О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1468
София, 21.12.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №5746/2013 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, както следва:-
– Касационна жалба, вх.№4563/08.7.2013 г., подадена от адв. Е. С. – процесуален представител на ищеца Д. П. П. от [населено място], [община], област С. З.,
– Касационна жалба, вх.№4196/21.6.2013 г., подадена от П. на Р. Б. чрез А. п. – П., и
– Касационна жалба, вх.№4525/05.7.2013 г., подадена от Р. с. – Ч.,
против въззивно решение №289/03.6.2013 г. по гр.д.№376/2013 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, г.о., първи състав.
Ищецът Д. П. П. обжалва въззивното решение в частта, с която не е уважена претенцията му за неимуществени вреди, за разликата от 12000 лева до 60000 лева.
Ответниците по исковата молба П. на Р. Б. обжалват въззивното решение в частта, с която е уважена претенцията за неимуществени вреди в размер на 12000 лева.
С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди е доказан по основание и отчасти по размер, поради което следва да бъде съответно уважен. Съдът е стигнал до извод, че е установено по безспорен начин наличието на хипотезата на чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ – изтърпяване на наказание “лишаване от свобода” от страна на ищеца П. с 1 година 11 месеца и 17 дни над определения размер, поради което следва да бъде ангажирана обективната отговорност солидарно на ответниците П. на Р. Б. и Р. с.– Ч.. Прието е, че увреждащите действия на П. се изразяват в това, че чрез съответните си органи не е изпълнила задължението си да упражни надлежен контрол върху изпълнението на наложеното на ищеца наказание, респ. не е предприела необходимото да прекъсне изтърпяването на наложеното наказание при очевидни данни, че ищецът изтърпява такова над съответния срок. Прието е също така, че в пряка причинна връзка с посочения увреждащ ищеца резултат са и действията на ответника Р. с. – Ч., който чрез свои незаконосъобразни актове е извършил неправилна кумулация на присъдите на ищеца, респ. – в нарушение на закона е допуснал определяне на по-тежко наказание от определеното при забрана за утежняване положението на осъдения. Относно отговорността на двамата ответници съдът е стигнал до извод, че същата е солидарна при условията на съпричиняване, тъй като всеки от тях в качеството си на правораздавателен орган не изпълнил задължението си да действа правомерно и съобразно закона, с което всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат – изпълнение на наказание над определения размер.
Относно твърдяните вреди въззивната инстанция е стигнала до извод, че по несъмнен начин се установява, че през посочения период ищецът е бил подложен на значителен психически и емоционален стрес, поради оставането му в затвора в продължителен период над определения размер на наказанието., чувствайки безпомощност и безсилие за защита на правата си, както и че по негативен начин това е повлияло на живота му, чрез отлагане на неговата социална реализация и трудова дейност. С оглед разпоредбата на чл.52 ЗЗД е прието, че отговорността на ответниците за репарация на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да бъде ангажирана за сумата 12000 лева.
Относно размера на претендираната лихва е прието, че същата се дължи от 30.10.2007 г. – момента на освобождаване на ищеца от затвора, когато е преустановено увреждането.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК от процесуалния представител на ищеца се поставя материалноправния въпрос за правото на свобода и лична неприкосновеност, прогласена в чл.5 ЕКЗПЧОС и чл.30, ал.1, и ал.2 от Конституцията на Република България. Поставя се и материалноправен въпрос – какъв е размерът на обичайно справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, пораждащи се сами по себе си от факта на незаконното лишаване от свобода(чл.4 ЗОДОВ, във връзка с чл.52 ЗЗД)
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК от ответника П. на Р. Б. се поставят два материалноправни въпроса – относно причинната връзка между незаконния акт и вредите и за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, като се сочи и нарушение на материалния закон по отношение началния момент на присъдената лихва.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК от ответника Р. с. – Ч., се сочи довод за неангажиране отговорността му по смисъла на чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ, за неправилност на обжалвания съдебен акт изцяло, а алтернативно за завишаване на присъденото обезщетение.
И трите страни молят за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ищецът Д. П. П. е депозирал отговори по смисъла на чл.287 ГПК по касационните жалби на ответниците по исковата молба.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията към касационните жалби и взе предвид отговорите на ищеца намира, че не са налице сочените в тях основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата, и от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото.
По изложението на ищеца Д. П. П..
Първият от поставените въпроси е бланкетен, тъй като се позовава на прогласено от нормативни актове права без да формулира конкретен правен въпрос. Същият не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият от поставените въпроси се свежда по естеството си до приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер.Обжалваното решение е постановено в съответствие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД и т.11 от посоченото ППВС, като са съобразени всички факти и обстоятелства, обусловили понесените от пострадалия неимуществени вреди. Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато по касационно обжалване по касационната жалба на ищеца.
По изложението на ответника по исковата молба П. на Р. Б.
Двата поставени въпроса са относно причинната връзка между незаконния акт и вредите, и за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, като се сочи и нарушение на материалния закон по отношение началния момент на присъдената лихва, са бланкетни и не отговарят на изискванията на т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложението на ответника по исковата молба Р. с. – Ч..
Визираното изложение също не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същото представлява изцяло навеждане на касационни оплаквания, които следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване.
Предвид изложеното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по трите касационни жалби.
С оглед направеното искане за присъждане на разноски от страна на ищеца, съдът намира, че предвид изхода от спора в настоящото производство, същите не следва да му бъдат присъждани.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №289/03.6.2013 г. по гр.д.№376/2013 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, г.о., първи състав, по касационна жалба, вх.№4563/08.7.2013 г., подадена от адв. Е. С. – процесуален представител на ищеца Д. П. П. от [населено място], [община], област С. З.; по касационна жалба, вх.№4196/21.6.2013 г., подадена от П. на Р. Б. чрез А. п. – П.; и по касационна жалба, вх.№4525/05.7.2013 г., подадена от Р. с. – Ч..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: