О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 522
гр. София 11.05.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 24 април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
т.дело № 60273 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Министерство на регионалното развитие и благоустройството, чрез юрисконсулт Б. Б. срещу решение № 866/28.04.2016 г. по т.дело № 4895/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1089/03.07.2015 г. по т.дело № 2992/2014 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от [община] срещу Министерство на регионалното развитие искове с правно основание чл.79 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД за заплащане на суми в размер на 43 969.65 лв. – наложена финансова корекция по договор B./1.4-06/2010 от 03.06.2011 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Регионално развитие” /2007 – 2013 г./, ведно със законната лихва и 4 516.50 лв. – лихва за забава върху главницата за периода 15.05.2013 г. – 16.05.2014 г. и е осъдена на основание чл.78,ал.3 ГПК [община] да заплати на Министерство на регионалното развитие сумата 1 984.58 лв. и вместо това е осъдено Министерство на регионалното развитие и благоустройството [населено място] да заплати на [община] на основание чл.79 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД суми съответно в размер на 43 969.65 лв. наложена финансова корекция по договор B./1.4-06/2010 от 03.06.2011 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Регионално развитие” /2007 – 2013 г./, 4 516.50 лв. лихва за забава върху главницата за периода 15.05.2013 г. до 16.05.2014 г., ведно със законна лихва върху главницата за периода от 16.05.2014 г. до окончателното изплащане и на основание чл.78 ГПК сумата 6 659.24 лв. разноски по делото.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284 ГПК са формулирани правните въпроси: 1. съдът длъжен ли е да обезпечи правилното приложение на императивния материален закон в изпълнение на принципа за законност, регламентиран в чл.5 от ГПК и по-конкретно длъжен ли е да обезпечи правилното приложение на уредбата, касаеща прилагането на финансови корекции, която е от публичен ред и засяга изцяло общонационални интереси, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 2. при тълкуване на договора в съответствие с правилата на чл.20 ЗЗД съдът следва ли да търси действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор с оглед целта на договора, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 3. следва ли въззивният съд да разгледа и прецени всички доводи и възражения на страните, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по жалбата [община], чрез адв.Х. Я. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Прието е, че предявените искове от [община] срещу Министерство на регионалното развитие са с правно основание чл.79 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на суми в размер на 43 969.65 – наложена финансова корекция по договор B./1.4-06/2010 от 03.06.2011 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Регионално развитие” /2007 – 2013 г./, ведно със законната лихва и 4 516.50 лв. лихва за забава върху главницата за периода 15.05.2013 г. до 16.05.2014 г.
Съдът е приел, че предявеният иск по чл.79, ал.1 ЗЗД в частта за заплащане на сумата 43 969.65 лв., представляваща дължимо плащане по посочения договор B./1.4-06/2010 от 03.06.2011 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Регионално развитие” /2007 – 2013 г./ е основателен.
Прието е, че се касае до правоотношение с източник договор, сключен при общи условия, по отношение на който се прилага Регламент/ЕО/ 1083/2006 г. на Съвета от 11.07.2006 г. за определяне на общи разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд и Кохезионния фонд и за отмяна на Регламент/ЕО/ № 1260/1999 г. Позовал се е на разпоредбите на чл.70 от посочения акт, според който държавите-членки отговарят за управлението и контрола на оперативните програми, по-специално като: предотвратяват, откриват и отстраняват нередности и осигуряват възстановяването на неправомерно изплатени суми, заедно с лихвите за забава, когато е целесъобразно. Взета е предвид т.2 от нормата, според която, когато неправомерно платените на бенефициер суми не могат да бъдат възстановени държавата-членка отговаря за възстановяване на изгубените суми в общия бюджет на Европейските общности, когато се установи, че загубата е настъпила в резултат на грешка или на небрежност от нейна страна. Цитиран е и чл.98, според който държавите-членки извършват необходимите финансови корекции във връзка с нередностите, установени в оперативните програми.
Съдът е взел предвид чл.2,пар.7 от посочения регламент, според който „нередност” е налице при всяко нарушение на общностното право, произтичащо от действие или бездействие на стопански субект, което има или би имало като последица нанасянето на вреда на общия бюджет на ЕС, като отчете неоправдан разход в общия бюджет.Посочил е, че в чл.17.1 от Общите условия към процесните договори се съдържа определение на „нередност” по договора.
Въззивният съд е приел, че с ПМС 134/2010 г. РБългария е приела Методология за определяне на финансови корекции във връзка с нарушения, установени при възлагането и изпълнението на обществени поръчки и на договори по проекти, съфинансирани от Структурните фондове, Кохезионния фонд на Европейския съюз, Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, Европейски фонд за рибарство, понастоящем с изменено заглавие. Посочил е, че с нормата на пар.1,ал.3 от ЗР на постановлението е определено, че по договори за безвъзмездна финансова помощ, сключени преди влизането му в сила, както е настоящият случай могат да се налагат финансови корекции в съответствие с чл.98 от Регламент № 1083/2006 г. и Насоките на ЕК, като договарящите и одитните органи съответно прилагат чл.12-14 от Методологията.
Прието е, че по делото не е установено да е налице осъществяване на нарушение на норма на общностното и националното право във връзка с обществените поръчки, което да има или би имало като последица нанасянето на вреда на общия бюджет на Европейския съюз и/или националния бюджет чрез отчитане на неоправдан разход. Според съда от установеното от фактическа страна е налице изпълнение на договора от избрания изпълнител – осъществяване на проекта във връзка, с който е извършено финансиране по процесния договор, че липсват данни за неоправдани разходи.
Според въззивния съд възложителят на обществената поръчка не е извършил нарушение, като е отправил изискване относно трайната заетост на персонала на евентуалния изпълнител, като е взел предвид сроковете за изпълнение и обема на проекта. Посочил е, че би било неприемливо по-скоро да се толерират изпълнители, които заобикалят трудовото законодателство, като ангажират персонал не съобразно законоустановеното. Приел е, че редът, по който следва да се регулират правоотношенията работник-работодател е предписан с нормите в КТ.
Съдът не е приел за основателна и констатацията за неточно направена спецификация относно хидрофилна/набъбваща/ лента бенторуб. Според съда обозначението бенторуб/събирателна дума от материалите, от които е направен/ не ограничава конкуренцията, а е условие, поставено от проектантите за качествено изпълнение на проекта. Посочил е, че след като това изискване е зададено от проектантите е неприемливо разбирането, че в спецификацията, която е обусловена от проектната документация следва да има обозначение, че този специфичен материал по преценка на евентуалния изпълнител би могъл да бъде заменен от еквивалент.
За констатацията, че изискването на бенефициента за достъп до кредитна линия не било доказано по безспорен начин е прието, че в изпълнение на това изискване изпълнителят е представил необходимите според него документи. Посочил е, че след като те не са били оспорвани и не му е било указано да представя допълнителни доказателства по отношение на това изискване не може да се приеме, че той не е изпълнил този критерий. Според съда изпълнителят е бил финансово обезпечен след като е изпълнил задълженията си и е завършил успешно проекта, а обстоятелството дали е ползвал привлечени средства или не е без значение.
Въззивният съд е посочил, че дори и да се приеме, че се касае до формални нарушения на изискванията по ЗОП при сключване на договора за обществена поръчка, те са без реални финансови последствие и поради това за тях не могат да се налагат финансови корекции. Прието е, че според приложимите Насоки на ЕК при формални нередности не се извършват финансови корекции.
Като е взел предвид формираните доводи съдът е приел, че не е установено осъществяването на всички предпоставки за упражняване на правомощието за налагане на финансови корекции по договор B./1.4-06/2010 от 03.06.2011 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Регионално развитие” /2007 – 2013 г./. Изведен е извод, че предявеният иск по чл.79,ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата 43 969.65 лв. наложена финансова корекция по посочения договор, ведно със законната лихва от предявяване на иска и за сумата 4 516.50 лв. лихва за забава върху главницата за периода 15.05.2013 г. – 16.05.2014 г. е основателен. Приел е, че ответникът не е изпълнил договорното си задължение с оглед осъщественото от [община] пълно изпълнение на проекта, за който е сключен договорът и поради това следва да бъде ангажирана договорната му отговорност.
При тези съображения съдът е отменил първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени и вместо това е уважил същите искове.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по първия въпрос от изложението, тъй като същият не е правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според тълкуването, обективирано в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът намира, че поставеният от жалбоподателя въпрос касае правилността на обжалваното решение и поради това не представлява правен въпрос. Преценката за приложимите към процесното правоотношение материалноправни норми е обусловена от обсъждане на разпоредбите в договор с рег. № B./1.4.-02/2010/012 за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ. Тази преценка касае правилността на обжалваното решение и не следва да се извършва в производството по допускане на касационно обжалване, каквото е настоящото. С оглед на това съдът преценява, че по поставения въпрос не се установява наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С оглед на цитираната по-горе практика на ВКС – т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС съдът преценява, че този въпрос не е правен. Същият не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, визирана в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С решение № 212/01.02.2012 г. по т.дело № 1106/2010 г. на ВКС, II, постановено по чл.290 ГПК е прието, че задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Възприета е практиката на ВКС в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, според която правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Съдебният състав е посочил, че с приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл.269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, аналогична на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 235/04.07.2011 г. по гр. дело № 513/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. В мотивите на обжалваното решение съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните, и е изложил свои фактически, и правни изводи по предмета на спора. С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от ответника Министерство на регионалното развитие и благоустройството [населено място], чрез юрисконсулт Б. Б..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р ЕД Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 866/28.04.2016 г., постановено по т.дело № 4895/2015 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 9129/22.06.2016 г., подадена от ответника Министерство на регионалното развитие и благоустройството, чрез юрисконсулт Б. Б., [населено място], [улица].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: