РЕШЕНИЕ
№ 129
София, 16.04.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на седми април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретаря АНИ ДАВИДОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №6516/2013 година.
Производството е по чл.290 – 293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№24706/05.9.2013 г., подадена от ищеца М. И. П. от [населено място], приподписана от процесуалния му представител – адв.Д. З., против въззивно решение №1489/13.7.3013 г. по гр.д.№2029/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, г.к., ІХІV-ти граждански състав.
С обжалваното решение е отменено решение №1496/11.4.2013 г. по гр.д.№12433/2012 г. по описа на Пловдивския районен съд, І граждански състав, в частта, с която са уважени предявените от М. И. П. против [фирма] – П., искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1 и 3 КТ, и посочените искове са отхвърлени.
Въззивната инстанция е приела, че заповед №231/18.7.2012 г. не е била връчена изобщо на ищеца, както и че няма данни тя да е била изпратена по пощата с препоръчано писмо с обратна разписка. Поради това е прието, че едностранното изявление на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение след изтичане срока за изпитване и след като заповедта не е произвела правно действие, трудовият договор се е трансформирал в безсрочен/чл.71, ал.2 КТ/. Прието и също така, че не е доказана тезата на ищеца трудовият договор да е бил прекратен от негова страна с отправяне на двумесечно предизвестие, доколкото по делото молба за отправяне на предизвестие, изходяща от ищеца, и получена от ответника не е представена. Въз основа на тези изводи е направен краен решаващ извод за неоснователност на исковете по чл.344, ал.1, т.т.1 и 3 КТ.
С определение №163/03.02.2014 г. по настоящото дело горепосоченото въззивно решение е допуснато до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос “Какви са пределите на разглеждане на фактическата обстановка от въззивния съд при сезиране за неправилност на първоинстанционното решение ?”. По естеството си въпросът се свежда до приложението на разпоредбата на чл.269, ал.2 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о, намира, че по поставения и допуснат от настоящата съдебна инстанция въпрос е налице задължителна практика на ВКС, опредметена в ТР №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. по описа на ВКС ОСГТК. Съгласно него при проверка правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Произнасянето по евентуално нарушение на императивна правна норма, е прието като изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт, поради което във всички останали случаи, различни от тези, които визира тълкувателното решение въззивният съд следва да се ограничи до наведените в жалбата оплаквания.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение.
Сочи, че въззивният съд неправилно е тълкувал волята на работника да прекрати трудовото си правоотношение с работодателя с предизвестие. Като неправилни се сочат и изводите на окръжния съд относно фактите и обстоятелства, свързани с заповед №231/18.7.2012 г., както и че не е даден отговор на въпроса дали уволнението е законосъобразно или не, а в решението си съдът е излязъл извън пределите на допустимото, съгласно чл.269, изречение второ ГПК. Сочи се, че налице стълкновение между две основания за прекратяване на трудовото правоотношение какъв е трудовоправният статут на работника и как следва да се уредят отношенията му с работодателя с оглед разпоредбата на чл.335 КТ. Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1 и 3 КТ. . Претендират се разноски. Депозирана е и писмена защита.
Ответникът по касация – [фирма] – П., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговора на ответника по касационната жалба, писмената защита на касационния жалбоподател и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното:
Както с оглед отговора на поставения въпрос, така и с оглед приетото в т.2 от ТР №1/2013 от 07.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ВКС ОСГТК обжалваното решение е неправилно. Въззивният съд е длъжен да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушаване на чл.146 ГПК от първоинстанционния съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В процесния случай е основателно оплакването на касационния жалбоподател за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от въззивната инстанция. При двукратно, изрично искане от страна на процесуалния представител на ищеца за представяне на личното трудово досие на ищеца, и по-специално на депозираната от него молба/предизвестие/ за прекратяване на трудовото правоотношение, за която той твърди, че е по чл.326 КТ, районният съд не се е произнесъл по това искане, не направил и изводи във връзка с този основен довод по исковата молба, и постановил съдебният си акт, изхождайки само от твърденията и доказателствата на ответника. Това не е отчетено от въззивната инстанция. Бланкетният извод, че ищецът не е доказал твърденията си за прекратяване на трудовото правоотношение на друго основание е резултат именно на това съдопроизводствено нарушение. Поради това делото е останало неизяснено от фактическа страна, което се е отразило върху правилността на съдебния акт.
На основание чл.293, ал.3 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане, който да съобрази указания порок – ненадлежен доклад, допускане и събиране на нови доказателства, независимо от ограниченията по чл.159, ал.1 и чл.266, ал.1 КТ.
Предвид направените от страните искания за разноски, същите следва да се разгледат и евентуално уважат при постановяване на решение по същество.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.3 ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение №1489/13.7.3013 г. по гр.д.№2029/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, г.к., ІХІV-ти граждански състав.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на посочения съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: