О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 133
София, 07.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3843/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№2158/31.5.2016 г., подадена от адв. Н. Д. – процесуален представител на ищеца В. Ф. К. от [населено място], област С., и касационна жалба, вх.№2342/13.6.2016 г., подадена от адв. М. Ч. – процесуален представител на същия ищец, против въззивно решение №199/09.5.2016 г. по гр.д.№113/2016 г. по описа на Смолянския окръжен съд, в частта, с която е отхвърлена претенцията за неимуществени вреди над 10616 лева, както и в частта, с която е отхвърлена претенцията за изплащане по 200 лева месечно, заместващо получаване на пенсия при 10-годишен трудов стаж, първа категория, както и по касационна жалба, вх.№ 2504/21.6.2016 г., подадена от [фирма] – З., област С., в частта, с която е увеличено обезщетението за неимуществени вреди с 5000 лева.
Въззивният съд е приел, че „препис от исковата молба е връчен на ответното дружество на 15.07.2015 г. На 28.07.2015 г. от дружеството е изпратено извънсъдебно споразумение между него и ищеца. В това споразумение е включена клауза, според която ищецът е длъжен при подписване на споразумението да представи молба с входящ номер по регистъра на РС – Златоград, за прекратяване на гр.д.№ 185/2015 г. поради отказ от иска. Такава молба не е депозирана нито към момента на подписване на споразумението, нито в по-късен етап.
До изтичане на едномесечния срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответника не е депозиран отговор на исковата молба. След изтичане на срока за отговор ответникът е депозирал преди първото съдебно заседание писмено становище, с което е оспорил иска и в което е направено и възражение за допринасяне на вредоносния резултат от страна на ищеца. В това писмено становище се сочи, че с оглед подписаното между страните споразумение не е депозиран отговор по чл. 131 от ГПК поради некоректното поведение на ищеца и следва становището да се приеме за отговор по реда на чл. 131 от ГПК.“.
Въз основа на установеното окръжният съд е стигнал до извод, че в случая за ответника са настъпили последиците по чл. 133 от ГПК, а обстоятелството, че страните са водили преговори с оглед претенциите на ищеца и между тях е постигнато споразумение, което не е спазено, не може да се приеме за особени непредвидени обстоятелства, които да са възпрепятствали ответника да депозира отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК. Установено е, че към момента на подписване на споразумението ищецът не е депозирал отказ от иска, такъв не е депозиран и до изтичане на едномесечния срок за подаване на отговор на исковата молба, поради което не може да се приеме, че ответникът е бил въведен в заблуда и поради това е бил в обективна невъзможност да подаде отговор на исковата молба. Съдът е стигнал и до извод, че след като не е налице депозиран от ответника отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК, с оглед разпоредбата на чл. 133 от ГПК той губи възможността да направи възраженията си по-късно, а с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Констатирано е, че в този смисъл от страна на ответника няма направено в срок възражение за проявена груба небрежност от страна на ищеца за предизвикване на вредоносния резултат от трудовата злополука. Въпреки че съдът не дължи произнасяне служебно при липса на възражение по чл. 201 ал. 2 от КТ, районният съд. е изложил в решението си мотиви защо приема, че от страна на ищеца не е проявена груба небрежност по смисъла на чл. 201 ал. 2 от КТ. Смолянският окръжен съд е приел, че изложените мотиви съответстват на установените по делото факти и е дипълнил, че соченото от вещото лице като правилно решение на възникналата ситуация – да се изтегли вагона на безопасно място, да се постави щифта и тогава да продължи действието по обръщане на вагоните, всъщност е следвало да бъде взето от бригадира О., който е изпълнявал операцията заедно с ищеца. Не е следвало ищецът да бъде върху металната скара на баластроспусъка и да се хваща с ръка за рамата /рогоша/, но явно това е направено поради недооценка на ситуацията и ищецът го е извършил в интерес на работата – да не са забавя работния процес. Въз основа на изложеното е прието, че размерът на дължимото обезщетение следва да се определи по чл. 52 от ЗЗД.
Споделени са изводите на районния съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди като са взети предвид обстоятелствата, касаещи претърпените от ищеца болки и страдания както при причиняване на увреждането, при лечението, а и към настоящия момент, сравнително младата и изключително работоспособна възраст, факта, че следва да издържа малолетното си дете, затрудненията, които ампутацията на палеца създават на ищеца и обстоятелството, че същият не може да бъде възстановен. Изложени са и изводи, че от съществено значение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е обстоятелството, че това увреждане възпрепятства ищецът да извършва почти всякаква физическа работа, което в особена степен го затруднява както в собствената издръжка, така и в издръжката на детето. Това увреждане лишава ищецът от възможност да полага труд първа категория и да се пенсионира при условията на тази категория. Касае се за увреждане, което е необратимо и не е възможно извършване на протезиране. Кредитирани са показанията на свидетеля К., които установяват, че в резултат на увреждането от трудовата злополука ищецът изпада в депресивни състояние, тъй като не може да намери подходяща работа; ищецът му е споделял, че иска да сложи край на живота си, тъй като изнемогва финансово. Действително, касае се за човек в млада и работоспособна възраст, който в резултат на трудовата злополука в значителна степен е лишен от възможност за нормална трудова дейност и нормален начин на живот.
С оглед на всички тези обстоятелства и предвид принципите на чл. 52 от ЗЗД въззивната инстанция е приела, че справедливо обезщетение за неимуществените вреди на ищеца е в размер на 17 000 лева. Съгласно разпоредбата на чл. 200 ал. 4 от КТ от тази сума е приспадната изплатената застраховка в размер на 6 384 лева, поради което освен присъдената сума от 5 616 лева от районния съд, е присъдил допълнително сумата от 5 000 лева за обезщетение за неимуществени вреди. Поради това първоинстанционното решение е отменено в частта, с която иска е отхвърлен за разликата от 5 616 лева до 10 616 лева искът за неимуществени вреди е уважен за още 5000 лева.
Окръжният съд е приел за неоснователна жалбата на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска за имуществени вреди в размер на 200 лева месечно вместо пенсия, която ищецът би получавал, ако има навършен трудов стаж за пенсиониране първа категория до живот, считано от 23.11.2016 г. Изводът е обоснован с Експертно решение на ТЕЛК № 0197/25.01.2013 г. инвалидизирането е за срок от три години – до 01.01.2016 г., а не пожизнено. Поради това е прието, че обезщетение за бъдещи имуществени вреди може да бъде определено само в срока на инвалидизация, определен с решението на ТЕЛК, а когато с това решение е определен пожизнен срок на инвалидността, обезщетението може да бъде присъдено за всички бъдещи вреди от трудовата злополука, като е налице позоваване на решение № 254/02.08.2013 г. на ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. Изложени са и изводи, че в настоящия случай условията за пенсиониране на ищеца при труд първа категория биха настъпили извън срока за инвалидизация.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касационния жалбоподател – ищец, подадено от адв. Д., се твърди, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК и се поставят следните въпроси: 1.Може ли решаващият съд да постанови адекватно, обосновано решение за сезираните претенции при положение, че не допусне своевременно поисканите и относими свидетели и експертизи ?, 2. Справедливо ли е по размер определеното обезщетение за неимуществени вреди при 40% инвалидизация, когато при нулева инвалидизация се определя същият размер за неимуществени вреди ?, и 3. Не е ли налице незаконосъобразна предубеденост на решаващия съд и в двата случая ?
Представят се и решение на РС – Златоград, и решение на СГС.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касационния жалбоподател – ищец, подадено от адв. Ч., се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото с оглед разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Сочат се основанията за допускане по ч„л.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК и се прилагат две решения по чл.290 ГПК на ВКС, ППВС №4/1968 г.
Ответникът по касационната жалба на ищеца е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касационния жалбоподател – ответник по исковата молба, се иска допускане на въззивното решение до касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК, по приложението на чл.52 ЗЗД и се представят ППВС №4/1968 г. и решения на ВКС по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба на ответника по исковата молба – ищец, е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационните жалби, изложенията за допускане на касационното обжалване и отговорите по чл.287 ГПК намира, че е налице въззивно решение подлежи на касационно обжалване, а касационните жалби са подадени в законния срок, поради което са процесуално допустими. Обжалваното решение обаче не следва да се допусне до касационно обжалване по следните съображения:
Въззивното решение, в частта му за неимуществените вреди, не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на конкретни факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по поставените в изложението на адв. Д. въпроси. Първият от тях е бланкетен и не обосновава прилагането на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Вторият визира правилността на обжалвания съдебен акт, а третият – не съответства на характера на касационното обжалване, а и не сочи в какво се състои твърдяното поведение.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и в обжалваната от ищеца част за имуществените вреди, в размер на 200 лева месечно, вместо пенсия, за период, следващ срока на инвалидизирането – 23.11.2016 г. По този въпрос е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК – решение №254/02.8.2013 г. по гр.д.№1086 г. по описа IV г.о.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване в обжалваната част.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №199–09.5.2016 г. по гр.д.№113/2016 г. по описа на Смолянския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: