О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 362
София,19.04.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №5053/2017 година.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба, вх.№8400/04.9.2017 г., подадена от [фирма] – [населено място], срещу решение №78/21.7.2017 г. по гр.д.№172/2017 г. по описа на Бургаския апелативен съд, г.о.
С обжалваното решение е отменено решение №84/17.3.2017 г. по гр.д.№130/2016 г. по описа на Бургаския окръжен съд и е отхвърлен предявения от [фирма] – Б., против [фирма] – [населено място], [община], област Б., и К. А. К. от [населено място], с правно основание чл.135 ЗЗД.
Въззивната инстанция е приела, че „ищецът трябва да установи недобросъвестността и на двете страни по нея. Прехвърлителят на апартамента е явно недобросъвестен, защото знае за непогасените си дългове, не ги обслужва и се разпорежда в полза на само един от кредиторите си.
Не се установява обаче недобросъвестността на приобретателката – бивша съпруга на управителя на дружеството- длъжник.
В случая не намира приложение презумпцията на чл.135 ал.2 от ЗЗД, т.к. сочената за увреждаща кредитора сделка е сключена след развода на К., т.е. те вече нямат съпружески отношения. Поради това, че вземането на кредитора е възникнало преди увреждащата го сделка, не намира приложение и чл.135, ал.3 от ЗЗД.
За да установи знанието на третото лице, ищецът е следвало да докаже твърденията си, че въпреки развода бившите съпрузи продължават да са в отношения на лична близост със съдържанието на брачно съжителство, предполагащо и общност на финансовите им интереси, или че имат общи икономически, търговски или други бизнес отношения, които са явен признак за познаване на кредитната задлъжнялост на ръководеното от бившия съпруг дружество- длъжник.
Такива данни не са налице. К. е наясно само със задълженията на предприятието на бившия й съпруг към самата нея- тя е дала на дружеството му в заем парични средства в общ размер от 48 300лв. по два заема- 19700 лв. на 17.01.12г. и 28 600 лв. на 11.09.13г. и няма данни те да са й били върнати. Със сключването на атакуваната тук сделка тя се счита уведомена и за кредита на дружеството към Д., обезпечен с договорна ипотека от 06.04.2011г., наложена върху прехвърления й имот, но според експертното заключение по делото към 16.03.15г. дружеството-заемател е обслужвало този заем. Спряло е вноските едва след 23.11.15г. Представените по делото два нотариални акта за договорна ипотека от 2003г. и 2007г., от които е видно, че К. обезпечава дълга на дружеството-ответник към банка Д. в качеството си на ипотекарен длъжник-съсобственик в имота, върху който е учредена ипотеката, не следва да бъдат взети под внимание в контекста на ищцовото твърдение, че била запозната с финансовото състояние на „А. д.“, защото са твърде отдалечени по време от атакуваната с П. иск сделка, а също и защото в кориците на първоинстанционното производство има извлечение от партидата на дружеството- ответник от Агенция по вписванията, от която става ясно, че на 05.09.2013г. наложената върху ипотекирания съсобствен на бившите съпрузи апартамент тежест е вече заличена. За апелативния съд това е косвено доказателство, че вземането към банката е вече удовлетворено, т.е. К. би трябвало да знае, че дружеството вече няма такъв дълг. За други съвместни бизнес отношения между бившите съпрузи и/или предприятието, ръководено от К. няма нито твърдения, нито доказателства.
Що се отнася до установяването на близки отношения между бившите съпрузите, каквито съответстват на съдържанието на обичайна брачна връзка, предполагаща икономическа общност и интереси, както и поддържане на общо домакинство, съдът заявява следното: Категоричен извод за съжителство на семейни начала между управителя на дружеството ответник и бившата му съпруга и за произтичащите от това техни отношения на близост, предпоставящи изискуемото от закона знание за увреждането на ищеца-кредитор няма, защото факта, че К. е вписала в домовата книга като собственик и обитател на процесния имот към 16.03.2015г. не само себе си, но и бившия си съпруг, както и таблиците за разпределение на месечните разходи за поддръжка на етажната собственост на бл.160 за времето от м. юни 2015г. до м. януари 2017г., сочещи само К.. за платец на разходите за общи нужди за апартамент №38 следва да бъдат преценени в съвкупност с показанията на свидетелите по делото – домоуправител К. и П. – дългогодишен приятел и бизнес партньор на К.. Те отричат съжителство на семейни начала, установяват разделно живеене на бившите съпрузи и връзка между тях след развода само по повод децата им.
От всички изложени по-горе факти Апелативен съд Бургас прави извода, че по делото няма нито преки доказателства, нито косвени, които в своята съвкупност да обосноват знанието на ответницата за сключения между предприятието на бившия й съпруг и ищеца- кредитор договор за доставка на гориво от 01.12.12г. към датата на сключването на оспорваната тук сделка /16.03.15г./, респективно за възникналите в тази връзка парични дългове на дружеството, следователно ответницата К. не може да се счита недобросъвестна по отношение на [фирма]-Б.. Само предположения за наличието на такова знание не може да обоснове извод, подкрепящ тезата на ищеца.
В обобщение на гореказаното и т.к. една от трите кумулативно изискуеми от закона предпоставки не е доказана по делото, претенцията на ищеца-кредитор се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалван и се поставят следните правни въпроси: 1.Може ли знанието за увреждане да бъде доказано чрез безспорно установени релевантни факти, които са във взаимовръзка и косвено водят до извод за наличие на знание у приобретателя за увреждането ?, 2. След като от приложените по делото доказателства се установява, че по сделката липсва намерение за плащане, съгласно уговореното в нотариалния акт, може ли съдът на основание чл.20 ЗЗД да приеме, че сделката е безвъзмездна и е налице презумпцията за знание за увреждането ? и 3. Длъжен ли е съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите, съгласно чл.20 ЗЗД, за да достигне до действителната обща воля на страните, при положение, че е налице противоречие в отделни уговорки ?
Сочи се практика на ВКС по чл.290 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба са депозирали отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и отговора на ответника по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Първият от поставените въпроси не може да бъде разгледан, извън контекста на правната норма на чл.135, ал.1, изречения второ и трето ЗЗД. Третото изречение на посочената правна норма изрично сочи, че „Недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността.“ Нормата е императивна и при наличието на всички елементи от фактическия й състав, не може да се приеме наличието на относителна недействителност на сделката. Второто изречение на посочената норма обаче представлява гаранция за кредитора – „Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането.“. В процесния случай обаче тежестта на доказване на знанието е у кредитора. Събраните по делото доказателства не установяват това твърдение на кредитора. Същият се позовава само на предположения за наличието на знание за увреждане, без да установява по категоричен начин наличието на такова знание.
По втория и третия от поставените въпроси въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като доводи в посочения смисъл не са навеждани, а и въззивната инстанция не е изложила изводи в тази насока.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №78/21.7.2017 г. по гр.д.№172/2017 г. по описа на Бургаския апелативен съд, г.о.
Определението окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: