О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 444
София, 02.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
ч.гр.дело №3285/2018 година.
Производството е по чл.274 ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, вх.№3483/26.02.2018 г., подадена от ищеца [фирма] – С., против въззивно определение №3759/16.11.2017 г. по ч.гр.д.№4065/2017 г. по описа Софийския апелативен съд, т.о., 3-ти състав, с което е потвърдено определение от 01.02.2017 г. по гр.д.№14868/2016 г. по описа на Софийския градски съд, I ГО, I-20 състав, с което е прекратено производството по делото и същото е изпратено за разглеждане по подсъдност на Софийския районен съд.
С обжалваното определение въззивната инстанция е приела, че „Съгласно чл. 103 ГПК, на районния съд са подсъдни всички граждански дела, с изключение на тези, които са подсъдни на окръжния съд като първа инстанция, а според чл.104, т.4 от ГПК, на окръжния съд като първа инстанция са родово подсъдни исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000 лв., с изключение на исковете за издръжка, за трудови спорове и за вземания по актове за начет. Трайна е практиката на ВКС, че родовата подсъдност на частичния иск се определя от неговия предявен размер, а не от размера на цялото вземане, в което ищецът твърди, че съществува твърдяното от него материално право. Обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат и размера на спорното материално право, въведено чрез иска като предмет на делото, поради което влязлото в сила решение би било пречка да се предяви иск за разликата, ако първоначалният иск не е бил заявен като частичен, поради недопустимостта да се пререшава въпросът за размера на вземането в нов исков процес. Значението на указанието, че искът е предявен като частичен е ограничено до избягването на преклудиращия ефект на силата на пресъдено нещо върху непредявената част от спорното материално право. За определянето на родовата подсъдност, за прекъсването на давността и относно другите поледици от предявяването на частичния иск обаче, е релевантен размерът на предявената част, а не този, в който ищецът твърди, че то съществува. В случая искът е предявен като частичен за сумата от 10 000 лв. от общо 6 000 000 лв., поради което и с оглед цитираните норми на чл.103 и чл.104, т.4 от ГПК с обжалваното определение правилно е прието, че той е родово подсъден на Софийския районен съд като първа инстанция.
От изложените в частната жалба доводи е видно, че частният жалбоподател смесва родовата подсъдност, определяема съобразно цената на иска, като парична оценка на предмета на делото, с местната подсъдност. И. на родовата подсъдност урежда правилата за разпределение на първоинстанционните спорове между районните и окръжните съдилища, а този на местната подсъдност- тяхното разпределение, съобразно териториалната компетентност на родово компетентните да ги разгледат като първа инстанция съдилища. Както родовата, така и местната подсъдност са процесуални предпоставки за надлежното упражняване правото на иск, но докато родовата е от категорията на абсолютните, за чието наличие съдът следи служебно (чл.119, ал.1 от ГПК), местната подсъдност се числи към относителните такива, доколкото извън специалната хипотеза на чл.119, ал.2 от ГПК, за общата местна подсъдност, в частност за тази по седалището на ответното юридическо лице (чл.105 от ГПК), съдът не следи служебно, а само по възражение на ответника, релевирано в процесуално-преклузивния срок за отговор на исковата молба (чл.119, ал.3 от ГПК). В случая, с обжалваното определение съдът е прекратил образуваното пред него производство поради родова, а не поради местна неподсъдност на предявения иск. По горните съображения, с обжалваното определение правилно е осъществена служебна проверка за родовата подсъдност на делото на сезирания съд по цената на иска, като абсолютна процесуална предпоставка за надлежното му упражняване. Изложените в исковата молба и в частната жалба обстоятелства не са от естество да обосноват родова подсъдност на делото, различна от тази, която следва от цената на иска, определена чрез размера на предявената част от сумата на обезщетението.
По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, озаглавено „Касационни основания за допускане на касационно обжалване“, частният касационен жалбоподател се основава на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и твърди, че обжалваният съдебен акт е постановен при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост по отношение направените от съда изводи. Пространно е описана фактологията на движението на делото от момента на неговото завеждане пред СГС като ведно с това се излагат съображения за основателността на предявения частичен иск. Моли се за допускане на частната касационна жалба до касационно обжалване, да бъде отменено обжалваното определение и делото изпратено на СГС за разглеждането му по същество.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната касационна жалба и представеното с нея изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съобрази следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1, изречение първо ГПК. Въззивното определение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:
Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа изобщо формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК релевантни спрямо обжалваното определение. То не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изложението не представлява дори опит за поставяне на въпроси по смисъла на ч.280, ал.1 ГПК, а навеждане на касационни оплаквания. Върховният касационен съд не е задължен да извежда въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично от касационния жалбоподател. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на релевантен въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от изложените съображения и на основание чл.278, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №3759/16.11.2017 г. по ч.гр.д.№4065/2017 г. по описа Софийския апелативен съд, т.о., 3-ти състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: