5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 116
София, 13.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №937/2018 година.
Производството е по чл.230, във връзка с чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
С определение №202/11.6.2018 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК, поради наличие на висящо к.д.№10/2018 г. по описа на Конституционния съд на Република България.
По посоченото конституционно дело е налице произнасяне на Конституционния съд с решение №15/06.11.2018 г., обнародвано н ДВ, бр.95/16.11.2018 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено.
Производството е образувано е по касационна жалба, вх.№175305/29.12.2017 г., подадена от ищцата В. Е. С. от [населено място], област С., приподписана от адв. И. Р., против въззивно решение от 24.11.2018 г. по гр.д.№8413/2017 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II-Б състав, с което е отменено решението на първата инстанция в частта, с която са уважени предявените от В. Е. С. от [населено място], област С., против „Тера Груп“ АД – [населено място] по чл.128, т.2 КТ и същите са отхвърлени за сумата 5471,67 лева като неоснователни, а решението на районния съд по останалите искове е потвърдено.
Въззивният съд е приел, че исковете за неоснователни по следните съображения: „Основен принцип в трудовото право е възмездността на труда. Срещу престиране на работната сила работникът или служителят трябва да получи възнаграждение, чието изплащане е вменено в задължение на работодателя. В тежест на работодателя е да докаже, че е изпълнил задължението да плати трудово възнаграждение за исковия период, а на работника, че е престирал труда си добросъвестно и според договореното. Така се разпределя доказателствената тежест с оглед разпоредбата на чл.154 от ГПК, тъй като всяка страна е длъжна да докаже твърденията си. Това са положителни факти, от които тя черпи благоприятни за себе си правни последици. Не подлежат на доказване отрицателните факти, поради което при направено възражение от страна на работодателя, че работникът не е полагал труд, в тежест на последния е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е престирал работната си сила добросъвестно и на работното си място. Наличието само на сключен трудов договор не е достатъчно, за да възникне задължение за работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или служителят да полага труд и фактически да осъществява съответната трудова функция./ Р № 76/21.11.2011г. по гр.д. № 329/11г., III г.о. на ВКС, Р № 171/10.07.2013г. по гр.д. № 843/12г., IV г.о. на ВКС/.
Не се спори, че страните са били в трудовоправна връзка за времето от 10.10.2013г. до 17.12.2015г., която е прекратена считано от 17.12.2015г. Спорен е въпросът дали ищецът е полагала труд при жалбоподателя за периода месец април 2015г. до месец октомври 2015г. В отговора на исковата молба е наведено възражението, че В. С. не се е явяла на работа в офиса на дружеството и не е полагала труд. С оглед на посоченото по- горе за доказателствената тежест, то ищецът е следвало да ангажира доказателства за установяване на положителния факт, именно, че е полагала труд в „Тера Груп“ АД. Ангажирани са писмени такива, от които не може да се установи реалното престиране на труд и изпълнение на трудовата функция от нейна страна. Поради това следва да се приеме за недоказан факта, че В. С. е полагала труд при жалбоподателя за исковия период, поради което за нея се и неблагоприятните последици от недоказването му. От показанията на свидетеля П. се установи, че В. С. е работила за фирма „Инмат“ в офиса й в [населено място], както и че тя не е идвала в офиса на „Тера Груп“ АД в [населено място] през 2015г. Свидетелят е бил в офиса на жалбоподателя всеки ден и не я е виждал там. Тя сочи, че познава В. С. като работеща във фирма „Инмат“, за която е изготвяла доклади. Не се установи В. С. да е изпълнявала трудовите си задължения за въззивното дружество от [населено място]/дистанционно/. От писмените доказателства се установява, че като място на работа е посочена „администрация“, а от показанията на свидетеля се установява, че това е бил офисът в [населено място], [улица].
С оглед на горните мотиви искът с правно основание чл.128, т.2 от КТ е неоснователен и следва да се отхвърли.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.2 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване.
Ответникът по касация „Тера Груп“ АД – София, е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
По посоченото от касационната жалбоподателка основание по чл280, ал.2 ГПК обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. В основанието по чл..280 ал.2 ГПК (ЗИДГПК – ДВ бр.86/2017г. в сила от 31.10.2017г.) е въведено понятието „очевидна неправилност” (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Решаващият извод на въззивния състав е, че в процесния спор не са ангажирани доказателства, че за процесния период ищцата е полагала реално труд при ответника.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№937/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, ІV г.о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 24.11.2018 г. по гр.д.№8413/2017 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II-Б състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: