4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
София, 21.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
ч.гр.дело №4533/2019 година.
Производството е по чл.274 ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, вх.№19308/25.10.2019 г., подадена от Х. Х. Ц. от [населено място], приподписана от адв. Н. М.,
против въззивно определение №3223/04.10.2019 г. по ч.гр.д.№4518/2019 г. по описа Софийския апелативен съд, VII състав, с което е потвърдено определение №17811/19.7.2019 г. по гр.д.№4021/2019 г. на Софийския градски съд, ГО, I-29 състав, с което е върната на основание чл.130, във връзка с чл.126, ал.1 ГПК, искова молба на Х. Х. Ц. от [населено място] против М. М. П. – Х. от [населено място], поради недопустимост на предявените с нея отрицателни установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК и производството по делото е прекратено.
С обжалваното определение въззивната инстанция е приела, че
„Производството е недопустимо поради наличието на друго висящо производство по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК (така изложените в исковата молба обстоятелства и приложения към нея препис от решение по гр. дело № 3301/2015 г. на СГС). Видно от приложения препис на решението, постановено по гр. дело № 3301/2015 г. по описа на СГС, са налице висящи дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, а в разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК е установена забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет и в рамките на които се търси идентична съдебна защита. Целта на забраната е да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение. За да се избегне обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на пресъдено нещо, съдът, пред който е образувано по-късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск – аргумент от чл. 126, ал. 1 ГПК.
С предявените осъдителни искове по чл. 240, ал. 1, чл. 59, ал. 1 и чл. 86, ал.1 ЗЗД ищецът М. П.-Х. и ответник по гр.д. № 4021/2019 г. на СГС, е поискал не само да се снабди с изпълнителна сила на решението, но и да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на процесиите вземания към ответника Х. Ц. – ищец в настоящото производство, в размер и обстоятелства, които ги обосновават, напълно идентични по двете производства. Изложеното налага категоричен извод за пълно тъждество между предмета, страните и вида на търсената с исковете по двете дела съдебна защита. Независимо, че кредиторът и длъжникът участват в различно процесуално положение по всяко от делата и че по-рано заведените искове са осъдителни, а предявените по гр.д. № 4021/2019 г. на СГС – отрицателни установителни, с исковете се цели на практика идентичен резултат – установяване със сила на пресъдено нещо дали М. П.-Х. има валидно възникнали вземания към Х. Ц. въз основа на посочените в исковата молба на частния жалбоподател Ц. документи, обективиращи съществували правоотношения помежду им. Правният интерес не би могъл да се обоснове и с изтеклата към 05.03.2018 г., доколкото тя като новонастъпило обстоятелство е могла се въведе от страната в другото исково производство – аргумент от чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК.
Висящността на производството по осъдителните искове към датата на подаване на исковата молба по настоящото производство – 22.03.2019 г., съставлява абсолютна процесуална пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК за започване и провеждане на производството по отрицателните установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за вземанията за същите суми.
Освен това, съдът установи, че по спора между М. П.-Х. и Х. Ц., за който е образувано цитираното гр. дело № 3301/2015 г. по описа на СГС, не е приключил с влязло в сила съдебно решение. От служебно извършена справка настоящата инстанция установи, че решението по гр. дело № 3301/2015 г. на СГС е обжалвано с въззивна жалба от Х. Ц.. По образуваното по жалбата в.гр.д. № 4634/2019 г. по описа на САС е постановено решение № 1250/27.05.2019 г., с което е потвърдено решение № 4304/15.06.2017 г., издадено по гр.д. № 3301/2015 г. на СГС, а в друга част въззивната жалба е оставена без разглеждане като недопустима. Решението на САС не е влязло в законна сила, тъй като е обжалвано от Х. Ц. /чрез адв. Ж./ с касационна жалба с вх. № 14137/17.07.2019 г., по която се осъществява администриране от въззивния съд и която ще бъде изпратена на ВКС по компетентност. Въз основа на невлязлото в сила осъдително решение на САС е издаден и получен от М. П.-Х. изпълнителен лист.
Следователно, за Х. Ц. липсва и правен интерес от водене на отрицателни установителни искове за същото вземане, което е предмет на гр.д. № 3301/2015 г. на СГС и на в.гр.д. № 4634/2019 г. на САС. Същият би могъл на основание чл. 282, ал. 2 ГПК да поиска от ВКС спиране изпълнението на въззивното решение на САС, а не да предявява отрицателни установителни искове за същото вземане, обективирано в изпълнителния лист.
Ето защо, исковата молба по така предявените недопустими искове правилно е била върната, както и правилно производството по делото е било прекратено. Частната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, частният касационен жалбоподател се основава на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и твърди, че обжалваният съдебен акт е неправилен и постановен в нарушение на съдопроизводствените правила.
Поставя правен въпрос, а именно „Дали петитумът на исковите молби по висящите към момента на постановяване на определението за прекратяване на делото на основание чл.130 ГПК по двата спора е идентичен и налице ли са безспорни доказателства на идентитет на страни, основание и петитум ?“.
Сочи практика на ВКС – определение №25/13.01.2017 г. по ч.гр.д.№92/2017 г., IV г.о. и определение №114/16.3.2012 г. по ч.гр.д.№1/2012 г., I г.о.
Моли за допускане на въззивното определение до касационно обжалване и отмяната му, като делото се върне за първата инстанция за продължаване на съдопроизводството.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната касационна жалба и представеното с нея изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съобрази следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1, изречение първо ГПК. Въззивното определение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:
Поставеният от частния касационен жалбоподател въпрос, не е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция по въпроса за допустимостта на предявения иск. Не е налице противоречие между обжалваното определение и цитираната практика на ВКС, тъй като тя има предвид повторно заведени искове между едни и същи страни с един същи предмет, в рамките на които се търси идентична съдебна защита.
Правният интерес при отрицателния установителен иск се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца право, различно от спорното, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора.
Интерес от отрицателния установителен иск може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни права върху едно и също вземане. С отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния.
Всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При отрицателния установителен иск ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В противен случай, ищецът ще бъде освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право. Единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право, докато ищецът ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е било погасено. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право, което изобщо може и да не съществува. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява.
Цитираните от частния касационен жалбоподател актове на ВКС по чл.274, ал.3 ГПК, не само, че не противоречат на обжалваното определение, а са в смисъл, който се съдържа в него.
С оглед изложеното настоящата съдебна инстанция намира, че за частния касационен жалбоподател липсва правен интерес за вземане, което е идентично с вземането, предмет по гр.д.№3301/2015 г. на СГС и по гр.д.№4634/2019 г. на САС. Същият може да се защити в производството по посоченото дело с допустимите от процесуалния закон средства и в рамките на сроковете по него.
Водим от изложените съображения и на основание чл.278, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №3223/04.10.2019 г. по ч.гр.д.№4518/2019 г. по описа Софийския апелативен съд, VII състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: