О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
София, 10.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3552/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№4963/15.6.2016 г., подадена от М. Б. – прокурор в Апелативна прокуратура – П., представляващ ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, и по касационна жалба, вх.№5427/30.6.2016 г., подадена от адв. Г. Г. – процесуален представител на ищеца Г. К. И., против въззивно решение №94/18.5.2016 г. по гр.д.№185/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, I-ви граждански състав.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че въз основа на събраните по делото доказателства ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото против него наказателно производство по повдигнатото му обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление по чл. 301, ал. 1, пр. 2, алт. 1 от НК, изразяващи се в психически и емоционален стрес, шок от случващото се, нарушения в нощния сън, нестабилност на кръвното налягане, драстична загуба на тегло без друга видима причина, пълна промяна в характера – от честен, чувствителен и всеотдаен към семейството си човек станал затворен, мълчалив, изплашен и необщителен, престанал да играе със сина си и да го води на различни места, да се среща с приятелите и роднините си, изградил преграда между себе си и другите хора, загубил желание да се занимава с любимото си хоби, пренебрегвал всичко и всички и мислил само за делото, чувствал вина пред баща си и пред сина си за станалото, започнал да приема успокоителни, това породило семейни проблеми, настъпила радикална промяна и в отношението му към изпълнение на служебните си задължения – от съвестен, дисциплиниран, вечно готов да се усъвършенства и отдаден на работата си служител се превърнал в немотивиран и подозрителен човек, който нямал желание да се върне на старото си работно място, за да не му се случи отново нещо неприятно; негативните емоции се засилвали от редовното отразяване на случая в местните вестници, като хората в малкия град, в който живеел ищецът, постоянно говорили за това, което от своя страна уронвало авторитета му и допълнително го мотивирало да не излиза от вкъщи и да не иска да се среща с хора, като поведението на органите на прокуратурата и фактът, че против него се води наказателно производство без събрани доказателства го обезкуражило и подкопало вярата му в институциите и държавата. Прието е, че посочени действия са дали негативно отражение върху емоционалното и психическото състояние на И., а тези неблагоприятни последици са в пряка причинна връзка с повдигнатото незаконно обвинение и воденото против ищеца наказателно производство, продължило за него през периода 01.10.2010 г. – 13.02.2015 г.
Относно фактът, че със заповед № 3883/03.11.2010 г. на директора на Главна дирекция „Гранична полиция“ на ищеца е било наложено дисциплинарно наказание „Уволнение“ за извършено дисциплинарно нарушение, идентично с повдигнатото му обвинение, впоследствие отменено с влязло в сила решение по адм.д. № 9020/2010 г. на Административен съд – София, а в резултат на оставането си без работа И. е бил принуден да продаде семейното си жилище и лек автомобил и семейството му се е издържало само от заплатата на съпругата му и от помощта на родителите на двамата съпрузи, което е било унизително за ищеца, съдът приема тези обстоятелства за доказани на база на събраните писмени и гласни доказателства по делото.
Съдът е приел също така, че причинените от дисциплинарното уволнение неимуществени вреди на ищеца не са в пряка причинна връзка с повдигнатото му обвинение, тъй като те са резултат от незаконосъобразна заповед, издадена от друг орган, който не е част от системата на Прокуратурата или в субординационна връзка с нея, дисциплинарното производство не е необходимо следствие от наказателното такова, а отговорността по двете е самостоятелна и независима, поради което ответникът не е пасивно легитимиран да отговаря за тези вреди.
Въззивната инстанция е стигнала до извод, че реално претърпените неимуществени вреди от ищеца, установени по вид, интензитет и продължителност, възрастта, служебното положение, личните му и професионални качества, настъпилата коренна промяна в характера, психическо състояние и желанието за професионална реализация вследствие на изживения стрес, рефлектирало и върху отношенията със сина му, съпругата, роднини и приятели, както и върху цялостния му начин на живот, създадената несигурност в бъдещето, загуба на доверие в правоохранителните институции, при съобразяване с характера на повдигнатото обвинение по чл. 301, ал. 1, пр. 2, алт. 1 от НК, в т.ч. предвижданото наказание за него /до 6 години лишаване от свобода и до 5000 лв. глоба/, продължителността на периода, през който спрямо И. са извършвани действия и са постановявани актове /4 години и 4 месеца/, отразяващи се на правната му сфера, взетата спрямо него мярка за процесуална принуда „Парична гаранция” в размер на 1000 лв., която е сравнително лека, както и наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, и че ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за нанесените му неимуществени вреди от увреждането в размер на 30000 лева, а над него до пълния предявен размер от 45000 лв. искът следва да бъде отхвърлен, като обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 30 000 лв. до 40 000 лв., и искът да бъде отхвърлен и решението да бъде потвърдено в частта, в която искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 40000 лв. до претендираните 45000 лв., а е уважен до размер от 30000 лв.
Прието е, че посоченият размер на обезщетението е достатъчен за репариране на понесените от ищеца неимуществени вреди, като при определянето му са отчетени и обществените представи за справедливост в аспекта на съществуващите обществено-икономическите условия на живот /в тази връзка вж. Р. № 5/13.03.2013 г. по гр.д. № 638/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК/.
Съобразено е, че приетото в т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ВКС посоченото обезщетение за неимуществени вреди се дължи ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда, т.е. от 13.02.2015 г.
В изложението на касационния жалбоподател – Прокуратура на Република България сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за прилагането на критерия за справедливост в чл.52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда в решението да обсъди конкретните обстоятелства от значение за обезщетяването на неимуществените вреди по справедливост. Сочи се ППВС №4/1968 г. и ТР №3/22.4.2005 г. на ВКС ОСГК, както и решенията на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ищецът А. К. И. и ответник по касационната жалба на Прокуратурата на Република България,, посредством процесуалния си представител – адв. Г. Г., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
В изложението на касационния жалбоподател – ищец, се твърди, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който въззивната инстанция е решила в противоречие с практиката на ВКС, а именно „какви са конкретните факти и обстоятелства от действителността, които съдът следва да вземе предвид, решавайки въпроса за това какъв следва да е размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди и по какъв начин икономическите условия в страната могат да окажат влияние при решава на този въпрос ?“ Сочи се решение на ВКС по чл.290 ГПК и наличие на противоречива практика. Твърди се за противоречие в изводите на двете предходни инстанции. Поставя се и въпрос за това „какви са критериите, на база на които съдът следва справедливо да определени размера на дължимото по реда на ЗОДОВ обезщетение за неимуществени щети ?“, като по този въпрос се твърди, че същият от значение за точното прилагане на закона, както иза развитие на правото. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията към касационните жалби и взе предвид отговора ищеца по чл.287 ГПК намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Освен това настоящият състав на Върховния касационен съд, IVг.о., констатира, че втората част на въпроса, за „обсъждане конкретните обстоятелства от значение за обезщетяването на неимуществените вреди по справедливост“, представлява касационно оплакване, което може да бъде разгледано едва с допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Относно въпросите, поставени в изложението на ищеца, съдът намира, че изложеното от настоящия състав по-горе се отнася и за тях. По естеството си и двата въпроса се свеждат до приложението на чл.52 ЗЗД. Посоченото противоречие между изводите на двете предходни инстанции не е предмет на касационен контрол, тъй като на такъв може да бъде подложено само въззивното решение. Освен това въззивната инстанция е изложила изводи и относно съобразяване на обезщетението за неимуществени вреди с икономическите условия в страната в съответствие със соченото от касатора – ищец, решение на ВКС по чл.290 ГПК, съобразено с изискваният на чл.52 ЗЗД.
С оглед изхода от спора в настоящото производство, без уважение следва да се остави искането на касационния жалбоподател – ищец, за присъждане на разноски.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №94/18.5.2016 г. по гр.д.№185/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, I-ви граждански състав, по касационна жалба, вх.№4963/15.6.2016 г., подадена от М. Б. – прокурор в Апелативна прокуратура – П., представляващ ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, и по касационна жалба, вх.№5427/30.6.2016 г., подадена от адв. Г. Г. – процесуален представител на ищеца Г. К. И..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Г. К. И. за присъждане на разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: