О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 275
София, 25.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №730/2019 година.
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Производството е образувано е по касационна жалба, вх.№156275/28.11.2018 г., подадена от М. Г. Х. от [населено място] и приподписана от адв. Д. Д., против въззивно решение от 01.11.2018 г. по гр.д.№11919/2018 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II – Б въззивен състав, с което е потвърдено решение №454087/19.7.2018 г. по гр.д.№25455/2018 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 65 състав, с което са отхвърлени предявените от М. Г. Х. от [населено място] против „ЕЛ БИ БУЛГАРИКУМ“ ЕАД – София, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ.
Въззивният съд е приел, че исковете за неоснователни по следните съображения:
„При предприемане на действия по прекратяване на трудов договор, в тежест на работодателя е да изиска и събере от съответния работник или служител информация за наличието на закрила по чл.333 от КТ. Съгласно наложилата се съдебна практика, която настоящият съд споделя, след като работодателят вече е разполагал с информация за наличието на такава закрила, е правно ирелевантно, че лицето не е декларирало съответното обстоятелство пред работодателя. Ако, обаче, работодателят не е имал предварителна информация за наличието на закрила, а при поискването й работникът/служителят е бездействал, отказал да я даде или умишлено е скрил релевантни факти, последният се явява недобросъвестен и не може да черпи права от неправомерното си поведение – в частност да се позовава на незаконосъобразност на уволнението.
В конкретния случай се установява от подписаната декларация и от показанията на разпитания свидетел, че М. Х. е действала недобросъвестно, като до подписване на уволнителната заповед е крила факта на бременността си и го е съобщила едва след подписването на документите, като веднага е напуснала помещението. По делото липсват каквито и да е доказателства, че въпросният факт е бил известен на работодателя й на един по-ранен етап, като и доказателства, че Х. е подписала декларацията в състояние на объркване, незнание или неправомерно оказан й натиск.
На съда прави впечатление и обстоятелството, че едва на 12.04.2018 г. – повече от 2 седмици след връчване на уволнителната заповед, М. Х. е изпратила на вече бившия си работодател медицински документи относно бременността си, въпреки че с част от тях е разполагала още към датата на уволнението си. Тази забава е трудно обяснима и също подкрепя становището на съда за недобросъвестност на служителката.
Ето защо въззивният съдебен състав споделя изводите на СРС, че в конкретния казус жалбоподателката е действала в разрез с принципа, залегнал в чл.8, ал.1 от КТ, докато работодателят й е спазил изискванията на КТ. След като Х. със собственото си недобросъвестно поведение се е поставила в невъзможност да се ползва със закрилата по чл.333, ал.5 от КТ, същата не може да иска от съда да отмени процесното уволнение поради нарушаване на цитираната правна норма.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания по чл.280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване:
Като първо основание се сочи наличието на това по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, като се акцентира на факта на наличието на бременност на ищцата и несъобразяването от страна на работодателя с този факт.
Освен това се поставят и следните материалноправни въпроси: 1.В момента на връчване на заповед за прекратяване на ТПО и съставяне на декларация, в която работничката заявява, че не е бременна и непосредствено устно волеизявление, с което тя заявява, че е бременна и представяне на медицинска документация, установяваща бременност в срока на предизвестие, следва ли да се приеме, че работодателят не е имал предварителна информация за наличието на право на закрила по реда на чл.313а КТ ?, 2. Следва ли да се предостави закрила на бременна работничка по реда на чл.313а КТ при наличието на противоречиви волеизявления от нейна страна относно наличието на бременност, но представяне на надлежен документ, издаден от компетентните здравни органи в срока на предизвестието ? и 3. Следва ли да се предостави закрила на бременна работничка по реда на чл.313а КТ, когато този факт не е бил известен към датата на връчване на заповедта за прекратяване на ТПО, но впоследствие е установено с надлежен документ, издаден от компетентните здравни органи, че към тази дата тя е била бременна ?
Представя се практика на ВКС и се моли за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация „ЕЛ БИ БУЛГАРИКУМ“ ЕАД – София, не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК обаче не отговарят на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
И трите материалноправни въпроса се явяват неотносими към изводите на въззивната инстанция по следните съображения:
Първият от въпросите не съответства на установената по делото фактическа обстановка. Установено е по безспорен начин, че ищцата е съобщила устно за бременността си едва след връчване на заповедта на прекратяване на трудовото правоотношение. Към този момент трудовоправната връзка между страните по спора е била прекратена. От друга страна, твърдяното във въпроса връчване на медицинска документация, установяваща бременността в срока на предизвестие не е налице, тъй като такъв срок не е текъл, поради обстоятелството, че едновременно с връчване на предизвестието е връчена и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Този факт установява липсата на знание у работодателя за наличие на право на закрила по чл.313а КТ.
По втория от поставените въпроси не е налице наличие на противоречиви волеизявления от страна на работничката относно наличието на бременност, тъй като изявлението на работничката за наличието на такава е станало след прекратяване на трудовия договор.
Изводите по първия и втория въпроси са относими и към поставения трети въпрос.
Въз основа изложеното и по трите поставени въпроса съдът намира, че при бездействие, изричен отказ или умишлено затаяване на информация от работника или служителя, работодателят няма възможност, а и не задължен, да проверява във всеки един случай на уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 2, 3, 5 и 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, ако не разполага с информация отпреди това, дали служителят или работникът се ползва от закрилите по чл.333 КТ, нито да принуди работниците или служителите, ако не желаят, да му предоставят резултатите от медицински прегледи, нито да ги изиска от медицинските специалисти. В случаите, когато работодателят е предприел всички нужни действия, за спазване на процедурите по чл. 333 КТ, но именно със своето поведение служителят или работникът сам е осуетил тяхното спазване, той не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение. В конкретния случай ищцата – касационна жалбоподателка е попълнила писмена декларация, в която именно е затаила наличието на закрила за нея по посочената по-горе правна норма. Общ принцип в правото е изискването за добросъвестност при упражняване на предоставените права; изрично той е прокламиран и в чл. 8, ал. 1 КТ, което изисква точно и честно отношение на всеки един субекти по трудовото правоотношение, изпълнение на правата и задълженията в съответствие със законовите разпоредби. Отказът, бездействието или умишленото затаяване да се предостави при поискване от работодателя на информация, относима към закрилите по чл.333 КТ е проява на недобросъвестност от страна на работника.
Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. С него е въведено понятието „очевидна неправилност” (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Решаващият извод на въззивния състав е, че след като ищцата не е доказала към момента на прекратяване на трудовото правоотношение наличието на закрила по чл.333 КТ, същата не й се дължи.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 01.11.2018 г. по гр.д.№11919/2018 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, II-Б въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: