7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 628
София, 23.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети и втори юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1389/2019 година.
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№140880/30.10.2018 г., подадена от адвокат С. С. – процесуален представител на ищцата И. Б. Т. от [населено място], и по касационна жалба, вх.№143824/05.11.2018 г., подадена от адвокат Я. С. – процесуален представител на ищците З. С. З., Е. Д. Г., Л. С. Г. и И. Й. Т., срещу въззивно решение №5582/22.8.2018 г. по гр.д.№1393/2018 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, II-В състав, в частта, с която частично са отхвърлени исковете на посочените лица срещу „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД, сумите, както следва: за З. С. З. – 10121,42 лева; за И. Й. Т. и И. Б. Т.– 10121,42 лева; за Е. Д. Г. и Л. С. Г.– 20242,84 лева.
Софийският градски съд е приел, че „Съгласно нормата на чл.59 от ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Кредитор по облигационното отношение с източник неоснователно обогатяване от ползването без основание на недвижим имот е собственикът на имота. За ползващия имота възниква задължението да обезщети собственика за ползите, с които за негова сметка се е обогатил, ползвайки имота му без основание.Ищецът по иск с правно основание чл.59 ЗЗД следва да проведе пълно доказване на осъществяването на елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване – обогатяване на ответника, за сметка на обедняването на ищеца, като обогатяването и обедняването произтичат от един и същ факт или група от факти. Ответникът следва да докаже, че е налице законово основание за имущественото разместване на блага.
На първо място, основателни са доводите на въззивника, че в настоящия случай не е приложим пар.4 от ПЗР на ЗЕ, съгласно който енергийните обекти и съоръжения, представляващи елементи от съответната преносна или разпределителна мрежа, които към момента на влизането в сила на този закон трябва да бъдат собственост на лицензираните енергийни предприятия, но са собственост на трети лица, се изкупуват от преносното или от съответното разпределително предприятие в зависимост от принадлежността на обекта към мрежите в 12-годишен срок от влизането в сила на този закон. Не се спори между страните, че трафопостът е изграден през втората половина на 2005 г., т.е. след влизане в сила на Закона за енергетиката, поради което отношенията между страните не могат да се подведат под хипотезата на пар.4 от ПЗР на ЗЕ, както е приел първоинстанционният съд.
Относно собствеността на енергийните обекти принципът, залегнал в законодателството е, че те трябва да принадлежат на лицата, които са получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката, което се извежда от анализ на разпоредбите на чл. 58 и § 67, ал. 2 и 9 ПЗР от отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност и чл. 40, ал. 1, т. 2 и § 4, ал. 11 от ПЗР от действащия Закон за енергетиката. С тези разпоредби са създадени условия държавната собственост върху енергийните обекти, установена още с чл. 2, ал. 1 от Закона за електростопанството от 1975 г., да премине в собственост на енергийните предприятия. С оглед изграждането на процесния обект през 2005 г. съдът намира, че тези разпоредби не са приложими към настоящия случай. От разпоредбите на действащия ЗЕ (по аргумент от чл.117, ал.5, ал.6 и ал.7 ЗЕ) и Наредба № 6 от 9.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи се установява, че енергийните обекти не са изключени дефинитивно от гражданския оборот. В хипотезата на чл.20, ал.5, т.3, ал.6 и ал.7 от Наредба № 6 от 9.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи, лицето, с което се сключва договорът за присъединяване, може да поеме задължение за изпълнение на определен вид строителни и монтажни работи по присъединяването и изграждане на съоръженията за присъединяване със съгласието на преносното или съответното разпределително предприятие. В тези случаи преносното или съответното разпределително предприятие извършва контрол по изпълнението на строителните и монтажните работи в съответствие с проектите и техническите спецификации по ред, установен в договора за присъединяване, а изградените съоръжения за присъединяване се прехвърлят възмездно в собственост на преносното или съответното разпределително предприятие на база на взаимно признати разходи. В случая с ДПЕРМ 233/08.02.2005 г. „Мегатурс 1“ ООД се е задължило да изгради съоръженията за присъединяване към електроразпределителната мрежа (чл.20, ал.5, т.3 от Наредбата). При наличието на учредено право на строеж и като възложител на изграждането на нов обект – жилищна сграда, това дружество на основание чл.4, ал.2, т.1, вр ал.1, т.1 от Наредбата е било легитимирано за провеждане на процедура за присъединяване към електроразпределителната мрежа. Безспорно е между страните, че именно „Мегатурс 1“ ООД е изградило съоръжението за присъединяване, като настоящият съдебен състав намира, че това негово поведение не е в разрез с нормативно предвидените възможности. По делото не се установява наличието на сключен договор между „Мегатурс 1“ ООД и ответното дружество за покупко-продажба на съоръженията за присъединяване.
Отношенията между енергийните дружества и собствениците на електрически уредби и съоръжения през процесния период, касаещи ползването им, са уредени чл. 117, ал. 7 от ЗЕ в редакцията от ДВ. бр.107/09.12.2003 г., а след изменението на ЗЕ, обнародвано в ДВ бр. 54/17.07.2012 г., разпоредбата е възпроизведена в ал. 8 на чл. 117 от ЗЕ. Съгласно цитираните текстове собствениците на електрически уредби и съоръжения при техническа възможност и свободен капацитет предоставят ползването им на оператора на ел.разпределителната мрежа за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други клиенти срещу цена, определена по методика на ДКЕВР. Действително, както е посочил първоинстанционния съд, при липса на договор между собственика на трафопоста и енергийното дружество по реда на чл. 117, ал. 7 от ЗЕ, съответно чл. 117, ал. 8 от ЗЕ, обезщетението представлява сумата, с която енергийното предприятие се е обогатило в резултат на неплащане на цената за достъп, ако беше сключен договор по чл. 117, ал. 7 ЗЕ, и с която собственикът на енергийните уредби и съоръжения е обеднял поради неполучаване на цената за достъп, ако страните бяха сключили договор по посочения законов текст и като база за определяне на конкретния размер на обезщетението следва да се ползува приетата от комисията Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ.
Настоящият съдебен състав намира обаче, че ищците се легитимират като собственици по приращение единствено на строително-конструктивната част на трафопоста, заемаща площ от 6,60 кв. м. Металната конструкция е изградена в имота им, като е трайно прикрепена към бетоновия фундамент, поради което постройката е годен обект на придобиване по реда на чл.92 ЗС от собствениците на земята. Видно от заключението на приетата съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице Б., която съдът кредитира като компетентно и обективно изготвена, се установява, че находящите се в постройката електротехнически съоръжения – трансформатор и кабели, се монтират допълнително след изграждане на постройката и подлежат на демонтаж след спиране на ел.захранването към тях. С оглед на това въззивният съд намира, че от една страна тези съоръжения представляват движими вещи, които не могат да бъдат придобити по приращение от ищците, а от друга страна, че именно тези обособени съоръжения притежават характеристиките на енергиен обект по смисъла на Закона за енергетиката. Ищците не са ангажирали доказателства при условията на пълно и главно доказване, че са собственици на съоръженията за присъединяване към електроразпределителната мрежа, а още повече – по делото са налице индиции, че същите са собственост на лицето, сключило договор за присъединяване – „Мегатурс 1“ ООД. И. Т. е направила възражение за придобиване на движимите вещи по давност, но едва с отговора на въззивната жалба, поради което същото се явява преклудирано.
Собственикът има право да получи възнаграждение за използването на собствената му вещ, поради което настоящият съдебен състав намира, че обезщетение се дължи от ответното дружество единствено за ползването на 6,60 кв.м от собствения на ищците имот, в който е била разположена конструктивната част на трафопоста за процесния период, но не и за ползване на съоръженията в него. При съобразяване на посоченото по-горе, че именно последните представляват енергиен обект по своя характер само по отношение на тях е приложима. Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ. С оглед на това при определяне на размера на обезщетението следва да бъде взето предвид заключението на съдебно-техническата експертиза, съгласно което общата средна наемна цена за застроената площ на съоръжението от 6,60 кв.м. за процесния период възлиза на 1708 лв. Съобразно притежаваните от ищците идеални части, обезщетението, което се дължи на всеки от ищците е: 427 лв. за З. З.; 427 лв. за И. Й. и И. и 854 лв. за Е. Г. и Л. Г..“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на ищцата И. Б. Т. се твърди, че обжалваното съдебно решение е нищожно, недопустимо, неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В подкрепа на твърдението се сочи решение 1323/26.10.1099 г. по гр.д.№619/1999 г. на ВКС, V г.о. Подробно се излагат съображения по неправилността на обжалвания съдебен акт.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на ищците З. З., Е. Г., Л. Г. и И. Т. се твърди, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 и ал.2 ГПК, като също се сочи решение 1323/26.10.1099 г. по гр.д.№619/1999 г. на ВКС, V г.о. и също се излагат подробни съображения по неправилността на обжалвания съдебен акт.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Депозирани са отговори и по двете касационни жалби от ответника по касационната жалба – „ ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД – С., по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационните жалби, изложенията за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговорите на ответника по касационните жалби намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационните жалби са подадени в законния срок, поради което те са процесуално допустими.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато и по двете касационни жалби.
По касационната жалба на ищцата И..
Не се установява наличието на визираните в изложението на касационната жалба нищожност и недопустимост на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл.269 и чл.270 ГПК. От една страна касационната жалбоподателка не е посочила причините, поради които счита, че са налице посочените пороци на обжалвания съдебен акт, а от друга при извършената служебна проверка не се установяват твърдяните пороци на решението.
Досежно твърденията за незаконосъобразност следва да посочи, че същата не е основание за допускане на обжалван акт до касационно обжалване, а контролът по нея се осъществява едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване.
По касационната жалба на ищците З. З., Е. Г., Л. Г. и И. Т..
Въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по тази жалба. Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на изложението не представлява дори опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите по смисъла на визираната правна норма следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично и в съответствие с изложеното в обжалваното решение. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
Изложението съдържа изцяло касационни оплаквания. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК. Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд, неизлагане на собствени фактически и правни изводи, нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№5582/22.8.2018 г. по гр.д.№1393/2018 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, II-В състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: