О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 981
София, 20.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1244/2017 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№34889/16.12.2016 г., подадена от адвокат П. Н. – процесуален представител на ищеца К. М. М. от [населено място], против въззивно решение №1426/16.11.2016 г. по гр.д.№1867/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о. I-ви състав, с което е потвърдено решение №3020/22.7.2016 г. по гр.д.№1961/2016 г. по описа на Варненския районен съд, г.о., – X. състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. М. М. от [населено място] против Прокуратурата на Република България иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за разликата от 1500 лева до 15000 лева.
Въззивната инстанция е приела, че „Практиката на съдилищата ясно и недвусмислено указва, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. От своя страна справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на закона не е абстрактно понятие, съгласно Постановление № 4 от 1968 година на ВКС – напротив тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение. От друга страна пък самия принцип за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие.Самата вреда, като понятие е обективирана с настъпване на непозволеното увреждане, с факта на осъществяване на деликта – личното засягане на защитените ценности, поради което дължимото обезщетение следва да се определи към този момент.Следователно, за да определи размера на обезщетението, съдът следва да съобрази всички обстоятелства, свързани с причиняването на непозволеното увреждане, които обуславят настъпилите вреди.
От данните по делото е видно, че на 09.09.2014 година, въззивника М. бил привлечен като обвиняем по дознание № 237/2013, по описа на ОД на МВР-В. и че му е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 310 вр.чл.209 ал.1 от НК. Взета му е мярка за неотклонение „Подписка”, без да е задържан под стража в ареста или в поделение на МВР. Става ясно също, че на 07.10.2014 година ВРП е внесла обвинителен акт срещу, като в резултат на Съдебно оценителна експертиза и В. е оправдал подсъдимия, което е станало с присъда от 24.03.2015 година; също тогава е била отменена и МНО „Подписка“.Съдебното производство е продължило в две съдебни заседания пред В. и едно пред В..
Няма спор, че Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на следствието, прокуратурата и съда вследствие обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено, поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. Тази отговор съществува обективно и се осъществява чрез заплащане на обезщетение, което се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Доказването на вредите и на причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение, респ. отменената осъдителна присъда, е изцяло в тежест на ищеца – жалбоподател, сезирал съда с иск за заплащане на обезщетение по реда на този закон. Съгласно разпоредбата на чл.2 ал.2 от ЗОДОВ се касае за защита честта, достойнството и доброто име на гражданина, основно защото и самата държава може да ги накърни, когато чрез своите органи упражнява свое материално право по предвидения за това ред. Щом обаче обвинението не съответства на истината, то задължението за разкриването й е останало неизпълнено и то е незаконно. Също тогава възниква правото за обезвреда на настъпилите вреди. Обезщетението на последните се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. То следва да се съизмерва с обществения критерий за справедливост и да възмезди увредения за всички неимуществени вреди. Размерът на вредите, обаче е винаги индивидуален и е свързан с конкретността на случая.т.е. в тежест на ищеца – жалбоподател е да докаже, че действително е претърпял вреди, респ. техния размер, както и причинната връзка между действията на органите по чл. 2 от ЗОДОВ и вредоносния резултат. В случая се вземат предвид продължителността на наказателното преследване, неговото отражение върху личността, емоционалното и здравословно състояние на потърпевшия.
За разлика от имуществените вреди, размерът на претърпените неимуществени вреди следва да се определи на базата на критерия на обществото за справедливост – арг. на чл. 52 ЗЗД. Размерът на търсеното от увреденото лице справедливо обезщетение се обуславя от претърпени от увреденото лице болки и страдания, от степента на уронения престиж и добро име в обществото и настъпили негативни последици.Целта на репарирането е да се обезщетят моралните вреди, изразяващи се в психически болки и страдания, свързани с негативните изживявания – пряка и непосредствена причина от воденото наказателно производство, които не могат да се изчислят като месечно обезщетение или възнаграждение.
На първо място съдът акцентира върху обстоятелството, че след повдигане на обвинението – 09.09.2014 година е изминал значителен период от време до внасяне на делото във В. и оттам до окончателното му произнасяне.Самото съдебно производство е продължило три съдебни заседания и е приключило на 31.07.2015 година с Решение на В., потвърждаващо оправдателната присъда на В.. Настъпилият срив в психиката на въззивника е бил очевиден – иде реч за отказ от социални контакти и притеснения досежно изхода на спора, безпокойство, неспокоен съд, драстично намаляване на телесното тегло.Тези обстоятелства се подкрепят и от наличните по делото доказателства – разпита на свидетелите М. и Д., както и проведеното психологично изследване. Най – важното обаче от тези обстоятелства е факта на оправдаването му пред две съдебни инстанции, т.е. факта на невиновността на въззивника М. е била закрепена в рамките на съществуващия процесуален ред.
От друга страна обаче е редно да се обърне внимание и на друго – обвинението, повдигнати на И. не е за тежки престъпления по смисъла на закона. Дали са основателни или не, е въпрос които вече е бил преценен, на базата на влезли в сила актове. В този случай, макар да са налице доказателства за търпените неимуществени вреди и оправдателна присъда, В. приема, че няма данни към настоящия момент тези неблагоприятни последици да продължават. Отделно от това е важно да се отбележи, че подсъдимия е бил признат за невиновен, но това се дължи изцяло и само на ниската стойност на повреденото имущество – факт доказан с повторната експертиза, приета от В.. Редно е обаче да се отбележи, че в случая М. се е възползвал от чужда самоличност – факт, които настоящата инстанция приема за особено обезпокоителен, и които сам по себе си е способен да доведе до далеч по значими правни последици. Ето защо, като отговор на въззивната жалба, съдът приема, че адекватното на претърпените болки и страдания би било обезщетение в размер на 1500 (хиляда и петстотин) лева – толкова колкото е присъдил и В.. По изложените по – горе съображения, съдът не споделя виждането за намаляване размера на обезщетението. Присъдената сума отговаря по справедливост на доказаните по делото болки и страдания.“.
В изложението на касационния жалбоподател К. М. М. се твърди, че в конкретния случай е налице основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК и се сочи практика на ВКС. Поставят се следните въпроси: 1.За начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени следствие на незаконосъобразно обвинение и как се прилага критерият справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД ? 2. Кои обстоятелства се вземат предвид и как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, свързана с професионалната реализация на обвиняемия ?, 3. Как се прилага принципа за справедливост, заложен в чл.52 ЗЗД, кои обстоятелства се вземат предвид и как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, включително в случаите, когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, свързана с професионалната реализация на обвиняемия ? и 4. Следва ли в случаите, когато се присъжда обезщетение за вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, когато макар формално деянието, за което е било повдигнато незаконно обвинение, да осъществява състав на визираното в обвинителния акт престъпление, с оглед незначителната обществена опасност на деянието, е налице хипотезата на чл.9, ал.2 НК, поради което извършеното деяние не е престъпно, да се присъжда по-нисък размер на обезщетението; налице ли е в този случай съпричиняване по смисъла на чл.5, ал.2 ЗОДОВ на вредоносния резултат от страна пострадалия, респективно в хипотезата на чл.9, ал.2 НК, налице ли е основание за намаляване на отговорността на държавата по ЗОДОВ?
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендират се разноски.
Ответникът по касация – Прокуратура на Република България, не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението към нея намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Освен това част от посоченото в изложението представлява навеждане на касационни оплаквания, поради което не е спазено изискването заложено в разясненията на т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите по смисъла на визираната правна норма следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично и в съответствие с изложеното в обжалваното решение. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК. Касационните оплаквания следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/.
В пункт 4 от изложението се поставят въпроси, които изобщо не са били обсъждани във въззивното решение, нито са били наведени оплаквания във връзка с тях във въззивната жалба.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода от спора на касационният жалбоподател не следват разноски за настоящото производство.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1426/16.11.2016 г. по гр.д.№1867/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о. I-ви състав, с което е потвърдено решение №3020/22.7.2016 г. по гр.д.№1961/2016 г. по описа на Варненския районен съд, г.о., – X. състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. М. М. от [населено място] против Прокуратурата на Република България иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за разликата от 1500 лева до 15000 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: