О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1000
София, 28.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми юли две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1148/2014 година.
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№13323/02.12.2013 г., подадена от адвокати Ц. Ч. и Г. А. – процесуални представители на ответника по исковата молба [фирма] – С., против въззивно решение №1934/21.10.2013 г. по гр.д.№4017/2012 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, пети състав.
С обжалваното решение е оставено в сила решение №881/01.12.2009 г. по гр.д.№1540/2007 г. по описа на Софийския градски съд, І ТО, VІ-7 състав, в частта, с която [фирма] – С., е осъдено да заплати на [фирма] – С., сумата 35838,35 лева, на основание чл.49, във връзка с чл.50 ЗЗД – стойностна извършени строително-монтажни работи в магазин “С.” на [улица] за възстановяване на покривна конструкция между оси 14-18; сумата 429,60 лева – – такса за издаване на разрешение за строеж №28/2007 г.; сумата 1500 лева – стойност на изготвена конструктивна експертиза, съгласно граждански договор №12/16.01.2007 г.; сумата 1702 лева – стойност на изготвен конструктивен проект съгласно граждански договор №114/28.12.2006 г., както и сумата 5435,35 лева – законна лихва върху главница в общ размер 39470,35 лева, за периода от 20.9.2006 г. до датата на исковата молба – 18.9.2007 г., ведно със законната лихва върху сумата 39470 лева за периода от 18.9.2007 г. до окончателното плащане.
Въззивната инстанция е приела, че предмет на разглеждане е иск с правно основание чл.50, ал.1 ЗЗД, като са изложени изводи, че за да се ангажира отговорност на ответника е достатъчно от обективна страна ищецът да е претърпял вреди(увреждане на собствената му вещ), причинена от вещта на ответника(при нейното самострутване), без при това по необходимост да се изисква, респ. изследва виновно поведение на ответника и/или на негови служители, и тези елементи на фактическия състав в конкретния процесен случай, съдът счита установени по делото. Прието е също така, че ищецът е собственик на увредената сграда, а оспореният констативен нотариален акт не обвързва съда с материална доказателствена сила относно принадлежността на правото на собственост, като тази си част същият съдържа правен извод на нотариуса относно принадлежността на това право в патримониума на ищеца, който извод не е задължителен за съда. Въззивната инстанция е приела, че при оспорване на признатото с акта право на собственост, тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК и такова доказване поделото не е проведено от ответника, поради което и само на това основание ищецът следва да бъде признат за собственик. Освен това апелативният съд е стигнал до извод, че ищецът се легитимира като собственик на процесни магазин “С.” чрез деривативен способ за придобиване право на собственост – сделка, каквато представлява апортът на правото на собственост в капитала на дружеството, извършен от едноличния собственик на капитала му – С. община, поради което неоснователни са възраженията на ответника по исковата молба относно това, че общината е апортирала право на собственост, на което не е титуляр.. Изводът е съобразен с представения по делото и неоспорен акт за общинска собственост, на основание Закона за общинската собственост и по-специално §.7, т.6 от ЗМСМА и чл.2, ал.1, т.6 ЗОС, при посочен предишен собственик – държавата. Изложени са съображения, че следва да се признае възникването на право на общинска собственост доколкото актът за общинска собственост удостоверява конкретно законово основание за придобиване право на собственост от страна на общината, с действието на чл.19 ЗОС и след като не е оспорен по делото, по силата на посоченото в акта придобивно основание, уредено в самия закон(т.нар. “общинска реституция”), а именно §.7, ал.1, т.6 от ПЗР ЗМСМА, съобразно която разпоредба с влизане в сила на този закон преминават в собственост на общините и следните държавни имоти “….обектите от общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административни потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване”. Въз основа на всичко изложеното до тук САС е стигнал до краен извод, че общината е била собственик на имота, преди и към момента на апортирането му в капитала на ищцовото дружество.
Относно възраженията н ответника за пороците на фактическия състав на осъществения апорт е прието, че същите са неоснователни, тъй като от една страна са бланкетни, а от друга – се опровергават от събраните по делото доказателства – представен поделото и неоспорен протокол №28/03.6.1997 г., от който се установява, че с решение по т.5 от същия протокол е увеличен капиталът на ищцовото дружество с внасяне на непарична вноска, съгласно приложение №2 към протокола, в което фигурира и процесния имот, на обща стойност [ЕГН] лева/неденоминирани/. Освен това е установено, че извършването на оценка на апортируемото имущество е станало от три вещи лица в открито съдебно заседание и тази оценка е била приета от съда и вписването на увеличаването на капитала на дружеството – ищец, е за сметка на апортираното имущество с решение от 20.11.1997 г., и което увеличение на капитала е вписано от регистърния съд, като акт, завършващ инициираното охранително производство, за което решение няма нито твърдения, нито данни по делото, да е атакувано с жалба и/или по законоустановения исков ред, и поради което фактическия състав на преминаването на правото на собственост от общината, в патримониума на дружеството – ищец, следва да се счита завършен. Този извод е обоснован с разпоредбата на чл.73, ал.4 ТЗ, съобразно която правото върху вноска се придобива с възникването на дружеството, респ. влизане в сила на съдебното решение за регистрирането му, който момент по отношение на съществуващи дружества, капиталът на които се увеличава с непарична вноска е идентичен с вписването на увеличението на капитала от съда. Въз основа на това е е прието, са неоснователни твърденията за противното, основани на недоказаност на вписването в службата по вписванията, на извлечение от устава на дружеството., тъй като същото има значение за даване гласност на принадлежността на правото на собственост и преминаването му в патримониума на друг, нов правен субект – титуляр на това право, както и за противопоставимостта на придобиването на правото на собственост на трети лица.
За неоснователни са приети твърденията на ответника за незаконност на процесния имот, поради неуреден градоустройствен статут, тъй като обратното се установява от представеното писмо, изх.№2-781/21.12.1967 г., придаващ такъв статут на обекта, който макар и временен, но е изграден въз основа на разрешение и при наличие на съответни строителни книжа, в допустимо отклонение от действащите норми, до поискване на Управление “Архитектура и устройства”, във връзка с приложение на предвижданията на К. на кв.398, каквото поискване поделото нито се твърди, нито се доказва да е правено. Съдът е стигнал до извод, че временният статут на постройката е ирелевантен за допустимостта и основателността на иска, доколкото бидейки собственик на законен, макар и временен обект, ищецът е легитимиран да търси обезщетение за нанесените му вреди. За неоснователно е прието твърдението на ответника по иска, че представеното разрешение за строеж №28 е нищожно, тъй като неговата законосъобразност е потвърдена от административния съд по реда на проведеното двуинстанционно съдебно производство по нарочен контрол за неговата законосъобразност и видно от представените две решения да Софийския административен съд и Върховния административен съд, които следва да бъдат зачетени.
Въз основа на изложеното и с оглед установената фактическа обстановка по спора Софийският апелативен съд е стигнал до краен извод за наличие на увреждане от самосрутилата се сграда върху сградата, собственост на ищеца, поради което следва да бъде ангажирана отговорността на ответника по исковата молба, следствие което ищецът е извършил поправки на претърпените върху неговата сграда вреди.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси:
Поддържа се недопустимост на обжалвания съдебен акт, поради нередовност на исковата молба, поради неуточненост на предявените с нея обективно съединени искове с правно основание чл.50 ЗЗД. Във връзка с това се поставят следните въпроси 1.1. редовна ли е искова молба, в обстоятелствената част на която ищецът сочи различни фактически твърдения като източници на осъдителната си претенция, но заявява един петитум, представляващ сбор от цените на всяка от тях; и 1.2.В правомощията ли е на съда да формулира на базата на представени от ищеца доказателства, обективно съединените му искове по основание и размер, без с това да се наруши диспозитивното начало в гражданския процес.
2. Като въпрос се поставя и този за това кои са елементите от фактическия състав на нормата на чл.50 ЗЗД, за които ищецът дължи пълно и главно доказване.
3. Има ли право съдът, при заявено оспорване на официални свидетелстващи документи и при отсъствие на изявления на представилата ги страна, че ще се ползва от тях, и неоткрито производство по оспорване, да основе доказателствените си, и изведените на тяхна основа правни изводи, или е следвало да ги изключи от доказателствата по делото ?.
4. Има ли право съдът при наличието единствено на оспорени от насрещната страна писмени доказателства, да изгради заключение за верността им поради “темпорална” и логическа обусловеност ?.
5. Когато ВКС с решение е приел за нередовна исковата молба и върнал производството пред въззивния съд за отстраняване на недостатъците й, има ли последният да не уважи допустимо и относимо доказателствено искане с позоваване на разпоредбата на чл.218з ГПК/отм./ ?
6. Като законно изградена и съществуваща ли следва да се третира временна постройка, по отношение на която не са проведени предвидените в § 6а и § 50а от ППЗТСУ и § 17 ЗУТ процедури за одобряване на траен градоустройствен статут и не отговаря на критериите за допустимост на временни постройки по чл.чл.49 и 50 ЗУТ ?
7. Налице ли е вреда, ако засегнатият имот представлява незаконен строеж, който подлежи на събаряне ?.
По всички въпроси като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочи разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – С., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касационната жалба намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:
С оглед зададените първа група въпроси настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че е не е налице недопустимост на въззивното решение. Не е налице нередовност на исковата молба, тъй като не се сочат различни фактически твърдения като източници на осъдителната претенция. Обективно съединените искове имат своя генезис във факта на срутването на сграда, собственост на ответника по исковата молба, находяща се в непосредствена близост със сградата на магазин “С.”, следствие на което на посочения магазин са нанесени щети, за поправката на които ищецът е вложил средства. По естеството си тези средства са за отстраняване увреждане по смисъла на чл.50, във връзка с чл.49 ЗЗД.
Вторият от поставените въпроси е бланкетен, тъй като от една страна липсват изводи на въззивния съд по него, а от друга страна, касационният жалбоподател не обосновава конкретно с кой извод на съда го поставя.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато и по третия от поставените въпроси, тъй като изводите на апелативния съд за визираните документи са, че макар и оспорени от ответника по исковата молба, са издадени от длъжностни лица на общинската администрация в кръга на службата им(изрично възложена им със заповед на кмета на района), съставляват официални документи, опровергаване истинността на които е в тежест на страната, която ги оспорва, поради което при липса на доказване оспорването от страна на ответника са довели до приемане на изложеното в тях.
По съображения изложени във връзка с третия въпрос, обжалваното решение не следва да бъде допуснато и по четвъртия въпрос, тъй като той по естеството си го повтаря.
По петият въпрос въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като съдопроизводственото действие на апелативния съд, с което не е уважено допускане на доказателствено искане е в съответствие с указанията дадени с решение №344/31.10.2012 г. по гр.д.№1686/2010 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о. В посоченото решение не се предвижда извършване на съдопроизводствени действия, за които е направено искането, нито е налице хипотезата на чл.218з, ал.3 ГПК/отм./.
По шестия и седмия въпроси въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изводите за законността на увредената постройка сочат на точно прилагане на закона.
Относно и седемте зададени от касационния жалбоподател въпроса следва да се посочи, че искането за допускане по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не съответства на нито една от хипотезите от т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК, поради което само по тази причина въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №1934/21.10.2013 г. по гр.д.№4017/2012 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, пети състав, по касационна жалба, вх.№13323/02.12.2013 г., подадена от адвокати Ц. Ч. и Г. А. – процесуални представители на ответника по исковата молба [фирма] – С..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: