдът е определил обезщетението по справедливост с оглед всички обстоятелства, явяващи се от значение за размера му, присъждайки го след редуцирането му на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД в рамките на заявения петитум.
По третия от поставените въпроси, а именно: „Чия и доколко следва да е вината при определяне на обезщетение за нанесени неимуществени вреди при настъпване смъртта на малолетно и наличие на съпричиняване от страна на неговите родители ?“. Този въпрос е разрешен в установената съдебна практика, съгласно която дали е налице съпричиняване и в какво съотношение е то с поведението на деликвента се решава с оглед доказателствата за всеки конкретен случай в зависимост от установените по делото обстоятелства. При доказателства, че увреденият е допринесъл за настъпване на вредите, обезщетението за неимуществени вреди, причинени от загуба на близък, се определя съобразно доказателствата за съществувалата с починалия емоционална връзка, доколко тя е била постоянна, трайна и дълбока, а процента на съпричиняване въз основа на това в каква степен пострадалия е допринесъл за увреждането. Съобразявайки с установената съдебна практика, при определяне цялостния размер на обезщетението, въззивният съд е отчел емоционалната връзка между родителите и малолетното им дете и негативните изживявания от внезапната му трагична загуба и е намалил размера на обезщетението при условията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съпоставяйки обстоятелството, че родителите не са положили дължимата грижа за постоянен надзор над детето си с доказателствата за виновно бездействие на служители на общината, довело до създаване на условия за настъпване на трагичния инцидент.
По четвъртия от поставените въпроси, а именно: „Следва ли при постановяване на решението въззивния съд да обсъди всички релевантни доказателства и доводи на страните ?“ въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Правния въпрос е разрешен в съответствие с трайно установената практика на ВКС, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивна инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Според същата практика въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Дейността на въззивния съд е продължение на първоинстанционното производство. При въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. Това задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като решаваща – т.19 от т.решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т.2 от т.решение № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС и многобройни решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
В процесния случай решение № 1116/01.10.2008 г. по гр.дело № 4876/2007 г. на ВКС, V г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ не попада в обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на т.2 от т.решение № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Според т.2 от цитираното тълкувателно решение основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения на ВКС и постановленията на Пленума на ВС.
По посоченото от касационния жалбоподател основание по чл.280, ал.2 ГПК обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд, неизлагане на собствени фактически и правни изводи, нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2/09.01.2019 г. по гр.д.№599/2018 г. по описа на Варненския апелативен съд, г.о.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: