О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
София, 07.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.д.№6284/2013 година
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№8190/17.7.2013 г., подадена от адв. А. Т. – процесуален представител на ответника по исковата молба Н. Н. Й. от [населено място], против въззивно решение №1047/03.6.2013 г. по гр.д.№577/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., първи състав.
С обжалваното решение е отменено решение №7697/20.11.2012 г. по гр.д.№7607/2010 г. по описа на Софийския градски съд, І-18 в частта, с която предявеният от К. Т. К. против Н. Н. Й. иск с правно основание по чл.45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 6000 лева до сумата 10000 лева, и вместо това на ищеца са присъдени още 4000 лева. В останалата част първоинстанционното решение е потвърдено.
Въззивната инстанция е приела, че е налице фактът на извършване от страна на ответника на твърдяното в исковата молба противоправно деяние – публично разгласяване, чрез средства за масова информация, на клеветнически твърдения/на позорни обстоятелства за ищеца, чиято истинност не е установено по делото/. Сочи се, че част от изявленията съдържат твърдения за зависимост на ищеца с лица от престъпния свят и принос на същия, чрез воденото от него предаване “В. н.”, престъпността на проникне в Б., а някои съдържат внушения, че целият професионален път на ищеца и работата му в областта на културата и медиите са белязани от доносничество и се свеждат до използване на връзки с лица от службите на “Д. с.” за лични цели и до използване на заеманата в Б. длъжност за обслужване на неправомерни интереси на полицията и др. Съдът е стигнал до извод, че изявления в посочения смисъл са позорни, тъй като съдържат твърдения за неморални действия, т.е. отнасят се до нравствеността на лицето. С оглед ангажираните по делото писмени и гласни доказателства въззивната инстанция е приела, че не се установява истинността на нито едно от изложените твърдения. Изводите са обосновани с разпоредбите на чл.4, ал.2, чл.32, ал.1, чл.39, ал.2 и чл.41, ал.1 от Конституцията на Република България и решение №20/14.7.1998 г. по конституционно дело №16/1998 г. Освен това апелативният съд е стигнал до извод, че е оборена презумпцията за виновност, установена в разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД, поради което е прието ,че публичното отправяне на обиди и разгласяване на неверни позорни обстоятелства за ищеца е виновно, като е налице вредоносен резултат и причинна връзка между него и деянието. Съдът е приел също така, че е доказан фактът на причиняване не неимуществени вреди на ищеца, изразяващи се в претърпени негативни емоционални изживявания – ищецът е бил много огорчен, чувствал се е омерзен, унизен, обруган, със засегнато достойнство и чест, като допълнителните негативните усещания са били подсилени от предизвикания от статията широк обществен отзвук. Въз основа на това и с оглед разпоредбите на чл.51 и чл.52 ЗЗД е определен размерът на обезщетението
В изложението на касационния жалбоподател по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1. Представляват ли оценъчните съждения противоправно деяние, което може да обвърже отговорността на дееца по смисъла на чл.45 ЗЗД ?, 2. Каква е разликата между факт и оценъчно съждение в светлината на тълкуването на чл.10 ЕКПЧ и може ли оценъчно съждение на журналист да осъществи фактическия състав на виновно противоправно поведение по смисъла на чл.45 ЗЗД ? и 3 . Не следва ли определяне на обезщетението за нанесени неимуществени вреди да се преценяват конкретните обстоятелства около личността на увреденото лице, неговото социално и професионално положение, последиците от обидата и клеветата за развитието му като личност и професионалист ? Сочи се практика на ВКС по чл.290 ГПК и ППВС №4/1968 г.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация К. Т. К., посредством процесуалния си представител – адв. Д. М., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Обжалваното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Първият от поставените въпроси е поставен бланкетно, а и по него липсват изводи на въззивната инстанция в мотивите на обжалваното решение.
По вторият от поставените въпроси също липсват изводи на апелативният съд. Действително във въззивната жалба е наведен довод относно разпоредбата на чл.10 ЕКПЧОС, но при липса на мотиви във въззивното решение касационният жалбоподател би следвало да постави процесуален въпрос във връзка с необсъждането му, но това не е сторено.
Третият от поставените въпроси по естеството си цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1047/03.6.2013 г. по гр.д.№577/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., първи състав, по касационна жалба, вх.№8190/17.7.2013 г., подадена от адв. А. Т. – процесуален представител на ответника по исковата молба Н. Н. Й. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: