О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1396
София, 08.12.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №5803/2015 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Х. М. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] – П., против въззивно решение №254/03.7.2015 г. по гр.д.№335/2015 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, г.к., в частта, с която е потвърдено решение №65/04.02.2015 г. по гр.д.№2997/2014 г. по описа на Пернишкия районен съд, ГО, I-ви състав, в частта, с която [фирма] – П., е осъдено да заплати на И. А. К. от [населено място] сумата 5000 лева – обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на трудова злополука, настъпила на 22.9.2011 г. – счупване на медиална фаланга на 2-ри пръст на лявата ръка ведно с акцесорните претенции за лихва и разноски.
С обжалваното решение в посочената част въззивният съд е приел, че е налице хипотезата на чл.200, ал.1 КТ като са изложени подробни изводи относно болките и страданията на работника, следствие претърпяната трудова злополука, основаващи се на ангажираните по спора писмени и гласни доказателства. За неоснователно е прието оплакването за незаконосъобразно прилагане от страна на първата инстанция на разпоредбата на чл.201, ал.2 КТ, тъй като не е налице твърдяната от работодателя груба небрежност. Досежно това оплакване, което е наведено като възражение с отговора на исковата молба, въззивната инстанция е приела, че грубата небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ представлява виновно допринасяне на пострадалия за настъпването на увреждането, определено като неполагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежния човек би положил при подобни обстоятелства, а преценката за проявена небрежност от работника се прави въз основа на установения по делото механизъм на настъпване на злополуката, респ. въз основа на приноса на работника за настъпването на злополуката, което предпоставя негови конкретно действия, довели до същата. Базирайки се на събраните по делото писмени и гласни доказателства окръжният съд е приел, че в конкретния случай не се установява по категоричен и несъмнен начин ищецът да е проявил груба небрежност по време на злополуката. Изводът е обоснован от една страна с липсата на очевидец, както и че по делото не е установен точния механизъм на настъпване на злополуката, както и какво е било поведението на пострадалия работник. Съдът е стигнал до извод, че тази празнота във фактическата обстановка не се запълва от изготвената по делото съдебно-техническа експертиза, а единствено въз основа на факта на злополуката и настъпилите от нея увреждания, вещото лице е дало само предположения за вероятния механизъм на злополуката. При определяне размера на обезщетението въззивната инстанция е изложила изводи за приложение на принципа за справедливост, визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК от жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК. Поставя се материалноправния въпрос за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, който е решение от съда в противоречие с практиката на съдилищата и се сочи решение на САС по §2, ал.4 ПЗР на ГПК/2007 г./. Поставя се и материалноправния въпрос за намаляване на отговорността на работодателя, като и по него се сочи противоречие с практика на ВКС в периода от 2002 г. до 2012 г. Сочи се, че въззивният съд изцяло неправилно е преценявал степента на съпричиняване от страна на работника, приемайки, че не е налице груба небрежност.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация И. А. К., посредством процесуалния си представител – адв. С. З., е депозирал отговори по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК на касационния жалбоподател и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:
Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поставените от касационния жалбоподател въпроси, не обосноват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като са бланкетни.
По първия от поставените въпроси – за размера на присъденото обезщетение.
Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
По вторият от поставените въпроси – за намаляване на отговорността на работодателя, въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като е поставен бланкетно. В обяснителната му част въпросът имал характер на касационно оплакване, което следва да бъде разгледано едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №254/03.7.2015 г. по гр.д.№335/2014 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, г.к.
Определението окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: